НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
ТРАГИЧНАТА СЪДБА НА КОНТРААДМИРАЛ
ВАЛЕНТИН ПАСПАЛЕЕВ

(Пълният вариант на текста, публикуван в бр. 6 на „Морски вестник” от 25 март – 15 април 2009 г.)
Зловеща и трагична участ имаха стотици български офицери след 9.ІХ.1944 г. Един от тях е контраадмирал Валентин Паспалеев, в чийто кратък, но бурен живот, аз, като негова племенница, съвсем млада станах свидетелка на възхода и гибелта му.
Чичо ми Валентин е роден през 1903 г. в Кюстендил, в семейството на поручик Иван Дмитриевич Паспалеев, офицер в 13-и пехотен Рилски полк.
Иван Дмитриевич е роден в Самоков през ноември 1873 г. В 1874 г. родителите му били заклани от черкези, когато отивали да кумуват на сватба в Дупница. Децата остават сираци. Роднини се погрижили за тях. Големия син дали в училище за раздавачи в Бургас. Средния – в Самоковската школа за послушници – монаси. По-късно станал калугер в Рилския манастир. Момичето цанили за слугинче в богатата къща на Оцетови. Най-малкия – Ванe, го дали в девическия метох “Покров Богородичен”, калугерките да се грижат за него. Игуменката хаджи Олга го прибрала в килията си. Постлала му чердже пред огнището, там да спи, а през деня го пращала из чаршията, да пее народни песни, та да изкарва по някой грош. Четиригодишното дете пеело хубаво с високия си дискант. Дните минавали. Настъпила 1878 г. В Самоков дошли полковете на генерал Веляминов. Щабът се установил на “Меджели-капия”. Минала Коледа. Дошъл Василев ден – Заговезни (на 14 януари ст. ст.).
Калугерките от метоха поканили няколко руски офицери да отпразнуват с тях Заговезни. След вечерната служба, в килията на хаджи Олга била спретната богата трапеза. Дошли руските офицери и започнали да отговяват. В това време Ванe се върнал от чаршията. Застанал до вратата с козинявата торба през рамо и със свинските цървули. Един от офицерите се загледал в детето и попитал игуменката кое е това момченце с тези руси коси и сини очи.
“Сиротинка е Ваше благородие – баща му и майка му черкезите заклаха”.
Детето разбрало, че става дума за него и викнало да пее:

“Били са се русите со турци,
били са се три дни и три нощи.
От турците цръни кръви текат,
От русите ярко слънце свети”.


Майор Самсонов извикал възторжено: “Аз ще взема това дете с мен в Екатеринослав. То ще стане моят трети син! Доведете го утре в интендантството да му вземат мярка за шинел и ботуши.”
На сутринта хаджи Олга завела детето в интендантството. А след десетина дена Ванe, облечен в руски шинел и ботуши, заедно с хаджи Олга, отишли при моста на Искъра, където ги чакал Самсонов. Офицерът метнал детето на коня си и заедно с Екатеринославския уланов полк поели пътя за Русия.

* * *
Когато пристигнали, Самсонов (вече генерал) дава Ванe в кадетски корпус, а след това го праща да завърши императорското военно училище в Санкт Петербург. След завършването, Иван е назначен в гр. Феодосия. Той бил забравил, че е българин. Многото впечатления от пътя до Русия, дворянския начин на живот в дома на Самсонови изтрили спомена за България.

* * *
Феодосийския гарнизон бил доста отдалечен от Петербург. Животът на офицерите минавал еднообразно – денем в казармата, а вечер в офицерското събрание или в някоя от офицерските квартири в игра на карти. В такава една нощ, както играели карти, подпоручик Иван Самсонов забелязал, че един от колегите му прави някакви шашми с картите, т.е. играе непочтено. Иван скочил и викнал срещу колегата си Вы шулер и подлец! (вие сте мошеник и подлец). Офицерът се изправил, хванал се за кобура си и продумал: “Стрелятся немедленно!” (ще се стреляме незабавно).
Действително, на сутринта двамата, придружени от секундантите си, отишли на някаква поляна и там Иван ранил в рамото противника си. Новината за дуела се разнесла из полка същият ден. Дуелите официално били забранени в Русия. Командирът на полка извикал Иван, заплашил го с военен съд, с понижаване в чин “Унтер офицер” и т.н. Съобщили на генерал Самсонов, който бързо пристигнал, прибрал сина си в Екатеринослав и благодарение на солидните си връзки, успял да го спаси от наказание. Назначили Иван в гр. Мариупол.  Тук той се влюбил в Мария Николаевна Арихбаева, току що завършила гимназия и се  оженили. Родил им се син Леонид (моят баща). Когато детето станало на две години, генерал Самсонов повикал Иван по бърза работа в Екатеринослав и му казал, че трябва да замине за България и там да бъде офицер, защото всъщност, това е неговата родина. Иван се изумил – не можел да повярва, помислил, че Самсонов иска да се отърве от него, започнал да плаче, да обяснява, че не знае български. Самсонов му подал едно писмо от братята на Иван. Те  го молели да се върне в България, защото точно сега, след падането на Стамболов от власт, България имала нужда от достойни офицери. И в миг Иван решил, изтрил сълзите си. Може би в съзнанието му изплувал силуетът на Рила – тесни, криви улички и песните на хаджи Олга...   След няколко дни поручик Иван Дмитриевич Самсонов, през Одеса слезнал на Созополското пристанище. На брега го чакали двамата му братя: Петър, Александър и сестра му Ефтимия.
Последвали сълзи и прегръдки...
На другия ден Иван, снабден с блестящи препоръки от генерала, отишъл в София, във Военното Министерство. Веднага получил назначение в 13-и пехотен Рилски полк в гр. Кюстендил. Там, офицерите  го посрещнали радушно. Мнозина от тях знаели руски. След няколко месеца Иван Дмитриевич Самсонов, сега вече с българската си фамилия Паспалеев, заминал за Русия да доведе жена си и двегодишния си син. Всъщност българската фамилия на дядо ми е Паспалев,
но той прибавил още едно е, за да звучи на руски. Довел семейството си и огромния чеиз на съпругата си: сандъци, плетени кошове






Валентин Паспалеев
Тамара Паспалеева
Георги,  ординарецът на капитан Иван Паспалеев, до него е Валентин – ученик в Самоковската прогимназия, 1910 г.
Военни моряци от Дунавския флот, командван от капитан I ранг Валентин Паспалеев, се снимат за спомен на 3 март 1945 г. във Видин. Снимката е предоставена от флотския ветеран Пенчо Стоянов.
Сградата, в която се е помещавало РО2 (военното разузнавателно отделение) на бул. “Евлоги Георгиев” 12 в София. Рисунка от авторката.
 
и мебелите в стил “Людовик XVII-ти”. Идването на рускинята произвело фурор в Кюстендил. Тя излизала сутрин на пазар пременена в рокля и шапка, изписани от парижките къщи “Лафайет” и “Прентан”. Водела за ръка синчето си, облечено в казашка униформа. След тях вървял ординарецът с кошница за пазар. Кюстендилските госпожи надничали през прозорците  да оглеждат “рускинята”. Поручик Паспалеев прибрал сестра си - вдовица, и двете и деца в Кюстендил да им помага с пари. Той изучил децата й.
През март 1903 г. се ражда вторият му син Валентин. Бащата възкликнал: “Него ще направим поп! Стига толкова офицери в рода ни!” Рускинята се разревала, детето кръстили Валентин, но му останал прякора “попчето”, “попето”... Спомням си, че след години, когато Валентин служеше във Флота, неговите приятели и съвипускниците му го наричаха “попе”...
През 1907 г. Иван Паспалеев е назначен в Самоков, в 22-ри пехотен Тракийски полк. Леонид - големият син (моят баща), там завършва гимназия, а Валентин започва училище. Семейството и тук, както в Кюстендил, поддържа руския начин на живот у дома си и в полка: разпиване на чай, вечер игра на карти, два пъти в годината - бал. Съпругата на Паспалеев е заета по цял ден - сутрин в кухнята, след обяд идват офицерските дами на кафе, вечер излизат с капитана на визита у командира на полка или у някои видни Самоковски фамилии. На ординареца Георги е възложено да се грижи за Валентин. Те се привързват много един към друг. Георги Цветков е красавец, левент от с. Крапеляво, неграмотен. Но Валентин го изучава да чете и да пише. В замяна на това, Георги просвещава малкия в житейските въпроси, например “кога се стават мъжко и женско, ражда се дете”, кой от ординарците се люби със слугинчето на полковия командир и т.н.
Задълженията на Георги са сутрин да лъсне ботушите на капитана, да разпали самовара и да заведе Валентин до училището, а после да го прибере в къщи. На връщане към дома те често отиват на Искъра, където пускат книжни лодки. Предната вечер, когато капитанът и жена му са на гости, Георги и Валентин, в кухнята, на масата правели от вестници лодки и сутрин ги натрупвали в ученическата чанта. На Искъра пускали лодките - цяла флотилия, която Валентин командвал.
Баба ми разказваше, че още тогава е предчувствала, че той ще стане моряк...

* * *
Настъпва 1912 година - 17 септември (по ст. ст.) - Балканската война. Самоковските полкове тръгват към Южна Тракия. На площада  самоковското гражданство с молебен изпраща своите съпрузи и синове.
Капитан Паспалеев върви пред втора дружина. До него крачи ординарецът, който води кобилата Зара, натоварена с походния самовар на командира и сандъчето с дрехите му, между които и един том стихове от Некрасов. Най-напред самоковските полкове овладяват Лозенградската крепост, след Деде-Агач се озовават на полуостров Галиполи, пред стените на най-мъчната турска крепост - Булаир. Тук, на бивака Ескимил, в нощта срещу най-страшния бой, в землянката, на газена лампа, поручик Найден Андреев от дружината на дядо ми, съчинява Булаирския марш. Преписва текста на листчета и ги раздава на войниците. Те цяла нощ разучават думите, съчиняват някаква мелодия, и на сутринта влизат в атака, като пеят марша, който започва с думите:

“Край стените булаирски,
никой не е идвал там,
само ний се храбро бихме
с анадолска мръсна сган.”


Дядо ми разказвал на синовете си за този страшен бой, в който двата самоковски полка спечелили голяма победа.
Когато свършва войната полковете се прибират в Самоков. Зрелището било неописуемо. Пътят, по който минавала армията, бил постлан с цветя. Най-напред вървяла втора дружина от 22-ри Тракийски пехотен полк. Пред нея пристъпвала кобилата Зара, с огърлица от рози. Водел я Георги - ординарецът. След тях вървели командирът и всички дружинни командири. На площада се отслужил благодарствен молебен. Тук-таме се мяркали жени с черни забрадки, но и те хвърляли цветя на войниците. “Хората плачеха от радост и припяваха булаирския марш, с който полковете влязоха в Самоков” - това ми разказваше чичо ми Валентин, който тогава, заедно с училището си е бил на площада.
Настъпва известно затишие, около няколко месеца, но избухва Междусъюзническата война. Димчо Дебелянов пристига от София, но вече  зачислен в дружината на Паспалеев, произведен в чин подпоручик. Успява да се види за малко с големия син на командира си, в едно от прочутите самоковски кафенета, където между разговора им за поезията, замислено казва на Леонид, че има предчувствие, че няма да се върне...
Отново полковете тръгват на война. Но този път дават много жертви. Армията е изтощена от Балканската война, заобиколена от съюзниците- разбойници. При Демир-Хисар, в една от най-кървавите схватки, пада убит лиричният, най-голям български поет - Димчо Дебелянов. Капитан Паспалеев изпраща телеграма до семейството си: “Убиха Димчо, убиха Георги и Зара.” У Паспалееви настъпва мъка. Леонид реве за Димчо, Валентин се тръшка за Георги и Зара...
Настъпва и Първата Световна Война. Иван Дмитриевич Паспалеев, вече полковник, е отново на фронта с полка си. В 1918 година Леонид е юнкер, а баща му пада тежко ранен на фронта и в линейката за София, умира от раната си...
В 1919 година Леонид е вече подпоручик, получава назначение в Самоков - началник на охраната в двореца Чам - Кория. Семейството на полковник Паспалеев заживява в бедност защото пенсията от дядо ми се забавя много. Освен това Леонид довежда от Кюстендил младата си жена Веса (моята майка) и цялото семейство се поддържа от заплатата му. Тогава баба ми решава да изпрати Валентин във Варна, да завърши машинното училище. И, както тя по-късно казваше на своя руско-български език - “Да храни го держава.”

ВЪЗХОД
Валентин завършва машинното училище във Варна. След това за няколко месеца е в Германия, изпратен на курсове за пилот-навигатор. Връща се в България и става пилот на хидроплан. При една катастрофа край Бургас хидропланът пада и се разбива в морето. Двамата пилоти - Паспалеев и Пампулов започват да се борят с вълните, но Пампулов е слаб плувец - започва да се дави. Валентин му дава своя спасителен пояс, въпреки това Пампулов потъва. Чичо ми, изнемощял, продължава да плува, но се блъска в крилото на разбитата машина и губи съзнание. Но от брега пристига лодка и го спасяват. След тази случка той преминава на служба във флота, във Варна. Междувременно се оженва за една самоковка, току-що завършила американския пансион в Самоков - Райна Савова. Валентин прибира майка си и заживяват тримата заедно. Във Варна той се проявява като способен морски офицер, който освен с пряката си работа с плаванията и ученията, започва да пише материали на военно-морска тематика, които се отпечатват в сп. “Морски сговор”. Освен свои оригинални статии, дава и преводни от руски и английски (тук взема участие и съпругата му, която превежда английските материали). В 1938 г. Валентин става главен редактор на “Морски сговор” и остава такъв до 1944 г. След известно време започва да редактира в-к “Морски преглед”, който списва почти сам под псевдонима “Мичман от флота”. Още преди Валентин още “Морски сговор” се списва много добре. Там сътрудничат видни наши морски офицери като контраадмирал Ив. Вариклечков, контраадмирал Сава Иванов, а също и други талантливи морски офицери, както и наши известни писатели и художници, например Каварналиев, Ан. Мутафов и др.
Макар много зает с учения, редакторска работа, командир на миноносеца “Дръзки”, Валентин издава и няколко книги на военноморска тематика, които се посрещат много добре във флотските среди, а и сред гражданството - “Корсари (1936-37г.), “Скагерак” (1937 г.). В нея се разглежда голямата военно-морска операция през 1916 г. (Първа световна война) между двете силни флотилии, германската и английската. Скагерак е проток, който свързва Северно с Балтийско море. В битката няма победители. В 1942 г. излизат книгите “Подводни герои” и “Скандинавската военноморска операция”. Там се разглежда опита на хитлериския флот във Втората световна война. Както в статиите, така и в книгите на Валентин няма никаква възхвала на фашизма, нито прогерманско виждане.
В навечерието на 9.ІХ.1944 г. Валентин е командир на морския пограничен участък в Созопол. По негово внушение не е оказана съпротива на Съветската армия, която слиза в Созопол. Така той предпазва моряците си от гибел. Съветските офицери се отнасят добре с него, назовават го Валентин Иванич... Той също е добре разположен към тях - нали майка му е рускиня. Към него, разбира се, е прикрепен съветски инструктор. Чичо ми разказваше, че самите моряци (българските и руските) много се разбирали. Той продължаваше:
“Когато бяха свободни вечер, сядаха заедно край морето и пееха. Нашите учеха русначетата на българските народни песни, а онези учеха нашите да пеят “Калинка”.
Един ден, когато Валентин се връща от инспекция по брега, в казармата сварва двадесетина свои моряци, наредени до зида, готови за разстрел. Срещу тях - двайсетина съветски автоматчици чакат команда от офицера си. Когато последният извиква “автоматчики!”, Паспалеев се хвърля към съветския офицер, извиква го настрана и му казва, че тези момчета не са фашисти, а са синове на български партизани. Съветският офицер не дава команда за разстрел и заповядва на автоматчиците да се оттеглят. По-късно, у дома, чичо ми разказваше, че в момента е съчинил версията за партизанските синове, за да предотврати разстрела на моряците си.
Наскоро след Созопол Валентин е назначен в Русе, командир на  Дунавския флот. Там престоява до 1946 г. Под негова команда и с негово участие са обезвредени и изчистени много английски и германски мини от Русе до Виена. За тази му заслуга в Будапеща руснаците му връчват един от най-високите съветски ордени “Красная звезда” - с рубини и брилянти, втори по значимост след ордена “Ленин”.
След 1946 г. се връща във Варна като началник-щаб на Черноморския флот. Помощник-командир на Флота става капитан ІІ ранг Николай Бояджиев - бивш партизанин с третокласно образование (по сегашному седмокласно). А към Паспалеев е прикрепен съветският инструктор старши лейтенант Володя Вашченко - офицер от НКВД. (Бел. Ред. От 19 янунари 1948 г. капитан І ранг Валентин Паспалеев е назначен за началник на Щаба на ВМС).

АРЕСТЪТ
Спомням си деня, в който чичо ми пристигна от Варна у нашите - рано сутринта. През нощта бе пътувал с влак, с документите на Черноморския флот. Набързо се видя с нас, изпи един чай, смени изцапания си бял кител с чист (беше началото на октомври, но много топло - всички офицери още ходеха с летните си униформи). Каза, че много бърза за Министерството на отбраната, където е повикан на висш военен съвет. “Довечера като си дойда ще се наприказваме” - бяха последните му думи, които завинаги останаха последни . . .
Той се забави много вечерта, но баща ми предположи, че е  останал на коктейла. Чакахме го до полунощ, но Валентин не дойде. На сутринта татко помисли, че брат му спешно е заминал за Варна. По телефона се обади на съпругата му, но тя отрече, Валентин да е там. Тогава, разтревожен вече, баща ми започна да звъни по участъци, по болници, но никъде не се откри такъв човек. Разбрахме, че се е случило нещо недобро. Така, в неведение изминаха почти шест месеца . . .  Подаваните питания до Вълко Червенков не дадоха резултат.

ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ
Нашите решиха, че трябва да запитаме съветския инструктор, старши-лейтенант Вашченко. Той се бе сближил доста с чичо ми. Дори когато идваше в София с него, пристигаха у нас да пият чай, назоваваше майка ми “мама”, а мене ухажваше, като ми носеше огромни букети. Аз веднага се съгласих да отида в къщата, където се помещаваше НКВД и където Вашченко отсядаше, когато бе в София. Разчитах на нашето добро познанство, че той ще знае нещо за изчезването на Валентин. Тръгнах. Стигнах до улица “Московска, където бе НКВД. Това беше бившата къща на княз Кирил, където сега е ресторант “Часовника”. Приближих вратата и позвъних. Отвори ми съветски войник и любезно ме запита какво желая. Казах, че търся старши-лейтенант Вашченко. Докато обяснявах разглеждах вътрешността на антрето и резбованата старинна стълба, водеща към втория етаж. Къщата бе в старинен български стил.
В този миг на стълбата се появи лейтенантът.  Кимнах с глава “Здравствуйте” - а той изкрещя “Иди спроси у Бояджиева”, а после зверски заповяда на войника: “Убери ету дрянь!” (махни тази пачавра). Часовият понечи да ме блъсне, но аз побягнах. Тичах по “Московска”, хълцайки от обида. До този момент никой в живота ми не бе ме наранявал така жестоко. Пристигнах у дома, захлупих се в хола на масата и заревах с все сила. Мама и сестра ми се уплашиха. Питаха ме какво се е случило, но аз не можех нищо да обясня.
Когато се поуспокоих разказах всичко.
Баща ми се прибра.
Всички се разстроиха ужасно.

* * *
Така, в неизвестност минаха почти шест месеца. Към м. март по телефона един мъжки глас потърси майка ми. Тя взе слушалката, а гласът запита дали писателката Веса Паспалеева е на телефона. Мама потвърди. Гласът набързо казал: “Вашият девер - капитан Паспалеев, се намира в подземието на РеО2 (военното разузнаване). Идете да му занесете храна и дрехи за преобличане. Там ще отричат, че има такъв човек, но вие настоявайте. Кажете, че от високо място са ви съобщили, или че някоя гледачка ви е гледала на карти, съчинете там нещо...”. Гласът млъкна. Мама не успя да попита кой се обажда. А тя не знаеше какво значи РеО2. Баща ми обясни, че това е военното разузнавателно отделение, което се намира на бул. “Евлоги Георгиев” № 12. Решиха веднага аз да отида да занеса храна и дрехи. Баща ми, като бивш царски армейски офицер, се боеше да не задържат и него, мама бе болна, а сестричката ми - малка.
На другия ден тръгнах с кошницата, в която завити във вестник бяха дрехите и храната. Спрях на моста на ул. “Оборище” за да разгледам къщата, която се намираше точно на ъгъла на “Евлоги Георгиев” и “Оборище”. Това бе постройка в стил сецесион, много красива, но ужасно занемарена, двуетажна. Прозорците бяха с решетки, а вратата олющена, със замазано стъкло и избит звънец. Канех се да почукам, когато вратата се отвори, часовоят бе ме зърнал отвътре. Любезно ме покани да вляза и ме попита какво желая. Обясних му, че съм дошла да предам дрехи и храна на един арестуван роднина. Обаче войникът отговори, че тук няма никакви арестувани хора. Но аз настоявах. В този миг от втория етаж слезе млад офицер с черни мустаци, с криви крака и попита какво искам. Отговорих, а той усмихнат рече, че тук няма никакви арестанти. Аз обаче настоявах - той отричаше. Посочи ми изхода. Не се помръднах. Добих кураж и мигом съчиних разни лъжи: че гледачката на другаря Вълко Червенков от Златица, леля Иванка, е гледала на карти на майка ми, че някакъв военен роднина е затворен в килия в стара къща на бул. “Евлоги Георгиев”...  За моя изненада лъжата хвана дикиш. Капитан Иванов, така се представи офицерът, ме покани да се кача с него на втория етаж. Вървях, залитайки от изненада и страх. Той крачеше след мене, а аз се питах мислено, дали той беше суеверен, или вярваше в гадания... и до сега не знам... Попита ме как се казва арестантът. Отговорих. Влязохме в кабинета му. Стени, тапицирани с черна кожа, на пода - дебел килим.
Той седна на бюрото, а аз се настаних на канапето срещу него. Гледахме се минута - две, в пълно мълчание. Той ме фиксираше с черните си малки очи, но аз издържах погледа му. Изведнъж продума: “Калпава работа е човек да има такива роднини”! Кимнах с глава - наистина. А той по телефона повика един войник и му заповяда да предаде кошницата на арестант № 107. Войникът взе кошницата, а аз в радостта си извиках: “Хем да ми върнете кошницата”! И двамата се разсмяха. “Че нали в нея ще върна мръсните дрехи” - рече момчето. Когато то излезе, капитанът ме предупреди, че мястото е далече и с мотор ще занесат багажа. Дълго ще трябва да чакам. Седях на канапето, заклатих си краката и усетих, че заспивам. Но не минаха и 15 минути, войникът върна кошницата, в която бяха мръсните дрехи. Грабнах кошницата и побегнах по стълбите, като благодарех на капитана. Той слезе с мене и на изхода се ръкувахме за сбогом...
Мама грабна пакета с дрехите и отиде да ги изпере в банята, а баща ми ме заразпитва как е минало всичко. Изведнъж мама изплака от банята, беше предадена само една риза - мръсна, а по нея засъхнали петна от кръв. Ужасени разбрахме, че “там” се извършват страшни репресии. Повече нашите не ме пуснаха да отида “там”.

ГИБЕЛТА
След посещението в РеО2 измина доста време. На 30 септември сутринта 1950 г. телефонът звънна. Отново мама взе слушалката и отново непознат глас, но различен от “онзи”, без да се представи, каза: “Идете да си приберете от моргата трупа на Валентин Паспалеев. Почина снощи от удар, както играеше шах с приятелите си”. Мама изпусна слушалката и се строполи на пода. Уплашени с Людмила я вдигнахме на кушетката. Питахме я какво е станало, но тя цяла се тресеше и не продумваше. Докато се суетяхме край нея, на входа се позвъни. Отворих - беше капитан Иванов с двама цивилни, с шмайзери през рамо. Той ми се захили - виждаше “стара позната”. После рече: “Веднага идваш с нас да подпишеш смъртния акт!” Същисах се. Попитах защо именно аз, а той грубо заповяда: “Обличай се и тръгвай”! Тръгнах както бях по халат и чехли, не успях да се облека. Долу ни чакаше военен джип. Настаниха ме между двамата цивилни, а Иванов седна зад мене, запасан с пистолет. Не знаех къде отиваме. Джипът спря пред общината в “Красно село”. Влязохме в една стая, където чиновникът ми подаде смъртния акт, в който пишеше, че Валентин е починал от удар. Възмутена, се дръпнах. Казах, че няма да подпиша. Тогава офицерът извика грубо: “Подписвай или няма да видиш следване!” (аз бях студентка четвърти курс в художествената академия). Подписах. Върнахме се у дома.
Баща ми се прибрал току-що. Офицерът заповяда да слезем тримата - татко, сестра ми и аз, долу в джипа. Спряхме пред моргата на Александровската болница. Влязохме тримата. Иванов и цивилните останаха навън. В моргата ни удари адска смрад на трупове и формалин. Започна търсене между голите тела - посинели жени и мъже...
Най-после открихме Валентин - едно свито на две същество, с побеляла брада до гърдите, с нокти огромни и черни. А лявата ръка извита нагоре, над главата и синя... Треперехме. Баща ми плачеше. Докторът се приближи до него и попита какъв му е починалият. “Брат” - бе отговорът. Лекарят се наведе до татко и заразказва, че капитан Паспалеев му е бил командир, когато той отслужвал навремето военната си служба във флота. Думите на доктора бяха, че капитан Паспалеев е бил прекрасен командир и човек. А после добави, че е починал от електрически ток. При този случай ръцете се извивали като змии нагоре. Влезе Иванов. Посочи сандък, скован от нерендосани дъски и ни заповяда да сложим вътре трупа. Баща ми вдигна на ръце брат си (толкова беше лек) и го постави в сандъка. Двама санитари заковаха с пирони капака. Вън ни чакаше затворническа черна кола, в която вкарахме сандъка и ние седнахме до него. Поехме към централните гробища. Изрично ни се нареди да не съобщаваме за смъртта на близките му във Варна. Не били желани излишни сцени на рев и истерика . . . Само ние тримата да го погребем.

ПОГРЕБЕНИЕТО
Пристигнахме на гробищата. Колата спря и шофьорът ни показа изкопания гроб, който се намираше на края на гробищата, почти поле покрито с трънаци, тук таме се чернееха кръстове. Гробарите дотичаха веднага и бързо хвърлиха ковчега в трапа като го затрупваха с буци пръст. Беше страшен пек, макар края на септември на Витоша имаше пожар.
Баща ми домъкна отнякъде дървен кръст и го заби в могилата. С ножчето си издраска върху кръста името на Валентин.
Тръгнахме си покрусени от ужас и мъка. На деветия ден занесохме малко жито и извикахме свещеник да направи опело.
След няколко дни, въпреки забраната, баща ми съобщи във Варна на жена му и на сина му. Забрани да кажат на майка му. На другия ден от Варна пристигна съпругата на чичо ми. Когато я заведохме на гроба, тя се просна върху буците пръст и заплака. Тук лежеше единствената й любов...
Когато отидохме на четиридесетия ден, гробът бе затрит. На мястото бяха струпани камъни, а наоколо бяха израснали кръстове и могили...

* * *
КЛЕВЕТНИЦИТЕ И ДОНОСНИЦИТЕ
Тук ще разкажа за хората, които предадоха Валентин. Хора, в които той вярваше и толерираше, а те безмилостно плетяха клюки и правеха доноси до съветския военноморски инструктор, лейтенат Володя Вашченко. А също и до Държавна сигурност. Българите, които го клеветяха, бяха жадни за власт, те бяха няколко души, домогващи се до командирския пост - началник-щаб на Черноморския флот.
Преди всичко това бе капитан Николай Бояджиев, който беше помощник-командир на Черноморския флот и който навремето, като партизанин, се е подвизавал под името Валентин, защото много обичал чичо ми, който му бил командир когато Бояджиев отбивал като моряк военната си повинност. Но след девети септември 1944 г. става “политрук”, жаждата за командния пост надделява. А Валентин му се доверяваше. Късно научихме, че той е съчинявал страшни клевети: че Валентин е фашист, че служи на две вражески държави (Англия и Франция), че съобщава на враговете всичко, което се решавало в съюзната контролна комисия и т.н. и т.н.
Другият, който е правил доноси срещу Валентин е младши лейтенант Руси Божанов (по-късно “заслужил  журналист”). Божанов и жена му Руди живееха в една стая у капитан Паспалеев. Той ги бе пуснал там да живеят без да плащат наем, защото току що бяха оженени и чичо ми ги жалеше - Руси бил с малка заплата.
По това време бях, както винаги през лятото, на Варна. Отидох у чичо си на гости. Той беше на работа, а леля Рени лежеше болна, но ми се зарадва много. Побъбрихме си и тя ме изпрати в другата стая да се запозная с Руди. Влязох. Руди лежеше на кревата по нощница, макар че беше обедно време. Запознахме се. А тя, като разбра, че следвам художествената академия живопис, заразвива ми едни теории за соцреализма, как ще погълне западното изкуство и т.н. След малко дойде и мъжът й. Запознахме се и аз си тръгнах... Дълго време не ги видях. Време, в което се занизаха за цялата ни фамилия жестоки изпитания...

* * *
Изминали бяха четиридесет години от убийството на Валентин. Повдигаше се постепенно завесата за убийствата и репресиите. В сп. “Антени” излезе един материал за капитан І-и ранг Валентин Паспалеев, за неговия доблестен живот и за страшната му гибел. Автор на материала беше Георги Попов - бивш младши офицер от Дунавския флот, когато Валентин бе командир там. Отивах да благодаря на главния редактор Валентин Александров за статията.
Вървях по ул. “Цар Крум” към редакцията на “Антени”. Изведнъж насреща ми Руди. Чула бях, че вече живеела в София, че се развела с Руси Божанов. Спряхме се, аз се зарадвах, че я виждам, а тя ни в клин, ни в ръкав, започна да нарежда, че имала в живота си само два гряха. Първият, че случайно убила една гургуличка, а вторият - че правела доноси в Държавна сигурност срещу капитан Паспалеев, а Руси пък донасял във флота. Като ударена от гръм, едва промълвих: “И какво донасяше, Руди? Защо?”. А тя: казвах, че у Паспалееви ординарецът е използван за слуга, от сутрин тичал по терлици из къщи, пазарувал, перял . . . Караше ме това да съобщавам приятелката ми Юлия Огнянова (прословутата режисьорка, партизанка), защото искаше нейн братовчед - мичман, да стане началник на Черноморския флот. “Боже, какъв цинизъм!” - а Руди добре знаеше, че у капитан І ранг Паспалеев имаше домашна прислужница Тодорка, която извършваше домашната работа. За нея имаше дадено специално разрешение: първо, защото у началник-щаба често ставаха приеми. В дома го посещаваха висши морски офицери, както съветски, така и от съюзните флотилии - унгарска, чешка и пр. Съпругата на Паспалеев готвеше, сервираше, а Тодорка пазаруваше и вършеше домашната работа. Втора причина да имат прислужница бе заболяването на леля ми. Тя имаше туберкулоза на единия крак и често бе на легло.

* * *
Младши лейтенант Руси Божанов плетял интригите пред инструктора от НКВД, заедно с Николай Бояджиев. Без да се сбогувам с Руди побегнах към редакцията. Запознах се с г-н В. Александров, поблагодарих за материала, а той ми подаде сп. “Български войн”, където току-що бе излязла изповедта на следователя Ханъмов. Там се говореше как той лично искал да изтръгне признание от Паспалеев, че е шпионин на Англия и Франция. Но понеже Паспалеев не признавал, Ханъмов приложил “Масирания метод”, т.е. гвоздеи под ноктите и електрически ток.

* * *
До днес срещам Руди - смъклива, отпусната, с черна плетена шапка на главата - чух, че се вре в изкуствоведческите среди. Научих също, че единствената й дъщеря е починала. Това е най-голямото нещастие за една майка. Не злорадствам, защото така съм възпитана - да прощавам.
Най-опасния доносник обаче, е бил Николай Бояджиев - капитан І-ви ранг, който в безумната си жажда за командирското място, безжалостно е клеветял Валентин на съветския инструктор. Едва сега си обяснявам, защо когато отидох при Вашченко в НКВД, първите му думи бяха: “Попитай Бояджиев!”
А на Бояджиев, който около 1990 година бе жив и живееше вече в София, изпратих едно писмо, което озаглавих “Писмо на една непозната” (но не по Ст. Цвайг). В писмото го поздравих за големия пост, който бе заел в Черноморския флот, като му напомних, че никой не е безсмъртен, или както казваха римляните:
SIC TRANSIT GLORIA MUNDI
(Така минава световната слава)

ПОСЛЕДИЦИТЕ
Последиците от гибелта на Валентин засегнаха двете семейства - на първо място семейството на Валентин, и на второ - нашето.
Жесток морален натиск се упражняваше над сина му още преди да почине баща му, а над съпругата му издевателстваха, лишиха я от пенсия, дори я арестуваха в Държавна сигурност във Варна. Четири дни и нощи я държаха в едно мазе, без храна, без осветление . . .  Накрая слезли двама души при нея и й казали, че веднага ще я пуснат ако тя се съгласи да им сътрудничи, т.е. да отива на гости у семействата на бивши флотски офицери, да слуша какво говорят и да донася в ДС.
Леля Рени не се съгласи. Тя казала: “Аз съм християнка и това не мога да направя. Можете да ме убиете още сега”. Те се видяли в чудо и я пуснали. Това тя ми разказваше през сълзи. Разбира се, бе лишена от пенсия дълги години. Но тя беше много сръчна. Започна да шие мъжки ризи на машината си за една ТПК. Вярната Тодорка не я оставяше; макар, че вече се беше оженила, идваше често при леля ми и й помагаше.
След време леля Рени я сполетя най-страшното нещастие - почина синът й Евгени Паспалеев - любимият ми и единствен братовчед - химик, доцент в Пловдивския хранителновкусов Институт. Като че съдбата бе решила и тримата - бащата на Валентин, самият Валентин и Евгени да си отидат на четиридесет и осем години. След като всички участници в тази трагична история си бяха отишли от света, научих, кой е бил непознатият, който ни бе съобщил къде е арестуван Валентин. Това бе Александър Бегажев - журналист от варненски вестник, близък приятел на чичо ми. Познавах го от малка. Срещнах го у наши общи познати във Варна и той ми разказа, че бил задържан три месеца в РеО2 заедно с Валентин, като негов приятел. Един ден случайно се видели на “колелото”, когато били изведени в двора на РеО-то.
Валентин го помолил, ако излезе жив от там, да се обади на близките му.
ТАМАРА ПАСПАЛЕЕВА
Б.А. Няма измислени лица и факти.
 
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::