НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 
ПОЧТИ РЕТРО: БНА - ВИСОКА И ПОСТОЯННА
БОЙНА ГОТОВНОСТ

Близо половин век на датата 23 септември тържествено отбелязвахме деня на Българската народна армия (БНА). Имало ли е повод за празнуване, нямало ли е – но си беше баш Народна, защото какъв мъж ще е този, който не е служил войник? По едно време тази армия си имаше над 25 хиляди офицери и кадрови сержанти, 100 хиляди срочнослужещи, камари танкове, ракети, кораби, самолети, заводи, военностроителен сектор, футболни клубове в „А” група, елитен театър, ансамбъл, пет висши училища, школи и полигони, научно-изследователски институти, военно-медицинска академия, генерали и адмирали колкото за две Латински Америки. Май само казани за ракия не е имало, ама кой знае? Цялото това чудо ежегодно излапваше над един милиард „валутни лева”, ама богата майка България, бълха я ухапала!
Мъжете от моя род винаги са били сред най-ревностните войскари, по-старите - „царски”, а следващите поколения - на „народната република”. „Царските” до един са сътворили подвизи и са прославяли Отечеството във всичките войни, в които народът ни е проливал свидна кръв. Споменът за тях и бойните им награди ревностно се пазят от по-младите.
Следващите поколения имаха късмета да не помиришат барут на бойното поле, но на човек като му иде отвътре, и в мирно време може да се прояви. Най за пример ни беше един от братовчедите, Станко, син на чичо Ангел и носещ името на дядо ни, произведен за храброст в чин „фелдфебел” през Европейската война.
Чичо ми имаше цели четири сина. Най-големият беше с крехко здраве  и не можа да ни даде пример на нас, по-малките, как се носи воински дълг. Станко идваше веднага след него. Като му дойде време за войниклък, взеха го на служба в тежката кашимерия на Трета армия, в Ямбол. Веселяк, акордеонист, плувец (преплувал е р. Дунав на три пъти, още преди казармата), компаньон и столичен шмекер – можем да си представяме каква служба е служил.
По това време някой беше измъдрил крилатия почин „за постоянна и висока бойна готовност” и войската беше непрекъснато под пара. Такава една напрегната грамада можеш да я срутиш само за двайсет минути, стига да я боцнеш където трябва и тя ще зафъщи като спукан балон, ама тогава кой да е знаел.
Заради високата готовност войниците се държаха зад оградата нонстоп и се показваха на „цивилизацията” само организирано и на порции. Например – на футболен мач. Ямболци по това време си имаха много приличен футболен отбор и през седмица определен сектор от градския стадион се раззеленяваше от кашици, докарани с камиони от безбройните поделения наоколо. Бате ми Станко е от постоянното присъствие тук, по две причини. Първо – качен в камиона с акордеончето си в ръце, свири по целия път на войската и повдига духа им още по-високо. И второ – футлярът на акордеона не е оригиналният, по-голям е и  луфтовете се запълват с контрабанден алкохол, кой каквото е докопал. Въоръжени така и защитени от внезапни проверки (кой ще ти рови в акордеона!), войскарите си прекарват времето на стадиона, на чист въздух и далеч от казармата, като римляни – народна култура и спортни зрелища карашик!
Но един ден Станко я прекалил. Течали последните кръгове на първия полусезон на шампионата, есента дошла рано и той, като най-приближен до благата, надигал по-честичко бутилката. Като видял, че му изтърва края, търколил се зад последния ред пейки да дремне и да се посъвземе. И заспал, яката. Мачът свършил, взводът станал и си заминал, а Станко кърти непробудно. Като се събудил, вече започвало да се смрачава. Награбил на гръб акордеона с олекналия калъф и хукнал към паркинга. Като излязъл навън, видял отдалеч как колоната с военни камиони се изнизва по асфалта към другия бряг на р. Тунджа. Колко акъл му трябва на човек да се прояви като герой – хвърлил се с шинела и с акордеона на гръб в студената вода, и заплувал, под аплодисментите на мъжете от половината град, които се разотивали по домовете си. Военната колона, разбира се, заковала на място – което било и целта на занятието.
Окошарили го още като се прибрали в поделението. На другия ден, понеделник, след като са го драли и него на няколко места, към обяд ротният командир го повикал в канцеларията си и му връчил два бели листа и химикалка – да напише писмо на баща си, всичко да си каже, и да го покани на свиждане в поделението, та да решават заедно какво ще го правят.
Написал писмото, освободили го от ареста и той отишъл на бегом в телефонната централа. „Хък, мък, наборе, трябва ми срочно телефонен разговор с братлетата у дома, защото изгорях!”.
Свързали го „на черно” с домашния им телефон в София, където растат още двама братя, вече в гимназията. Стратегическият замисъл бил следният: телефонът излиза от строя за неопределено време; пощенската кутия се следи денонощно; ако писмото тръгне „препоръчано”, единият от братята да не се отделя от къщи по никакъв повод и да го прихване, всичко друго в живия им живот остава на заден план до второ нареждане!
А защо били всичките тези терзания? Защото ако писмото стигне в ръцете на чичо ми Ангел, кавалер от войната на войнишки кръст за храброст, който го е изпратил с най-строги заръки да се стегне и да не го излага, и на когото само името беше такова благо, жална им майка на всичките, и по-добре да не са живи!
Написах го това тука да се знае: армията ни беше Народна и службата я служихме и преживявахме всичките заедно, всеки на поста си и кой за каквото учил, това е! Пък който не вярва...
ЯНЧО БАКАЛОВ











Стадионът в Ямбол, поглед отстрани. Снимка интернет
Стадионът в Ямбол от птичи поглед. Снимка интернет
Река Тунджа в Ямбол. Снимка интернет
От леката кашимерия (пехотата) остана една планина от мъртва стомана, издигната в района на военноремонтния завод в Търговище. Снимка МВ
И от тежката кашимерия остана една планина  от мъртва стомана... Снимка МВ
Макар прясно боядисани, танковете на днешните паради са си все същите – Т-72, с които поддържаше бойна готовност някогашната Българска народна армия. Снимка интернет