НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ТРИТЕ РОЗИ

На тази, която някога ще го прочете
и ще разбере смисъла на този разказ.
Диди Стефанова с обич!
Тони Купенов

На масата във вазата стояха три стръка рози – бяла, жълта и червена. Когато поисках да взема любимата ми червена роза, за да вдъхна аромата й, другите две – издраха до кръв ръцете ми, но все пак я взех.
Рабиндранат Тагор


Там в безкрайната водна шир, където си даваха среща двата велики океана, за да премерят сили се издигаше малък остров. Всяка сутрин буревестниците се щурваха в розовата светлина на утрото, за да посрещнат с възторжени крясъци слънцето и да се завърнат тихо в теменужената вечер на любимия остров. Когато океаните решаваха да премерят сили те се счепкваха, ревяха, блъскаха самотния остров, но той бе непоклатим приютил всичко живо. Укротен океанът от изток миеше с бисерни капки базалта, който блестеше като елмаз на слънцето. Океанът от запада красеше брега му с бисерни миди и пенливи дантели. На върха му се намираше една скала. В седловината й неизвестно как и кой ги бе посадил растяха три розови храста.
Островът бе малък. До лагуната имаше малка палмова горичка, под която бе се сгушило малко бунгало. То бе направено от дъски, клони, листа и там живееше самотника. Самият той не помнеше кога бе попаднал на този остров. Всяка сутрин когато слънцето се покажеше, той наливаше един карчак сладка изворна вода и поемаше стъпка към скалата. Отиваше при любимите рози, поливаше ги с водичка, оправяше им листенцата. Всяка година, когато мусонът идваше и си отиваше със своята живителна влага те цъфтяха единия с бели като гребени на вълни рози, другият – с жълти като слънчеви лъчи цветове, но третият оставаше безплоден. След това самотникът слизаше долу, ловеше риба в лагуната, обикаляше брега да не би водата да е изхвърлила някоя дъска, прибираше се в колибата и чакаше следващия ден.
Тази година мусонът бе страшен – четири седмици вилня. Океаните ревяха сякаш бяха решили да съборят целия свят. Острите ножове на светкавиците съдираха тъмнокадифеното небе или оловносивите облаци. Всичкото това време самотникът бе в бунгалото си. Погледът му непрекъснато се рееше с надежда да зърне късче синьо небе. Една сутрин той се събуди с чувството, че е оглушал, изпълзя от колибата и затвори очи пред блесналото слънце. Океаните кротко галеха брега – три от палмичките лежаха повалени. Той хукна към любимата скала. Задъхан, падаше, ставаше, но тичаше нагоре. Стигна скалата и застина. Храстите бяха цъфнали – единия обсипан със снежнобели цветове сякаш обсипан от сняг, другият блестеше като слънце с огромните си жълти цветове, но той впери поглед в третия храст.
Хвърли се към третия храст, другите два храста се впиха в тялото му, но той премина през тях без да обръща внимание на раните, протегна ръка и наведе върха на третия храст. Той бе увенчан с една огненочервена роза - пъпка. Той я наведе към себе си и я целуна. След това я откъсна, взе я до сърцето си и премина през двата храста, които се разклатиха, сякаш му се поклониха. Той за първи път откъсна цвете. Приседна накрая на скалата, взе розата в шепите си и изведнъж видя как пада една бисерна капка върху розата. В този момент розата се отвори, но това не беше роса, а сълза. Настъпи тишина, буревестниците мълчаха, океаните мълчаха, слънцето сияеше и изведнъж се чу гръм. Самотника вдигна поглед и видя бялото платно на кораб - изправи се на скалата и замаха с розата като с огненочервен факел - символа на любовта. Отново се чу гръм и самотника разбра, че идва свободата, но разбра и другото - какво значи да дочакаш обичта. После прегърна розата и хукна към свободата.
ТОНИ МАРИНСКИ
Илюстрации интернет