НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











РОЛЯТА НА БУРГАС В ПРЕОБРАЖЕНСКОТО
ВЪСТАНИЕ

Как поетът и мемоаристът Христо Силянов (1880-1939) сравнява преображенския народен бунт с морската стихия
В края на ХІХ и началото на ХХ век Бургас е преизпълнен със събития и личности, свързани с Илинденско-преображенското въстание. Тогава именно градът се озовава в талвега на Новата Българска история. Веднага след оповестяването на клаузите на Берлинския диктат и конституирането на Източна Румелия (1879 г.) в града пристига Илия Куртев, председател на Опълченското дружество в Пловдив, и държи пламенни подбудителна реч за въстание в Македония. Арестуван от властите в Автономната област и върнат в Пловдив, Куртев не мирясва и издава прокламация срещу „задушаването на естествените влечения на българския народ”. Още тогава в Бургас има заселени много българи, избягали от останалите в пределите на Османската империя, Македония и Одринска Тракия. Струпването на бежанци от тези области през последните две десетилетия на ХІХ век твърде скоро се превръща в кадрови потенциал за създаване на целенасочени организации, които да защитават техните общи интереси и да направлява земляческа им дейност. Тези предпоставки тласкат първите бургаски бежанци да се обединят.  На 29.01.1895 г. емигрантите от Македония създават в гр. Бургас Македонско дружество, наречено „Пирин планина”, в което членуват и немалко тракийски бежанци. За негов председател е избран Христо Станишев (1863-1952), а за подпредседател Григор Иванов Дяков (1865-1945) – влиятелен тракиец, издигнат по-късно за кмет на гр. Бургас. Източно-тракийците не закъсняват и на 16.12.1896 г. създават дружество „Странджа”, като клон на варненското, наречено „Одринско преселенско дружество Странджа” (основано на 12.05.1896 г.).
Много скоро Бургаската „Странджа” с председател споменатия Григор Дяков умножава членовете си и се обособява като самостоятелна организация. Причина за това е не само численото разрастване, но преди всичко стратегическото разположение на големия пристанищен град. Бургас се намира недалеч от тогавашната граница между Княжество България и Турция, има вече железопътна връзка с вътрешността и чрез пристанището - с по-далечни земи. Затова градът е избран за провеждане на Учредителния конгрес на тракийските дружества в България, който се провежда на 19.02.1897 г. На конгреса присъстват 36 делегати от различни краища на България и поробените все още нейни предели. Заседанията продължават три дни. Те се ръководят от бюро с председател Петър Драгулев и съпредседатели Иван Златанов и д-р Павел Ношков (1864-1950).  Петко Киряков (капитан Петко войвода; 1844-1900), Атанас Славов (1860-1924), Атанас Мърдев и Григор Дяков са членове на бюрото. Конгресът приема Устав и утвърждава концепцията на издавания вестник „Странджа”. (Д-р Ношков, Атанас Славов и Григор Дяков впоследствие играят важна роля в развитието и модернизацията на пристанищния град).
Веднага след конгреса капитан Петко войвода, Георги Кондолов (1858-1903), Стоян Петров Топузов (1873-1914) и други делегати, създават таен революционен комитет, с център гр. Варна, който си поставя за задача организиране и изпращане на въоръжени чети в поробена Тракия. Такъв комитет, по инициатива на Георги Кондолов и Стоян Петров започва да функционира и в Бургас.
Именно това е стартът към превръщането на  Бургас в революционен български център, който наподобява придунавските румънски градове, станали сборища на българските национал-революционери, наричани „хъшове”, но с кръвта си изтрили пейоративното (за изразяване на отрицателна оценка – бел. ред.) значение на тази дума, изпълвайки я с революционно благородство и борческа добродетелност. По тази причина нашите революционери, които подготвят  и участват в освободителните „агитационни” странджански чети и  в Преображенското въстание, гордо да се наричат „хъшове”, когато се събират в гостилницата на прочутия Минков хан и на други места в магнетичния за всички влюбени в българската свобода Бургас.
Освен тукашните заселници много българи от вътрешността на Княжеството прииждат в града, за да се присъединят към подготвяните четнически формирования, които провеждат бойната си подготовка в крайграничния лагер при с. Росеново (Гергебунар) близо до границата. Едни пристигат с влак по железницата, а други „апостолски”, както се изразява Силянов, т.е. с каквото намерят. Сред тях има избягали от родителите си гимназисти, „изгнаници” от Тракия и Македония, „бивши харамии, голобради хлапаци - горещи искатели (търсачи – бел. ред.) на приключения, дългокоси „тесняци” и поклонници на бомбата”, но и „разни хъшлаци или босяци, за които пиенето и скандалите бяха станали необходимост в живота” (Силянов).
Те пълнят многобройните по това време бургаски ханове, но приоритетно място има влезлия в историята „Минков хан”, който всъщност е собственост на Георги Чорбаджиев, бащата на писателя Петко Чорбаджиев-Росен (1880-1944). Той е разположен на улица „Фердинандова” № 63 , на ъгъла й с улица „Ивайло”, където сега е къщата на Кацарови. Ханът на чорбаджи Георги всъщност е нает от Тодор Костов Минков, брат на Георги Минков (1864-1943), по поръчение на тракийската организация „Странджа”. Под въздействие на силната литературна струя, обзела консолидиращата се през тези години българска нация бургазлии започнали да наричат това убежище на македоно-одрински революционери „ханът на хъшовете”.  Това наименование сигурно е предизвикано от  революционните стихове и песни, които често прехвърчат отвъд оградите на хана будят възхищението на голяма част от бургаското гражданство и пренебрежителните иронични усмивки на плуващите в благоденствие и благоутробие преуспяващи тогава новобогаташи.
В „хана на хъшовете” идват преди всичко ръководителите на подготвяното в Странджа и Одринска Тракия въстание. Тук пребивава забележителният революционер и идеолог на освободителната борба Гоце Делчев (1872-1903), който лично предлага Михаил Герджиков (1877-1947) да оглави въстанието в Одринския революционен окръг. В Бургас Гоце Делчев се среща с Георги Минков, запознава се с войводата Георги Кондолов и други представители на Одринската емиграция. Около средата на месец март 1900 г. Делчев, придружаван от Лазар Маджаров (1872-1907), потегля от нашия град с каруцата на лозенградчанина Иван Пачелиев към южните дебри на Странджа и към Източна Тракия. В с. Горно Ябълково (Горно Алмалий), Средецка община те гостуват на учителя Едрьо Хадживасилев. Обиколката на прочутия революционер и бургаските му придружители продължава един месец – от средата на март до средата на месец април 1900 г.
Стартирането на тази забележителна обиколка на големия революционер от Бургас може да се окачестви като едно от най забележителните събития, ознаменували бургаското начало на ХХ век. В „хана на хъшовете” дълго помнят посещението на Делчев и споменът за него разпалва революционния ентусиазъм на редовните му посетители при подготовката на странджанските чети  и при разговорите, често придружавани от рецитация на Ботеви стихове и пеене на революционни песни. Голямо въздействие имат и странджанските песни, които пее Коста Тенишев, войводата от Лозенградски революционен окръг. Той емоционално радва ушите на „хъшовете” в песента за странджанския учител-революционер Георги: „Георги ле, учителю ле/ чу ли, Георги ле, разбра ли/ в село са турци дойде ли/ учителите писуват.../ и тебе Георги писае...” (Петко Росен). Всичко това ни тласка към заключението, че Странджа и Одринска Тракия са последните български територии, където народни песни се раждат дори и след настъпването на модерните времена. Творци в народен стил са и самите революционери. Необходимо ли е да споменаваме авторът на странджанската марсилеза войводата Яни Попов (1878-1945), който обезсмъртява подвига на забележителния четник Никола Равашола (1863-1903) и войводата Пано Ангелов (около 1879-1903).
Преди да влязат в историята техните имена зазвучават в безсмъртни текстове на българската литература. В спомените на Петко Росен за Никола Равашола четем: „Този хъш носеше името на парижкия атентатор Равашол (Франсоа Огюст Кьонингщайн, наречен Равашол) само защото имаше внушителна вънкашност, та се налагаше, трябваше да носи някакво гръмко име, инак нито по идеи, нито по жестокост това име не му подхождаше. Равашола бе висок, много висок. Черен, с черна брада, дълги, малко схванати крака, лете-зиме с високи, силно подковани ботуши, облечен обезателно с черни панталони, а връхна дреха според времето и възможностите. Заседнат ли двама – той е тритият. В чертите на Йовковия Гороломов има много Равашолови черти... Развеселят ли се, запеят ли, той е пръв... Репертоарът му беше кратък: „тежко, тежко, вино дайте” и „О, мой боже, прави боже”. Дойдеше ли до „А вий, вий сте идиоти” и „православните скотове”, той цял се преобразяваше на разярен лъв: удари с подкованите си ботуши и раздруса цялото здание. Уловят ли се на хоро, на Равашола и без това не му достигаше твърде малко, подскачайки да достигне тавана, та висящите лампи винаги пострадваха. Умря геройски в Сърмашик, без да дочака въстанието”.
Цитирам словесния портрет на Равашола от Петко Росен, защото нашата най-нова историография твърде скъпернически отделя място на саможертвените преображенци. Освен че класикът Йовков го избира за прототип на Гороломов, неговата  фигура е направила изключително силно впечатление и на Антон Страшимиров, който с нетърпение бърза към Анхиало, за да се види с този свой доста по-възрастен от него приятел, поразил го с непримиримостта си към анхиалския гърцизъм. В „хана на хъшовете” синът на действителния собственик чорбаджи Георги писателят Петко Росен става близък приятел на изключителния мемоарист и поет на своето време Христо Силянов (1880-1939). Неговите чести посещения в Бургас завинаги се врязват в паметта му преди всичко с въздействието на бургаското море и галерията от образи, които той среща в Минковия хан. По време на самото въстание в нощта преди нападението на Василико (Царево) в душата на Силянов започват да кънтят стихове и той сравнява преображенския народен бунт с морската стихия:

„Море разбунено, заливай
скали, пустинни брегове!
Гърми и с нас ведно откривай
незнайни бездни — гробове!

Гърми за смърт и разрушене
и с твоя бурен, див напев
на почнатото отмъщене
гърми — пригласяй с адски рев.

Гърми! В съседство с теб заровен,
от теб по-жадни са за стръв,
за мъст, набрана във душите
от века пет на срам и кръв.

Гърми! В съседство с теб заровен,
бих спал сън вечен — сън благат:
ту шепот слушал бих любовен,
ту — твоя бесен рев познат”.


Имаме пълното основание да се съгласим със заключението на Михаил Неделчев, според който по време на въстанието „словото е част от революционното действие”.
След погрома Бургас продължава да бъде снабдителен пункт, но вече не с оръжие и боеприпаси, а с брашно и хранителни продукти за бежанските лагери, устроени по границата на българска територия. Като прочут търговски център Бургас привлича бежанците, които виждат тук по-големи възможности за реализиране на търговски операции. Мемоаристът  Силянов свидетелства, че при придвижването си към Българска територия се натъква на две волски коли, натоварени с дъски, които прокудени тракийци се готвят да продават в Бургас. При придвижването към свободна България нелепо загива младият Паскал Иванов (1882-1903), личен секретар и хроникьор на войводата Георги Кондолов.
Сенките на десетки странджански войводи и на стотици техни четници и до днес витаят над старите бургаски улици. Ние едва ли някога ще научим всичко за тях, за големите им и малки приноси в борбата. Много от имената им могат да се прочетат в книгите на Христо Силянов, Панайот Маджаров, до които вече има достъп и чрез интернет. Те присъстват и на страницата на Бургаското тракийско дружество „Екзарх Антим Първи” и могат да се чуят в песните, увековечили ги чрез народната памет, или чрез индивидуално творчество, като прочутата творба на войводата Яни Попов. Но страниците на бургаските историци на Преображенското въстание Иван Пандалеев Орманджиев (1891-1963), биограф на Кондолов, Георги Попаянов (1881-1951) и Стоян Шивачев (1851-1914) все още са трудно достъпни за младите поколения. Дори и документалната проза на бургаския писател Петко Росен отдавна не е издавана. А единствено тези писания, осъществени и в повечето случаи  и отпечатани в Бургас могат да съживят образите на преображенските герои. Тогава те до голяма степен ще престанат да бъдат сенки от миналото и максимално ще се приближат до днешното ни съществуване и ще го обогатят с непреходната духовност, която в изключително голяма степен е била характерна за нашите предшественици от началото на ХХ-тото столетие и толкова много ни липсва днес.

Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
Д-р Павел Ношков (правият вдясно) като депутат в ХІІ-тото Обикновено народно събрание, заедно с Йови Воденичаров (седнал) и Иван Попов (прав до него), София, 1902 г.
Георги Кондолов (1858-1903).
Стоян Петров Топузов (1873-1914).
Георги Минков (правият вдясно) сред ръководството на Върховният македоно-одрински комитет през 1899 - 1900. Седнали: Тома Давидов (подпредседател), Борис Сарафов (председател), Георги Петров (касиер). Правият вляво –Владислав Ковачев (член).
Писателят Петко Росен (1880-1944).
Гоце Делчев (1872-1903).
Михаил Герджиков (1877-1947).
Христо Силянов (1880-1939) като четник.
Убитите Пано Ангелов и Никола Равашола, изложени за да всеят страх и ужас в Малко Търново
Паскал Иванов (1882-1903).
Гробът на Паскал Иванов в землището на с. Ясна поляна, Созополска община.