НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ЗА ВАПЦАРОВ КАТО ЗА ВАПЦАРОВ (1)
„Войната е твърде важна работа за да я оставим на военните”– беше казал някой. По аналогия бихме се пошегували тромаво, че темата за „Вапцаров-моряка” е твърде далеч от водевилния жанр, за да я оставим в ръцете на един професор и доктор на военнопсихологическата наука, пък бил той и наш колега.
В няколко броя около автентичния Никулден, именния празник на Вапцаров, бележещ времето на зимното слънцестоене, „Морски вестник” ще предложи на своите читатели тези на авторитетни имена – литературни критици и изследователи, различаващи се по оценките за творчеството и личността на Вапцаров, някои от които доста крайни. Мислещият читател сигурно ще успее да се ориентира в темата, а на апологетите – верселям.
Първият автор, който ще бъде представен с откъс от статията „За урбанистичните фобии в поезията на Вапцаров” – Цвета Трифонова,  работи като специалист в Института за литература при БАН. Има изразен интерес в областта на  литературното изворознание, литературната история и критика. Автор е на книгите „Архив Никола Вапцаров. Аналитичен опис” (1990), „Писатели и досиета” (2004), „Никола Вапцаров. Текстът и сянката” (2004), както и на много студии и статии. Текстът, откъс от който публикуваме, е четен от авторката на 5.ХІІ.1999 г. в гр. Банско по повод 90-годишния юбилей на Н. Вапцаров и на 16. І. 2000 г. на научната тематична конференция „Градът в поезията на 40-те години” в Института за
Никола Вапцаров
литература при БАН. Електронна публикация - в литературния сайт LiterNet.
..........
„За зла участ, когато е принуден да напусне Пирин и Банско, поетът попада в най-неблагоприятните условия, които може да предложи тогавашната българска действителност - казарменият режим на Морското училище, фабриката в Кочериново, миазмите на софийския екарисаж, тежкият труд в локомотивното депо. Животът го повежда из мрачните лабиринти на социалното дъно, въпреки експертното му образование, - в „трюмовете, пълни с лепкав мрак” в машинни зали, „задушни коптори”, край локомотивната пещ - това са индустриалните и социалните топоси, които изместват и изземват сакралните територии на щастието от предишния живот. В тяхната потискаща атмосфера поетът постепенно налучква мерките на новаторската си поетика, детерминирана и от новата му социална позиция. Предишната естетика на разкошни цветове и струяща светлина, на песенност и блаженство постепенно се трансформира в поетика на грозното, грубото и вулгарното и така се оказва адекватна на унизителното живеене на социалния аутсайдер и пария. А живеенето в депата на черния труд рязко контрастира с обитаването из предишните онтофании. В естетически план контрастът между двата житейски периода обуславя и назованата по-горе смислова антитеза. Предишното цялостно, просветлено същество на Аза постепенно се разпада и маргинализира и в стиховете, писани след 1937 г., започва да се самовъзприема като пленник и заключеник, окован в мрачните подземия на битието. В поетическия дневник на Вапцаров постепенно се натрупват апокалиптичните характеристики на едно враждебно пространство - градският декор със задръстени улици и задушни коптори, антени и небостъргачи; индустриалният пейзаж с бетонни стени, фабрики и заводи, димящи комини и сиренен вой. В поетическия свят нахлува специфичната атмосфера на машинната цивилизация, напоена с мирис на „масло и пара и смрад”, с небе, замрежено от сажди и облаци от дим, където „стоманени гарвани грачат”. И в реалистичните описания, и в заимствания интертекст ясно проличава непоносимостта на естествения човек към антихуманните и антиприродни създания на индустриализацията. Сега пространствената перспектива на лирическите персонажи е обърната - вместо да са в полет и да са слети с простора, те са пленници, затворени в градските бордеи и в заводите с яки бетонни стени. Урбанизираният човек в лириката на Вапцаров живее със съзнанието на уловено и заключено животно и затова така диво копнее и страда за зелените поля, за вятъра и пролетните ухания. Във всяка от творбите с градска тематика е налице мотивът за отнетата, забравена, изхвърлена природа като извор на страдание за човека. („Една ръка изхвърли на боклука идилиите с синьото небе.”) Всеки негов поглед е обърнат навън и нагоре, но между него и волността се изправят, непреодолими, чудовищата на технизираната цивилизация - „машини, стомана, машини,/ и масло и пара и смрад/ в небето бетонни комини,/ в бордеите призрачен глад” („Епоха”). В пулсациите на потрес и безсилие, в състояния на унес и копнеж по похитената природа и забранената волност се раждат Вапцаровите образи антитези с хиперболизирани, силно деформирани очертания - сякаш поетът не рисува мечтата на модерната епоха по моторите и прогреса в средата на 20-ия век, а преизподните на прединдустриалния 17-и век.”

P.S.
Ако някой наистина вярва, че една много характерна черта на литературното творчество на Никола Вапцаров е как „машините играят пречистваща роля за човешката душа” - негова си работа!
Янчо БАКАЛОВ