НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ЗА ВАПЦАРОВ КАТО ЗА ВАПЦАРОВ (2)
Предлагаме на читателя на „Морски вестник” кратък откъс от студията на Михаил Неделчев „Живот за Вапцаровите думи”. Той е роден през 1942 г. в София в семейство, което съчетава родови традиции от Велико Търново по Кольо Фичевска и Иван Фичевска линия, от градовете Велес и Елена. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов” (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), бургаската литературна награда за цялостно творчество „Голям златен Пегас”, специалната награда на „Аполония” (2004).

„...Така например, най-атрактивни за литературоведа-текстолог са творбите на поета на едната книга. Този поет е обвзет от свръхидеята да побере, да преподреди и да издаде (отново и отново, понякога) всичките си важни творби в тази една книга, да я издаде най-накрая окончателно. Най-шумните случаи на публичното проследяване на битието на едната поетическа книга са „Цветя на злото” на Шарл Бодлер и „Стръкчета трева” на Уолт Уитман. Това са писатели, имали достатъчно продължително биографическо време да развият тази творческа свръхзадача и в биографическа свръхидея. Тя предопределя формите на поведението им като издаващи, печатащи, подреждащи и преправящи, като изразили една категорична авторска воля литератори...
В различни степени такива зависимости и такива чувствени
Последният портрет на Никола Вапцаров, рисуван в килията преди разстрела му.
съотнасяния наблюдаваме при Ботев, Яворов, дори при Разцветников. (Случаят с Ботев, разбира се, излъчва усещането на недостиг на биографическо време, за да сме достатъчно сигурни, че е с подобна типология. При Яворов преподреждането и преназоваването на/във „Подир сенките на облаците” са предизвикани и от пресирането, ускорението в стремежа към смъртта.)
При Вапцаров феноменът на единствената книга очевидно е привнесен постмортем в биографията му. Тя не е единствена поради последователност на творческо-биографически стратегии. Политическото време трагически е прекъснало личното творческо време. Но двете предсмъртни решително не принадлежат към корпуса на „Моторни песни”, не се побират в книгата и „Доклад”, и „История”, и „Селска хроника”. Текстологическото вглеждане в ръкописи, тетрадки, бележници показва категорично, че Вапцаров не принадлежи според творческа и биографическа вътрешна същност към типологическата общност на поетите на едната книга. А това предопределя логиката на цялостното четене. Различните замисли на Вапцаров са достатъчно опубличностени, за да могат да бъдат подхванати от интерпретаторите. Инак би означавало да се подчиним на фаталната предопределеност на насилието.
А може би след една цялостна литературноисторическа реконструкция новите прочити ще носят в себе си и двете тенденции, ще бъдат и едно плодотворно колебание да се гледа едната книга като Единствена, но и да се знаят замислите и да се анализират и другите цялости и отделни лирически творби, които излизат извън границите на МП?
И така, съществуват множество текстологически проучвания, осъществени са различни публикации от творческия архив на Вапцаров, направени са няколко съставителства на Вапцарови произведения, които ни подпомагат в отстояването на тезата. Но тя ще бъде разгърната чрез представяне и на личния текстологически и съставителски опит отпреди 25 години, който очевидно е бил изпреварил времето си. Днес, след 1989 г., стана възможно и текстологическите проучвания да се освободят от цензурни забрани и от неписаните предписания на идеологизирания канон...
Макар и вече издал своята Първа книга, Никола Вапцаров не се отказва от своите навици на сложно и усложняващо се отношение към собствените ръкописи. Тоя не е разглезен от възможности за печатане във вестници и списания. Публикациите му в печата са съвсем минимален брой. Те нямат постоянен ритъм, не създават ритуали за книжовния човек. Привичките на Вапцаров за опубличностяване остават в рамките на ръкописното. Част от ръкописите имат форма и на „публикации”. Вапцаров живее (роднински, приятелски и колегиално), битието му се развива във военна и конспиративна обстановка, където ръкописът може да се показва, той се „съхранява” свято, разнася се, подрежда се непрекъснато, трупа се.
Някои ще кажат, че във всичко това има нещо дилетантско, че има нещо от поведението на непрофесионалния литератор. Например, ще кажат тези критични към подобни тактики на опубличностяването колеги, че истинските, професионалните поети най-често се освобождават от ръкописите си, че не са „задръстени” с многобройни варианти на стихотворенията си. Те - например Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев - ги публикуват в периодиката, след това ги събират оттам за книгите си, към ръкописи така и не се връщат.
Веднага на подобна бележка можем да противопоставим примера на Николай Лилиев. Знаем, че за нови стихотворения, цикли на Лилиев през 30-те години има истински глад, редакторите ги приветстват като огромно събитие, те се печатат веднага щом бъдат дадени...
Така изследването на ръкописите на Никола Вапцаров не трябва да бъде затворено на страниците на специализираните томове. Всред ръкописите на Вапцаров има завършени и самостойни фрагменти, които могат да се включат в съчиненията му, могат да се реконструират цялостни творби. И самите „неканонически” стихотворни текстове из ръкописите, и наблюденията на текстолози и архивисти трябва да влезнат в интелектуален оборот, трябва да бъдат използвани в анализи, студии, в университетски учебници...”

P.S. Нови прочити ли казвате, господин Неделчев? А как ви се струва ето това: „За намаляване на техногенните катастрофи и повишаване на техническата безопасност и сигурност, в т.ч. сигурността на водния, авиационния и автомобилния транспорт, трябва да се формира нова ценностна система, в която безопасността е част от новата култура на хората. Първообраз на тази нова култура и нова духовност я виждаме в поезията на Никола Вапцаров, който одухотвори машините и ги свърза с душата на човека и морето. Това е симбиозата на XXI век!”
Ех, ако можехме да не четем!
Янчо БАКАЛОВ