НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ЗА ВАПЦАРОВ КАТО ЗА ВАПЦАРОВ (4)
Александър Кьосев е роден през 1953 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Хабилитационният му труд е на тема „Опити върху културата на прехода”. Специализира в Прага (1981), Кардиф (1990), Париж (1997) и Будапеща (2000-2001). Регионален директор на летния университет по теория на хуманитарните науки, Сантяго де Компостела, Испания (1998-2000), Академичен директор на Центъра за академични изследвания (1999-2003), постоянен стипендиант на Центъра за академични изследвания (от 2003), ръководител на катедра История и теория на културата при Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски” (2004). Неговата статия „Сън на Вапцаров и голямото сънуване на левицата” е цитирана по публикацията в Ектронно издателство LiterNet

„В днешно време стихотворения като „Сън” на Вапцаров, изглеждат толкова нелепи, че за тях дори е някак срамно да се говори.

Лорu, не спиш ли?
Чуваш ли, Лорu?
"По тихо! Скрий главата си! Отвън
на педя са от нас, не говори!
- Лорu, сънувах толкоз хубав сън!...
Почакай, как започваше?... Така...
Войната свършена... Разбираш ме, нали?
И всичко е във нашата ръка,
нали така, Лорu?....
Никола Вапцаров
... За днешния читател има две възможности. Той или е напълно обръгнал от пост-вапцаровските клишета на комунистическата пропагандна машина и стихотворения като „Сън” за него са безвъзвратно автоматизирани - без възможност за отстранение. Или пък той е в състояние да прочете текста „срещу косъма” и да допълни утопическата визия на Фернандес с такива преживени тоталитарни детайли, че нейната - непроявена във Вапцаровия текст - абсурдност да блесне с пълна сила. Защото какво точно се е променило в така мечтания от Фернандес бъдещ свят? Във всеки случай заводът в неговата производствена и административна структура не се е променил - той е уж същият, само дето Лорu е „надзирател” (каква бременна с рационализиран терор дума за всички читатели на Фуко!). Между предишните бойни другари се е настанило административно неравенство, което предизвиква у Фернандес изблик на напълно необяснима радост; на всичкото отгоре новият надзирател очевидно си позволява волунтаристични жестове по отношение на нормите. От последното впрочем тоталитарният опит би могъл да извлече непознати не само за Фернандес, но и за самия поет следствия, попълвайки ингарденовите празнини на текста с партийни секретари, стахановски бригади, почини, насрещни планове и пр. Останалата част от бъдещия свят е обявена от мечтателя Фернандес - отново без каквато и да е видима причина - за „някак” по-могъща и по-щастлива; нелепо-наивната метафора за същите, но „златни” машини (на фона на съзнателната антиестетизация на предметния и машинния свят у Вапцаров - бетон, желязо, сплави, смрад, грохот) - преминава в идилична визия на блестящия небосвод и свободното дишане. Идилия, за която в друго стихотворение на Вапцаров се казва Една ръка/ изхвърли на боклука/ идилиите с синьото небе./ Защото миг на някаква заблуда,/ защото миг с размекнато сърце/ би значело напразно да загубиш/ работните си/ жилави/ ръце.
Цялото стихотворение предизвиква преживелия тоталитаризма читател да се попита: дали всичко в съня-мечта на Фернандес не е „миг на някаква заблуда”? Всъщност за какво ново, друго, различно мечтае въпросният Фернандес? И нима от факта, че след войната „всичко е в нашата ръка”, нещо наистина се е променило? Освен това, разбира се, че средствата за производство са преминали от едно „вие” към едно „ние” - но защо от това пък непременно да следва необяснимо щастие и усещане за свобода?
Тоталитарният опит или автоматизира, или превръща в абсурд стихотворения като „Сън” - и прави като че ли читателския диалог с тях нежелан и невъзможен.
Но ако не сме в състояние да четем почитащо подобни текстове, да се идентифицираме с тяхната пропагандна мечта и да сънуваме техния сън от свое име, то в състояние сме да направим друго. Вцепеняването на подобни текстове в абсурдна отчужденост е херменевтична възможност. Може би те самите не могат да бъдат четени, защото, както казва Гадамер, не са достатъчно мъртви, не са на достатъчна културна дистанция от читателя, преживял буквализацията на техните абсурдни визии на главата си. Но освен вцепенен артефакт, те могат да станат и нещо друго: оптика на четене - ключ, отварящ врати към далеч по-обща проблематика...
Анализът на Вапцаровите стихотворения е направен с оглед на по-обща проблематика - той трябва да демонстрира интелектуалните и емоционални схеми, чрез които литературата е един от съществените комуникативни канали за този пренос. Нейните поетически конструкти трябва да осигурят континуитет и идентичност на утопическото. Анализът ще демонстрира как въпреки абсурда на тоталитарната действителност, литературата успява да пренесе по парадоксален начин инфантилни щастливи визии за „бъдещия свят” и да ги представи като „същите”, като тези, за които са мечтали загиналите в борбата. Което я прави идеален агент вече не на утопията, а на онова, в което тя се е превърнала - на идеологията.

P.S.
Вие си говорете както сте научени, господин Кьосев, ама едно баба знае, едно си бае, я вижте ние какво сме прочели: „Своеобразни феномени на световния литературен процес се явяват тефтерчетата и тетрадките с ръкописното наследство на Никола Вапцаров!”
А!?

Янчо БАКАЛОВ