НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ЗА ВАПЦАРОВ КАТО ЗА ВАПЦАРОВ (5)
Колажната гротеска, която „Морски вестник” представя на своите читатели през последните няколко дни, завършва пак с откъс от студията на Михаил Неделчев „Живот за Вапцаровите думи”. Сигурно има още какво да се каже за големия поет – най-често изследван, обожествяван и недолюбван, клеветен и издиган на пиедестал, превеждан и четен... Може ли да има по-висока оценка на една творческа личност и за една творческа съдба?

„Особен трепет минава по морните тела на литературоведи през последните десетина години, когато пишат разблудно и нехайно за Вапцаров, живот и творчество. Дърпат за опашката стария официозен литературен канон и все не могат да свикнат, че той не реагира, че не хапе и не убива. Какви ли не екзегетически упражнения се правят, за да се поизпита този канон, да се върне погубена мощ и да се преживее героиката на стълкновението. Всичко угасна - от пурпур към сивота; няма кой да поддържа огъня, един-единствен Никола Георгиев продължава да хвърля междутекстови мостове и да представя Вапцаровата безприютност като актуализирало се обвинение
Никола Вапцаров
срещу всички нас, срещу „разпадналата” се българска общност…
А като малко свидетелство за това, че заниманието с проблематиката около Вапцаров понякога не беше безобидно занимание, ще си позволя да направя тук едно мемоарно отклонение.
Пътуваме с автобус към Благоевград. (Вероятно е 1979 г., по време на големите тържества за 70-годишнината на Вапцаров.) Предстои на следващия ден голямата научна сесия, а и продължението на международната писателска среща. Ще има на по-следващия ден и еднодневно посещение в Банско, кулинарно гостуване по групи в банскалийските къщи, ще има официални речи и всякакви други официозни жестове.
Написал съм текст, заявил съм участие в конференцията, има ме в отпечатаната програма. В автобуса сме именно предимно участници в тази предстояща конференция. По средата на пътя Боян Ничев съвсем колегиално, сякаш по приятелски, ми казва: „Я дай да видя какво си написал?” След малко виждам, че той съвсем сериозно пристъпва към цензурирането на моя текст, задрасква пасажи: все пак е някакъв началник в Института по литература, ще бъде и научен ръководител на самата конференция. Протестирам леко. Спорим. Естествено, нямам никакво намерение да се съобразявам с цензурните намеси, пък били те и на уважаван колега като Боян Ничев. Ще си чета от втория екземпляр.
На другия ден настава голяма бъркотия. Оказва се, че много от гостуващите чуждестранни писатели не са успели да се изкажат в софийския парк-хотел „Москва”. Дават им думата в хода на нашата сесия за Вапцаров, говорят патетични и не на място думи. Двете мероприятия се смесват. До мен редът така и не стига - дирижирано, разбира се. Вбесен съм, правя скандал вечерта по време на банкета; не съм единственият скандалджия. Всичко е някак нервно, неточно. В Банско на следващия ден нещата се успокояват. Импровизираме пред някаква публика в читалището. Вдигаме тостове на трапезите с чуждите писатели за нашите свръх гостоприемни домакини.
Какво трябваше да чета всъщност на конференцията?
Безспорно от всички ръкописи запазени в архива на български класик, Вапцаровите са най-“живите”. С тях се работи, те се издават, коментират. Професионални литератори им се посвещават (Бойка Вапцарова, Магдалена Шишкова, Цвета Трифонова). Но странното е, че това знание не “пробива” в издателската практика, то остава затворено само за себе си, не предопределя (както би следвало да се очаква) съставителски и редакторски решения.
При това самият Автор е имал разностранно йерархическо отношение към своите ръкописи. Някои от тефтерите, тетрадките и бележниците са били за бележки, за фрагментарни записи, за наброски, в други вече се организират и композират цялостни творби, прибавят се и се разгръщат различни варианти, трети са за „преписване начисто”, предназначени са не само за себе си, но и за другите. Те вече само са за представяне, за четене на глас, те са с някаква степен на опубличностяване още приживе на самия Автор.
Канонизирането и митологизирането на личността на Никола Вапцаров започва да се осъществява още в първите месеци след септември 1944 г., но това съвсем не води още веднага до благоговейно-внимателно вглеждане в текстовете му. В отношението към поета има нещо двойствено: той е свръх-героят на лявата литература, на лявата интелигенция, но професионалните поети се опитват да заемат спрямо огняроинтелигента патронажна позиция. А някъде в началото на този процес стои едно съчинение в стихове, което може картинно да ни го представи: „Поема за Вапцаров” от Младен Исаев (София: Народна младеж, 1948). Тук са цитирани и преизказани култови стихотворения на Вапцаров и това граничи, разбира се, със злоупотребата. Моделирани са в героически план биографически сюжети. Пренесена е върху Вапцаров митологемата за физическата твърдост (не човек, а желязо) на комуниста:

Да бе забит зъба
на вълк в месата му
надвил би може би с борба
той звяра сред гората.
Но той е вързан с белезници,
те - глутница от вълци -
човешка глутница - полиция!
В устата му - парцал -
да не провие.
Команда: - Бий!
Изсвирва гума.
Той цял се вие
и стене.
И - нито дума!


Гротескно и кощунствено звучат тези думи за всеки, който и съвсем бегло познава протоколите от разпитите и процеса срещу Вапцаров и другарите му по трагическа участ.
Ще приведа на финала на този колаж пасажи от прочутия фрагментарен текст на Валтер Бенямин „Върху понятието за история”:
„Хронистът, който излага събитията, без да разграничава големите от малките, държи по този начин сметка за истината, според която нещо, което се е случил някога, не може да се загуби за историята. Наистина едва освободеното човечество овладява напълно своето минало. Това ще рече, че едва освободеното човечество е в състояние да призове всеки момент от собственото си минало. Всеки преживян миг от миналото става актуален за деня цитат, при което този ден е тъкмо сетният” .

P.S. Не може да има съмнение че Вапцаров е надеждно защитен от висотата на своето поетично творчество и това трябва да ни напомня, че не се нуждае от славоблудства. Още повече от „автори”, които се натискат да ни кажат как са го носили десетки години в душата си. Кешки да си беше останал там!
КРАЙ
Янчо БАКАЛОВ