НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ДА ТАНЦУВАШ В ДЪЖДА
България-2010

Ще питам Бог за кой ли път
защо мечтите ни не стават спомен.
ЕМИЛ ИВАНОВ (1957-2010),
от „Горчив бокал”


Колкото дните на 2010-та бързат да се изнизват, толкова по-често журналистите питат политиците и политическите анализатори: „Кажете накратко какво се случи през годината в България?” Един от „петте” телевизионни журналисти дори се измъчи от това, че не получи исканите от него негативни отговори от значимо по-интелигентните си събеседници.
Вярно е, че социологичните анализи посочват, че ние – българите, сме сред най-болните, най-бедните и най-тъжните граждани на Европа – резултат, който в политическата аритметика се изписва:  45 + 20.
А в народопсихологията?  Обречени ли сме на липсата на талант за социална чувствителност и колективизъм (1)? Или на стереотипите на негативизъм, нихилизъм, егоизъм (2)? Имаме много талантливи хора, нямаме народ, трудно изграждаме отбор. Ние на Балканите „прокълнати” ли сме, както мисли Неманя Кустурица – или „Ние самите сме нашето наказание” – думи на римлянинът Марк Теренций?
Разкриването на механизмите, чрез които външни фактори, като признание на труда, финансови доходи, образование, култура, морал и религия, влияят на биологичните процеси, е едно от най-големите предизвикателства в социологията, културологията, политиката и медицината. Българското общество е в състояние на критична недостатъчност на изяви на съвременен и проспективен начин на мислене не само на политиците (и медиите), но и на всеки – или на повечето – от нас. Не че ги няма, ерудираните българи са скрити (3) за политиката, науката, образованието... Изход за реализацията на младите таланти е миграцията в напреднали страни.
А ние тук повече от 20 години сме „В очакване на реформите” (4) – стотици хиляди „Гого, Дидо, Лъки и Поцо” стоим в кафенетата и се оплакваме колко лошо живеем, идва един цар от Испания и ни казва, че за 800 дни ще смени парадигмата, отиваме и гласуваме за него – минават три-четири години и пак в кафенетата си говорим колко лошо живеем, и идва едно момче от Украйна...
Свикнахме да живеем с политиката на абсурда, така както бяхме свикнали с политиката на „светлото бъдеще” – нито бъдещето, нито реформите обаче дойдоха.
И все пак, социологически проучвания, направени неотдавна, показаха, че младите и образованите хора на възраст между 18 и 29 години са най-доволни от демокрацията – през 1991 г. те са били 3 %, сега са 28 % от тази възраст. В тях е надеждата през следващите 20 години да разберат, че „Животът не е как да оцелееш в бурята, а как да танцуваш в дъжда” (5).
_________________
1. Baldwin M. Way and Matthew D. Lieberman. Is there a genetic contribution to cultural differences? Collectivism, individualism and genetic markers of social sensitivity. Social Cognitive and Affective Neuroscience 2010; 5 :201-211.
2. Много от нас изразяваме негативното си мислене и във всекидневните действия и разговори – нашите деца знаят, че „плодове и зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте”. Вместо „плодове и зеленчуци, който яде, той голям ще порасте!” Затова, като пораснат, тези деца казат, че Бербатов вкарал пет гола, но на слаб английски отбор, и – три гола, но тогава пък „Ливърпул” бил в криза...
3. Болните от диабет тип 2 произвеждат достатъчно количество инсулин, но рецепторите им за този хормон са „скрити” (даун-регулирани) и  инсулинът не може да изяви ефектите си – захарта не може да влезе в клетките и затова кръвта на тези хора е „сладка” и болестта носи много рискове за сърдечносъдовата система на организма. Подобно, когато една държава потиска изявата на умните и етичните, гражданите й стават най-болните, най-бедните и най-тъжните хора на света.
4. По аналогия на „В очакване на Годо” – абсурдна комедия на нобелиста Самюел Бекет.
5. Мисъл на Халил Джубран (1883-1931) от есето му „Пророкът”.
Д-р Георги Чалдъков
chaldakov@yahoo.com
Снимка МВ
Вярно, че действителността ни малко е ръждясала като този корабен леер, но това не бива да ни пречи да го възприемаме така, както това водно конче си почива върху него след танца под дъжда от слънчевите лъчи над морето.