НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











РАЗМИСЛИ ЗА 48-И „ВАПЦАРОВСКИ” ВИПУСК НА
ВОЕННОМОРСКОТО УЧИЛИЩЕ (1)

Края на месец юли 1953 г., в разкошната лятна градина на ресторант „Димят” течеше прощалната вечеря на моя 48-и „Вапцаровски” випуск. Обстановката беше тържествена. Ние вече бяхме с парадни офицерски униформи. На раменете ни блестяха двете звездички на лейтенант. Гостите бяха многобройни, заредиха се приветствия, поздрави, речи. Изпращаше се най-големият випуск на ВНВМУ (Висшето народно военноморско училище). Безспорно най-развълнувани от всички бяхме ние - младите, току що произведени офицери.
Изведнъж всички затаиха дъх. На трибуната застана легендата на нашия Военноморски флот капитан І ранг Купов. Започна бавно, тихо, но когато заговори за торпедната атака на торпедоносците срещу „Хамидие”, гласът му укрепна. Описа битката живо, вдъхновено, като излишно подчерта невероятния боен дух на екипажа. Каза как хитро и изненадващо се е промъкнал със своя кораб пред курса на броненосеца от обратната му страна и почти от упор (100 м) е дал торпедния залп. Тук вече, той отново се беше вживял в бойната обстановка. Извика екзалтирано как след взрива, при захода от бойния курс вади пистолета си и изпразва целия пълнител по бронираното, агонизиращо чудовище.
Всички скочихме на крака и бурно го аплодирахме. В този момент почуствах, че той предаваше вечния огън на българския патриотизъм в наши ръце. Вдъхновението ни беше невероятно, много от момчетата бяха просълзени.
Вечерта свърши, гостите се разотидоха. Ние останахме сами, гледахме се изумени един друг. Чувствахме, че това са последните мигове, през които все още сме заедно. Нима е възможно това дружно семейство, този прекрасен колектив да бъде разрушен? Уви, такава е съдбата на всеки випуск. Всеки възпитаник на ВНВМУ го е преживявал. Отиваме си от нашето училище едновременно с голяма радост, но дълбоко в душите си
носим и голяма тъга от раздялата. Невероятно преживяване...
И ето, от този тържествен момент са изминали 55 години, а горещите спомени все още си стоят в нас. На нашата възраст бъдещето почти не съществува, настоящето малко ни носи радост. За настроение все по-често се обръщаме към миналото. От това минало, като че ли най-динамично, пълноценно, най-съдържателно и решаващо за нашата съдба беше престоят ни в Морското училище. Тук укрепиха нашите характери.
Тук, току що завършилите гимназисти станахме мъже. Тук обрекахме живота си и съдбата си на морето.
Взел съм на колене „Алманаха” и разглеждам броя на курсантите завършили Морското училище по години. Стигам до моя 48-и „Вапцаровски” випуск. Чета имената на курсантите по класни отделения и си ги спомням един по един. Започвам да ги броя... 340! Реших да направя една мащабна диаграма и се изненадах. Моят 48-и  випуск се извиси като „Еверест” над останалите випуски!
Та това е явление не само в историята на ВНВМУ, но и в морската култура на България. За да се разбере едно явление, както учи великият филисоф Е. Кант (1724-1804 г.), то трябва да се разглежда в триизмерната система на Време, Пространство и Причинност.

ПРИЧИННОСТ:
За да избегна дълги собствени обяснения ще използвам няколко цитата:
„ - За 10-15 години в областта на индустрията ние трябва да постигнем толкова, колкото други народи са постигали за столетия.” (Георги Димитров)
„ - Индустриалното общество ще зависи от океана по същия начин и в същата степен, както земеделското от земята.” (Г. Хегел - 1770-1832)
„ - През вековете на своето съществуване България е нямала морска култура и българина е бил с гръб към морето.” (проф. В. Вълканов -„Морска история на България”)
„ - Кадрите решават всичко.” (Сталин)
И така в средата на миналия век България си поставя една амбициозна икономическа програма - бърза индустриализация. Какво се получи:
Варненският залив се изпълни с чужди кораби, стоящи на котва и чакащи да бъдат обслужени. Понякога броят им достигаше 30-40. Всичко това струваше прекалено скъпо на страната. Нямахме свои кораби, нямахме достатъчно големи пристанища и най-важното - нямахме подготвени кадри. Какво имахме? Имахме Морското училище, което макар и малко (10-15 курсанта на випуск), все пак подържаше
Графики на броя на възпитаниците на Морското училище (по випуски) от 1881 г. до 60-те години на ХХ век. Съставена е от автора.
Лейтенант Георги Калинов. Снимката е от архива на автора
Капитан І ранг о.з. Георги Купов. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
като светилник огънчето на морската ни култура. Това беше причина България да обърне поглед към морето. Появиха се випуските от 45 до 50 и по-нататък. 48-и „Вапцаровски” випуск беше върхът.

ВРЕМЕТО:
Не е тук мястото да разглеждаме подробно времето (политическо). Края на две разрушителни световни войни с едва двадесетина години мир по между им. Напълно разорено икономически, човечеството търсеше алтернатива. Някои виждаха тази алтернатива в социализма. Освен това, де фатко, 1/3  от земното кълбо беше попаднало към комунистическия блок. В това число и България. А другите ? Почти всички страни от „Третия свят” гледаха с надежди към нас. Едновременно с това започаше и „Студената
война”. Времето беше революционно. У нас действаше пролетарската диктатура. Всичко това оказваше влияние върху Морското училище. Подменяха се кадрите. Бяха създадени политически отделения в армията (ПО).

ПРОСТРАНСТВО:
От диаграмата се вижда много добре какво пространство може да предоставя ВНВМУ на своите курсанти. Випуските по 5-10 души, и то до 1931 г. - само механици (Бел. ред.: Това твърдение - за механиците - е остаряло и е опровергано от редица изследвания). Почти абсурдно изглежда да му се поставят задачи да приема няколкостотин души. В ония времена думата „трябва” беше закон и тя беше изпълнена. Какво преживяхме, как понесохме ние лишенията в Морското училище, това ще бъде темата на моя разказ.
По някаква министерска заповед бях извикан при командира и ми беше съобщено, че съм назначен за помощник на ЗКПЧ-то (заместник-командира по политическата част - бел. ред.) Така че, всички възпитателни мероприятия, насочени към курсантите, минаваха и през мен като „орган” на политотдела. Между курсантите преди нас (45-и  випуск) и ние, имаше голяма разлика. Но най-пред да поговорим за приликите. За това най-добре може да ни помогне нашия Вапцаров:

„Ти помниш ли морето и машините,
онзи луд копнеж по Филипините
и едрите звезди на Фамагуста.”

Ето това е най-важното и общото между възпитаниците на Морското училище. Нас ни събра под покрива на училището любовта ни към морето (луд копнеж към морските простори). А понятието „едрите звезди на Фамагуста” - това вече е морска романтика. Никой не го е казал по-добре от Вапцаров.
Другото общо за всички възпитаници на Морското училище, е общата промяна (съзряване), която настъпва в нас. В природата това се нарча „ферментация”. В едно писмо до баща си през 1930 г. Вапцаров пише: „За тези 4 години престой тук така сме се променили, че като се погледнем назад, не можем да се познаем.”
Тази промяна, за която пише Вапцаров, се отнася за всички възпитаници на Морското училище. Тя има много интересен характер. Тук постъпват младежи с наи-различно възпитание, характери, интереси и т.н. Промяната за всички е еднозначна и уеднаквяваща. Ако за изразимост я сравним с цветовете, то те постъпват разноцветни, носещи всички багри на дъгата, а се оцветяват в един цвят - морско синьо. От друга страна, както пише капитан І ранг Йотов, всеки випуск си има и свои специфични багри, характерни само за тях.
Винаги ми е било приятно да чета публикации в „Бюлетина” на Асоциацията на възпитаниците на Морското училище с леко приповдигнат тон за своя випуск, по случай някои юбилеи. Защо не? Суетността е човешко качество. В умерен тон тя мобилизира. Зависи от мярата. И аз като пиша тези редове много се страхувам да не наруша тази мяра. 55-годишен юбилей не е шега работа.
48-и „Вапцаровски” випуск, най-големият, първият Вапцаровски, единственият обявен официално за випуск-отличник. Толкоз адмирали, началници, директори, капитани, командири, професори, доценти... Кой може да се сравнява с нас? Който се съмнява да погледне диаграмата.
Тук е мястото да изтъкна и една друга особеност. Характеристиката по випуски е само за вътрешна употреба. Така между самите нас. Навън сред обществеността никой не се дели на випуски. Всеки, който е възпитаник на Морското училище се гордее с това. А каква е разликата между нас и тези на Вапцаров примерно? Ще се спра на прощалното слово на Вапцаров при завършването на училището:
„Изминаха 6 години и ние си отиваме. От онзи детски ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останало нито следа. Всичко е рухнало...”
Какъв песимизъм лъха от тези слова! Това са курсанти, които завършват 6-годишния си престой в морското училище с разочарование. Ето и ние завършихме училището преди 55 г., но бяхме огрени от оптимизма на новото време.
Ето, че дойдохме до най-важното място на моето изложение, поради което започнах и това сравнение. Да се мобилизира една такава голяма група млади хора в изпълнението на една толкова мащабна, трудно изпълнима задача - випуск-отличник, не е толкова лесно. Трябва този колектив да има особени качества, отличаващи се от предишните.
На първо място това е вярата в собствените сили, силното желание да се отговори на предизвикателството (първият випуск-отличник), но и твърдата воля да се мобилизираш, да напрегнеш сили и да го изпълниш. Нужно е още оптимизъм, чувство за дълг и отговорност и т.н. Ние, курсантите от 48-и „Вапцаровски” випуск, притежавахме тези качества, когато приехме това обещание и успешно го изпълнихме. Но преди това, като курсанти, ние бавно придобивахме тези нужни качества, „узрявайки” през годините на подготовката. Особено началото не беше никак лесно…

(Следва)

Капитан І ранг о.з. к.г.н. Георги КАЛИНОВ (Калинича)
Орелеф на Никола Йонков Вапцаров, поставен на Пилотската кула в Пристанище Варна-изток от Випуск 48-и „Вапцаровски”. Копие на орелефа е вградено и в родния дом на поета в Банско. Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК