НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ПЕНЕЛОПЕЯ (ТЪКАНОЛИКАТА)
(разказ)

Вечер тя лежи на брега и се отдава на морския прилив, за да потуши пожара на страстта, кипящ в младото й тяло... Онзи неистов зов за мъжка ласка, изгарящ я с години, взривяващ копнеещата й плът в опита си да изтрие от съзнанието и образа на любимия...  Денем неуморно тъче платното... Само с нейния образ. Като свърши с него ще изтъче и образа на бъдещия си жених...
Бъдещия? А нейния? Одисей? Нима е загинал, няма ли го? „О, Богове, защо мълчите?”
Жив е! Всичко в нея крещи, че е жив! Затова го чака цели двадесет години!  Затова нощем разплита собствения си образ, изтъкан на платното! До другия, на бъдещия избраник никога няма да стигне! Защото изтъче ли го - ще трябва да изпълни обета и да се омъжи за него! Колко ли пъти е изтъкала  лика си? Тъканоликата, така я наричат вече...
Нищо, нека! Той ще си дойде! Може би е съвсем близо. Дали платната на кораба му не се виждат вече? Тичай, тичай Пенелопея! Към морето! Там, в прегръдката му ще угасиш страстта, там, откъдето го очакваш...


... Събуди го ударът в борда, прогонил моментално съня. Корабът стенеше и вибрираше в прегръдките на стихията. „Дълбоко съм спал, за да не усетя, докато не ме „хвърли” в борда!”- Помисли, скочи, нахлузи „канадката” и хукна по трапа (корабна стълба) към мостика.
Един поглед му бе достатъчен да оцени ситуацията - шест-седем по Бофорт (скала за оценка на морския статус)! Море и небе бяха на път да се слеят в една сива пелена, жестоко раздирана от свиреп „норд-ост” (североизточен вятър)! Питащият поглед на командира на кораба го отведе при щурмана, над картата. Подхождаха към пролива Доро от юг. Да се скрие в Пирея? „Хайде бе, моряци сме!” А моряците се крият… а, ето го и скривалището! Малка, закътана бухта (малък залив) на южния бряг на остров Евбея се наби в опитното му око. „Каристос”, гласеше надписът, обозначаващ името й. „Христос, спасителят”? - мина
Авторът по време на учебна практика на борда на учебния кораб № 421. Снимката е от неговия личен архив.
Преживелият много бури учебен кораб № 421 очаква своето последно плаване с курс към режището, където ще бъде нарязан на скрап. Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
през ума му. Бе „отворена” само на юг - чудесно укритие при щорм от северна четвърт.
Следващата им дестинация бе турското пристанище Измир, запас от време имаха достатъчен, нямаше място за риск. А и на борда на учебния кораб практикуваха шестдесет негови кадети, почти деца.
- Командир, ето ти местенце - влизаме, „седем ключа на вода” (дължина на отдадената котвена верига - един ключ е равен на 25 метра) и ще ловим риба докато Нептун се налудува! Щурман, курс към бухта „Каристос”!
Още предната вечер всички прогнози бяха лоши. Над Румъния бе „опънал снага” обширен антициклон, а в района на остров Кипър се „мъдреше” дълбока депресия. През нощта вятърът бе тръгнал да „пълни чувала”.
В малкия залив завариха девет кораба с водоизместимост до пет хиляди тона. Такава е практиката на „мъниците”, особено когато са без товар - при влошаване на времето се крият на защитени котвени стоянки.
- Отдай дясна котва! - Звукът на сгромолясващата се през клюза (отвор през който преминава котвената верига) котвена верига е песен за моряка. Край на вахтите, почивка, може и по бира след вечеря, и карти да „хвърлим” - отмор!
- Командир, въведете режим на водата! Десет минути преди хранене и половин час за миенe на съдовете след това. Забранявам пране и къпане! Който иска душ - включвате му пожарна помпа, размотава шланга и - на солена баня!
- Ама господин капитан І ранг, то утре времето ще „падне”, вода има достатъчно…
- Изпълнявайте! И се молете да не стане така, че да пропуснем Измир въобще! Ял съм подобни „попари” дори и в нашето море!
Ама че командир му се падна, хем неопитен, хем боязлив, хем на моменти „тихо” опърничав - само когато върши глупости. В Месинския пролив докато го усети, вкара кораба в зоната за насрещно движение - пазел някакви рибарски лодки, да не ги обърне вълната от вълнореза! А че глобата за нарушението стига до десет хиляди долара - нехае! Идваше му да запише във вахтения дневник „Поех управлението на кораба!”, да се подпише и да направи командира най-обикновен пасажер до края на рейса.

*      *      *
Люлка? Не - буря! Или… Господи, какво става? Тътен някакъв, предзнаменование за нещо лошо, тревога, неосъзнато чувство за беда!
Сънят избяга без да остави ясно усещане. Освен тежест някаква, болезнена и лепкава, предчувствие за нещастие…
Стига! Хайде, на работа! Там, в служебната въртележка ще се стопи всичко - и сънят, и тревогата. Пък и времето ще притича по-бързо до вечерта.
Краката й сами я отведоха в черквата. „Боже, пази го! Толкова трудно го приех, толкова хорски приказки чух, толкова ми се струваше като филм, и тъкмо стана действителност, истина, а сега? „Морето, морето…” - наслушах се на това море, мразя го! Доскоро мислех, че е само то, че аз съм нещо временно, придатък негов… После сякаш повярвах, или поне така ми се струваше, че съм поне равна с това проклето море!”
Свещта гореше измъчено, с пукане и дим. Телефонът му упорито стоеше извън обхват. Съобщението, което му изпрати преди два дни гласеше кратко: „Къде си? Обичам те!” В отговор - тишина!
Денят се препече под юлското слънце от изток на запад и бавно си тръгна. Тръгна и тя - уморена, изгубена в догадки, и терзания… Има нещо, нещо лошо сякаш витае около нея… Не! Над него е! „Боже, колко пъти го изпраща на море и никога, никога не се е чувствала така!” „Беда, беда”, сякаш тиктака в душата и дяволски шепот…
Усети се пак в черквата. Телефонът сякаш я изтръгна от унеса - ето го!
„В един залив на остров Евбея сме. Буря. Чакаме подобряване на времето. Обичам те!”
Най-после! Онова обаче, тревожното чувство, остана… 

*      *      *
През целия ден на най-високото възвишение на остров Евбея бе кацнало малко, бяло облаче. Стори му се интересно - не мърда, не расте, не се смалява - сякаш нарисувано стои. Късно разбра, че всъщност този факт е останал в съзнанието му без да го впечатли.
Пиеха по чаша бира, когато нещо накрени (крен - напречен наклон на кораба) кораба и започна да го върти - като че влекач се бе опрял в борда и ги тласкаше нанякъде! Свиренето на вантите (корабни въжета, крепящи мачтите), макар и позакъсняло го подсети за облачето. Изтича на шкафута (част от корабната палуба, по двата борда, по цялото протежение на военния кораб) - малки чевръсти „торнадо” от прах и камъчета слизаха стремглаво по стръмния бряг, разпиляваха се над залива, а вятърът късаше пяна от водната повърхност и въртеше кораба като перце! От облачето нямаше и следа… „Бора!  Най-скапаното нещо, което може да те застигне в близост до високи брегове!” - казваше даскалът им по хидрометеорология, величан с прякор „О’Кея”.
- Бойна тревога! - Чу собствения си глас. От първия си командир на подводница бе запомнил: „В екстрена ситуация, преди да помислиш за незабавни действия обяви бойна тревога! Така след минути навсякъде ще има хора, които да изпълнят следващите ти команди.” Това се бе превърнало в безусловен рефлекс - и в съня си го бе правил, а жена му се смееше после…
- Корабът готов за бой! Готови машини! - сега всичко зависеше от поведението на отдадената котва - ще „държи” ли разлюляните хиляда и сто тона, ще дрейфи ли (преместване на котвата по морското дъно вследствие на натоварването), и ако да - ще отдават ли още верига, или ще я откачат и оставят в морето, ще отдават ли втората котва, или ще удържат кораба с машините? Защото място за излизане от залива няма - „навън” вилнее щорм като по учебник!
Сигналчиците докладваха, че анемометърът (уред за измерване на скоростта на вятъра) зашкалва, значи скорост на вятъра - над тридесет метра в секунда (сто и десет километра в час). Свиреп! Корабът се въртеше около котвата като разярен бик. В залива вълната стигна три бала, на по-малко от два километра от брега. Котвата „държеше“. Засега.
Това, за жалост не бе нито всичко, нито гарантирано. През деня заливчето се бе напълнило с малки кораби, като супа топчета. Необходимо бе да се води непрекъснато наблюдение и за тяхното „поведение”, защото фактът, че „твоята” котва  „държи”, не означава, че някой съсед няма да ти се натресе в борда, защото неговата котва дрейфи, или се е скъсала. С настъпването на нощта опасността нарастваше...

*      *      *
Гордостта й не й позволяваше да сподели тревогите си. Такава бе, така бе възпитана, такава я обикна и той - всеотдайна, но горда, готова да помогне на всеки, без да търси признание. Не и да моли, нито да сподели, особено за себе си. Можеше да потърси колеги, да попита негови съвипускници от най-високите етажи на командването на флота...
„Не!” Да проявява слабост нито е учена, нито иска. В един момент я  грабна увереност: „Точно той, такъв, какъвто си го познавам няма да се предаде пред нищо! Та на него там му е стихията! В морето! Достатъчно е само да загледаш очите му, когато заговори за нещо, случило се там, някъде, някога! Светят, че и артисва!”
Децата сякаш усещаха състоянието й. Опитваха се да се доберат до причините за тихото безпокойство, царящо у дома, питаха обажда ли се и получаваха все положителни отговори. И все пак вършеха всичко без подканяне и напомняне, като машинки - да не повярваш! Усещаха, а си знаеха, че мама ги щади - големи бяха...
Настъпи четвъртият ден. „Онова” оставаше... През нощта я душаха огромни пипала -  лигави и студени...

*      *      *
Малко след полунощ два от корабите започнаха да дрейфуват. И двата се снеха от котва и започнаха да маневрират в залива. Но докато на единия екипажът бе български, имаха с него постоянна връзка и научаваха намеренията на капитана му, другият бе направо пират. Тръгна да пресича курса им от надветрената страна, на не добре разчетена дистанция, стихията го понесе към тях, върху котвената им верига! Предупрежденията им в ефир останаха глас в пустиня - огромното, петхилядитонно „желязо” се носеше страховито към пет пъти по-малкия учебен кораб! Ясно се виждаха вече хората през финестрините (корабен прозорец) му.
Стомахът му се нави на руло. Грабна трубката на радиотелефона и на кралски английски, в забранения за разговори шестнадесети канал попита онзи капитан дали не си е купил сертификата в местния супермаркет? Отсреща сякаш увеличиха хода. Разминаването стана на по-малко от петдесетина метра - нещо недопустимо, дори в добро време! Кълбото в стомаха му се развиваше - като пипало.
Към четири часа вятърът започна да пада осезаемо - „влезе” в скалата на анемометъра. Записите на системата за глобално позициониране показваха, че корабът се е „въртял” около котвата на цели сто и петдесет градуса! Съседите стояха стабилно на позиции. Можеше да си позволи да слезе от мостика. Не и да почива, разбира се.
На другата вечер историята се повтори, но много по-слабо и за кратко. Обстановката в Северен Егей обаче, не позволяваше продължаване на рейса. Пропуснаха Измир, тръгнаха на петия ден, право към дома. Имаше малко консерви и сухари за храна, а на дъното на цистерните за питева вода се плацикаха по двеста-триста литра „ръждива” вода...
... Месеци след това негов възрастен колега, чийто внук бе едно от онези шестдесет деца - кадети на борда на учебния кораб, му сподели:
- Кептън, моят внук ми каза: „Дядо, тогава ако, не беше Той щяхме да се издавим като котета!
Не коментира. Спомена за циганката, дето го хвали...

*      *      *
„Връща се!”
Когато разпозна платната на кораба се сети за своето платно - тъканото. На него, за кой ли път бе изтъкан само нейният образ! Той се върна и строши оковите на тежката клетва!
А тя го дочака! И се превърна в легенда. Легендата за тъканоликата.


Капитан І  ранг Станко Ат. СТАНКОВ
офицер от резерва на БА

Публикувано от IRCPoliceman
  http://www.blogger.com/profile/07025937641476357179 в 8:53 PM http://ircpoliceman.blogspot.com/2012/02/blog-post_04.html на 4 февруари 2012 г.