НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











Второ отворено писмо и трето предупреждение:
СПОЛАЙ ВИ, МОМЧЕТА!
В тези вълчи студове човек на моята възраст може да се сгрее само с люта ракия или с приятелска дума. Думата топли повече. Благодаря на Янчо Бакалов и на Станко Станков за умните слова и за приятелския тон! (9 февруари 2012 г. Сокол пиле; 9 февруари 2012 г. Нека и аз!) Поднасям извинения и искам прошка, ако съм изтървал по-солена приказка или съм засегнал някого! Приемам и препоръките, и критиките ви, защото нещата, които ни сродяват, са си на мястото и са все същите. Затова идеята да се обединим е добра, но звучи малко абстрактно, защото изобщо не сме се разделяли.
Спорът ни ми заприлича на гемиджийска кавга, която започва на пристанището с псувни и с извадени ножове, но задължително свършва в кръчмата на обща маса. Като изключително наблюдателен човек, Янчо правилно забеляза, че съм по-дърт от него. Преди десет години чествах 50-годишния си юбилей. И в качеството на бате Васко си запазвам правото първото питие да е от мен.
В знак на приятелство искам да подаря на Янчо Бакалов история, в която и той има пръст. Случаят е съвсем „пресен”. Някъде около 1979-1980 г. Янчо беше лейтенант, млад дихател-комсомолец, а аз – старши лейтенант и редактор във „Вахтата”. Бяхме трима-четирима младши офицери в целия Щаб на ВМФ. Сред стотина „ранговци” и петима адмирали, някои от които ни гледаха с възмУта, че след два петъка служба сме се цвъкнали на върха на флотската пирамида. А те бяха блъскали по 15-20
години в дивизионите и бригадите. Беше ми съвестно, че ги дразня с възрастта и маломерния си пагон. „Мне, конечно, не сладко, что у них не сбылось”, пееше за подобен случай Висоцки.
Хитрецът Янчо измисли епиграма за състава на флотската газета: „Бай Илия, бате Васко и момчето Наско”. Бай Илия и аз се знаем, а момчето Наско бе бъдещият доктор по история и капитан II ранг Атанас Панайотов.
Най-доволен бях от дежурството по щаб. Преди това две години маах гащи из Варна като патрул. Сега се родих до телефоните и апаратурата за оповестяване. Сутрин посрещна командващия и адмиралите, докладвам на оперативния („Командващият пристигна”), след обед „Командващият замина”, развод на караула и чета книжки в дежурната стая.
Патрулът беше най-гнусното явление в скромния ми служебен стаж. В комендантството, вечно смърдящо на вакса и на писоар, спяхме с мръсносиви одеала, непрани от 1944 г. Хранеха ни с помия. Комендантът на гарнизона дядо Гевез от двадесет години всяваше ужас на изток от Велико Търново и като истински садист-любител щом си нарочеше някого, го гонеше до дупка. Не му хареса моята концепция за патрулната служба. Принципно не желаех да арестувам войници и матроси, да ги водя в комендантството и Гевеза да ги дарява с по 10-15 денонощия арест за разкопчана якичка или за накривена барета. Опитах се да му обясня, че съм завършил хуманитарна дисциплина, сиреч журналистика и преследването на свои не влиза в обхвата на воинските и моралните ми добродетели.
Гевеза побесня и ми разясни процедурата за постъпване в дисципа в Плевен и за ускорена раздяла с флотската служба. Самият той бе ветеран от войната (отечествена, според някои тогавашни автори), смяташе, че не е изтребил достатъчен брой германци и се опитваше да навакса, като превърне гарнизонния арест в умален модел на ГУЛаг. С побои и извращения от караула над арестантите и с непосилна работа на пусковите обекти от строителната програма на флота...
По ръба на курса към дисципа изкарах две години. Затова се почувствах толкова комфортно като дежурен по щаб. Веднъж около четири часа сутринта в дежурната стая се изсипаха неколцина началници и старши оператори от Оперативния отдел. Казаха: „Прегледай си инструкциите! След малко ще вдигнеш Щаба на флота и Свързочния полк по тревога”. Уж бях правил толкова тренировки, но се панирах. Вместо да натисна последователно бутоните за тревога на щаба и на полка, натиснах двата наведнъж. Сигналът се смачка и вместо познатия писък, предвиден да събуди от тежък махмурлук всекиго, излезе пищене на комар-дистрофик. Въпреки че със страшен глас извиках по „спектъра”: „Внимание, внимание, „Армада” - „Барета”, думите ми не са прозвучали ясно, „армадата” и „баретата” се объркаха, започнаха да звънят и да питат какъв сигнал съм подал, да се обаждат на оперативния и стана адмиралски ефект.
Скоро дойде дежурният по свързки, на когото беше ясно какво се е случило. Признах си вината и той обеща да пледира за по-меко наказание. Като за първи път. Чувствах се неприятно не толкова заради наказанието, колкото от мисълта, че пред равни и по-старши ще бъде прочетена заповед със задължителния текст: „Не така разбира задълженията си на дежурен старши лейтенант Васил Данов Василев...” А после ще трябва да обяснявам защо и как съм сбъркал, да обещавам, че ще повиша съзнателността си, да ми наложат наказание и по партийна линия и да се чувствам като парцал.
Мина разборът, после отделите на щаба потеглиха на проверки, плавания и учения, а мен никой не ме наказваше. Не се осмелих да припомням и ми се размина.
За следващото дежурство бях изгризал скучните инструкции, направих сухи и реални тренировки и чувствах, че съм в състояние да вдигна по тревога поне Варшавския договор. По едно време звънна телефонът. Грабнах слушалката и чух:
- Аз съм „Явор” 440. По реда на повикване, отговаряй... -  оперативният започваше задължителната проверка.
- 252!
- Тук 252, чувам ви отлично! - отговарям като гвардеец.
- 252!
- Чувам ви отлично! - викам в слушалката и се питам какво ли стана този път.
- 252! Старши лейтенант Василев! - нервничи оперативният.
- Аз! - почти скачам от стола и се чудя откъде оперативният знае, че точно аз съм дежурен. Досега не е говорил с мен.
- Защо сбърка оповестяването бе, келеш!
- Аз... разрешете - почвам да се изпълвам с гняв и изведнъж усещам, че никакъв оперативен не се обажда, ами мръсникът Янчо се бъзика с мен.
- Ти-с, ти-с!.. Дръпна ли ти се фъшкията, новобранец! - кикоти се Янчо и прекъсва връзката.
Ако беше пред очите ми, бих го гръмнал. Отидох да му изкажа пожеланията си, а той вече разправил на колегите и те се превиват от смях.
Повече от 30 години не мога да забравя как ме направи за резил. Разказах случката само на най-близки хора, но на внуците ще я спестя. За да не загубят уважение към дядо си. Поне те все още се радват, като ме видят.
Та искам да припомня на лицето Янчо Бакалов, че не съм му простил. Отправям му трето официално предупреждение: доста скоро, в ден „Д”, когато се наведе да си върже обувките, ще усети, че врагът е твърде близо. И ще станем квит.
Подарявам тази история, като отстъпвам правата за редактиране, публикуване, допълване или доукрасяване. Макар че аз я украсих достатъчно.
Бъдете здрави и пазете флотицата, ей!
Ако чакате ние от София да свършим нещо, сте за никъде...

Капитан I ранг о. р.
Васил ДАНОВ
Специално за „Морски вестник” от флагманския ледоразбивач на Панчаревската флотилия

„Момчето Наско” няма да се разсърди на „Бате Васко”, ако случайно се разпознае на двете снимки. Те са от архива на един човек, на който никой досега не се е разсърдил: капитан І ранг о. р. Христо Бориславов Димитров (Чони).