НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











СПОМЕН ЗА ЖЕЛЯЗКО
Бележка на редакцията:
Днес, по стечение на обстоятелствата, Денят на Ботев и на падналите за свободата на Отечеството, съвпада със Задушницата преди Петдесетница. Това е ден, в който можем да поменем и други наши близки, които вече не са до нас, не са част от нашето всекидневие, а са останали завинаги в морето. Конкретен повод за написването на тези редове е публикацията на к.д.п. Орлин Станчев: 28 май 2012 г. Коментар на възможните причини за потъването на м/к „ХЕРА” (13.02.2004 г.).
„Морски вестник” е готов да публикува и още мнения и спомени по тази тема.

Варна, 1989 г.
С Желязко или както си го знаeм - „Жеката”, сме израсли заедно - в един квартал, в едно училище, в един клас. Беше възпитан и добър, с хубаво чувство за хумор. Баща му - г-н Колев ни беше учител по „Дървообработване”. Живееха на ул. „Драгоман”, аз на ул. „Шипка”,  а пространството между тези улици, ул. „Петър Парчевич” и бул. „Княз Борис”
Желязко Колев
беше „нашата махала”. Бяхме 11 момчета един набор плюс по-големи и по-малки. С Желязко бяхме добра комбина във футбола - като в училище, така и в махленските игри. Той беше много добър защитник, а аз бях вратар. След 7-клас той отиде в техникум, а аз в гимназия. Същевременно се преместиха да живеят някъде другаде.

14 години по-късно, хубаво септемврийско утро
Идва и този ден човек да постъпи в Българската армия. Реших да отида сам пеш от вкъщи до Морското училище. Малко преди да завия по ул. „Петър Енчев”, срещам Жеката. Не се бяхме виждали от 7-и клас. Питаме се кой, какво - що, накъде.  Аз отивах там, откъдето той се връщаше. Беше се дипломирал в специалността „Корабоводене” и беше щастлив, че скоро ще започва кадетския си рейс. Пожелахме си всичко най-хубаво и всеки продължи по пътя си - и единият радостен, и другият - но не чак толкова.

13 или 14 февр. 2004 г. вечерта в свързочното поделение на Галата
В суматохата на задименото от въглища ротно помещение, чувам новини, че корабът „Хера” с преобладаващ български екипаж е потънал край Босфора. Хвърлям книгата, скачам от леглото и залепвам за телевизора. Показват репортаж с близките на екипажа. Разпознавам г-н Колев и майката на Желязко. Главата ми ще се пръсне - „21-век, пред Босфора, да потъне, да няма намерени... Желязко... първият му рейс ... в ледените води... не може да бъде, не може да бъде, не може да бъде...”

* * *
Господи, Боже наш, упокой душата на починалия Твой раб Желязко и на целия трагично загинал екипаж. Дай им място светло и просторно, където няма болка, скръб и въздишка.
Прости им всяко съгрешение, което са сторили с думи или с дела, или с мисли, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина.
Защото Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби, Христе Боже наш, и затова на Тебе, заедно с безначалния Твой Отец и пресвятия, благ и животворящ Твой Дух, отдаваме слава, чест и поклонение - сега и всякога, и във вечни векове.
Амин.
Доси ВАСИЛЕВ