НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ТОГАВА РЕШИХ ДА СТАНА ДОКТОР ... (1945 Г.)
По документален разказ на братовчед ми Марин Конов
Братовчед ми Марин Николов Конов е роден на 28 февруари 1919 г. в Лом. Бащa му Никола Конов бил офицер кавалерист, а след това продължил трудовия си стаж като учител по история. Брат му Васил Конов, роден през 1907 г., завършва право в Софийския университет и Школата на Нейно Величество Княгиня Мария Луиза за запасни офицери в Княжево. Марин Конов е възпитаник на Военното на Негово Величество цар Борис ІІІ училище в София, 65 випуск и през април 1945 г. е изпратен направо на фронта в Унгария. Малко известна подробност от историята на балканските страни е, че през 1941 г. Царство България и Република Хърватска установяват много добри отношения и властите в Хърватска пращат свои младежи да се обучават във Военното училище в София. На 8 май 1945 г. буквално няколко часа преди прекратяване на военните действия Марин Конов е ранен. След завръщането си от фронта служи като офицер кавалерист до 1947 г. Завършва стоматология и се установява на работа в Свищов. Съпругата му Нели Конова е също стоматолог. Имат две деца Никола и Калина. Почива през 1996 г.
Представям ви автентичния разказ на братовчед ми за раняването му през Втората световна война на границата между Унгария и Австрия с минимални изменения.
* * *
Когато ние, кавалеристите, пристигнахме на фронта, всички кавалерийски разузнавателни дивизиони бяха събрани в сборен кавалерийски полк. С нашият хърватски съвипустник Драган Гърганя бяхме в един дивизион. Назначиха ни за взводни командири и ни изпратиха за охрана на левия фланг на армията, по левия бряг на река Драва. На бойната позиция заварихме войниците от моя бъдещ взвод да се греят около запален огън. Без да помръднат, ни посрещнаха с думите: „О, ти си ни третият взводен командир... Предишните двама ...!” Драго беше назначен за взводен командир на втори взвод. След известно време пехотата ни смени, като останахме в резерв със задача да прочистваме тиловия район от изостанали немски групи. При една акция се срещнахме с брат ми Васил Конов, който командваше разузнавателен взвод към Десета пехотна дивизия. Всеки може да си обясни голямата ни радост да се срещнат родни братя на бойното поле. Драго също много се развълнува, защото всички отпуски от Военното училище прекарвахме заедно при моите родители в Лом. Тогава родното село на Драго беше попаднало в зоната на партизанската борба и той дълго време не знаеше нищо за близките си.
Във взводът на брат ми, като моторист, служеше един войник на име Петър – бивш цирков служител. От дума на дума Драго сподели, че оттатък река Драва в близкото село живее неговата ученическа любов Дубравка. Петър, без много да му мисли, се обърна към брат ми с думите:
- Господин подпоручик, че да му я докарам, да се видят за малко. - Брат ми помълча и отговори:
- Вземи един комбинизон (кожух за мотористи) и ако я намериш, доведи я!
Драго му обясни как да намери Дубравка и Петър изчезна. Ние продължихме сладката раздумка, полята с гъста унгарска черна
О.з. подпоручик Марин Николов Конов като кадет във Военното училище София (1943 г.)
Кавалерист Марин Конов на полигона на Военното училище в Банкя - 23.05.1943 г.
бира. След два-три часа, за учудване на всички, Петър пристигна с Дубравка, облечена във войнишкия комбинезон. По нищо не личеше, че е жена. Признавам си, нямам перо да опиша тази невероятна среща ... След като се наприказваха и нарадваха един на друг, Петър я отведе в селото й. Ние се разделихме с брат ми и всеки пое по незнайните пътища на войната. Това се случи на 24 април 1945 г.
По-късно се изнесохме в град Чаковец, където останахме до 5 май. На 6 май бе Великден и все още бойният празник на нашата войска. Всички се готвехме за празника. Ние тайничко си мечтаехме и за най-големия наш религиозен празник - Великден, но си траехме, защото политическите командири вече бяха стъпили здраво на стремето.
През нощта срещу 6 май 1945 г. ни вдигнаха по тревога. Заповядано ни бе упорито и неотстъпно да преследваме оттеглящите се на запад германски войски. Противникът нарочно беше оставил в ариергард моторизирани групи, които на отделни позиции спираха и ни принуждаваха да се спешим, да се разгръщаме и да атакуваме. Но още не подходили плътно към тях, те бързо се оттегляха на нова позиция и всичко от наша страна се повтаряше. Така мина и целият 7 май. На 8 май сутринта беше същото. Денят беше хубав, слънчев. Движехме се към австрийската граница. Отляво и отдясно имахме двойки, който шареха по местността. Изведнъж автоматична стрелба спря движението ни. Конниците се завърнаха в галоп и докладваха, че в окрайнината на селото има немци. Спешихме се. Конете прикрихме в една долчинка и взводът се развърна. Пред нас, малко извън селото, имаше къща със стопански постройки. С един войник прибягахме до нея, за да я използваме за прикритие при наблюдението напред. Отново ни обстрелваха. Едно дърво в двора ни посипа с листа - там бяха попаденията. В зимникът на къщата се бяха стаили две жени, един старец и две деца. Успокоихме ги. Излязох навън. Заобиколих къщата и от ъгъла погледнах  на запад, откъдето се стреляше. Слънцето печеше и огряваше една леха край къщата с напъпили пролетни цветя. Земята беше влажна и природата се събуждаше за нов живoт. Наоколо подскачаха и чуруликаха птички ...
В мигът, в който забелязах в края на селото недобре прикрит бронеавтомобил, нещо изтрещя в ъгъла, където бях се прикрил, и пръст и отломки от зида ме посипаха. Опитах се да отворя очи, но нещо режещо не позволяваше да прогледна ... Нищо не виждах. И нищо не можех да предприема. Забих глава в земята и зачаках. Сякаш слънцето угасна. Не чувах и цвърченето на птичките.
По едно време се чуха мотори откъм селото и се чу българска реч:
- Къде е?
До мен се доближи някой, сложи ръка върху рамото ми и каза:
- Хайде с мен.
Аз съм извикал:
- Ослепиха ме, ослепиха ме! Мамка им!
Поведоха ме пълзешком. Изведоха ме назад. Попитах кой е. Каза си името, но не го запомних - офицер от 31 пехотен полк. Исках да му благодаря. Изведе ме на безопасно място. Пехотата вече ни бе догонила. Отнякъде се чуваха и оръдейни изстрели. Отведоха ме в превързочният пункт. Там някъде се срещнахме с моя съвипусник Петко Цокев. По - скоро той ме е познал, защото аз не виждах нищо. Чувах обаче само българска реч и това ме успокояваше. Това се случи на 8 май 1945 г. в 11 часа сутринта. От взривната вълна часовникът ми бе спрял в този час. Отсреща било селото Велика Неделя и границата с Австрия. В 15 часа след обяд нашите части се срещнаха с английската армия и военните действия бяха прекратени.
После дълго ме разкарваха по болници, докато ме излекуват. Отново гледах. Няма никога да забравя първото ми хранене, след като бях прехвърлен назад в някаква полева болница... Една калугерка, постъпила доброволно в нашата болница, ме хранеше и нещо ми говореше на нейния неразбираем за мен унгарски език. Галеше с ръка челото ми. Тази ръка - младежка или старческа, не можех да видя - ми вдъхваше вяра и надежда. И тогава реших, ако прогледна, да посветя живота си и дейността си на болните и страдащите ...
Доц. д-р инж. Траян ТРАЯНОВ
Снимките са от личния архив на автора