НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ОДИСЕЯТА НА ОКЕАНСКИЯ ТРАУЛЕР „АУРЕЛИЯ” И
ЕКИПАЖА МУ В ПУЕРТО МАДРИН - АРЖЕНТИНА

* Октомври 1977 - януари 1978 г.
* Документален разказ от очевидеца на събитията Дончо ГЕОРГИЕВ


Район Комодоро Ривадавия
Южен Атлантик
Октомври 5 - 02.30 АМ

Воят на турбините стигна до писък, след силния гръм разтърсил корпуса на големия риболовен траулер. Сякаш кит беше ударил средната част на кораба. Чуваше се как се чупят приборите в кают-компанията (кают-компания - помещение за хранене на екипажа и почивка) и падайки, столове и оборудване се трупаха едни върху други, създавайки трудни за преодоляване барикади из канижелите (канижел - коридор в кораба). Равномерният дълбок рев на дизелагрегатите се накъса, вибрациите се увеличиха и рязко настъпи тишина, а след нея и мрак. Примигнаха и се включиха аварийните светлини, които очертаваха силуетите на ставащите под тревога, все още сънени и не разбиращи какво се е случило хора от почиващата вахта. Пронизителният звън на включилите се аларми заглушаваше виковете на хората, не можеха да се разберат и думите от съобщенията по говорителите. Още четири оглушителни удара през малки интервали се чуха и разлюляха странично корпуса и със свистене, освободилата се пара от накъсаните тръбопроводи покри с млечно бял облак застиналия, безпомощен кораб, разклащан от тежките вълни на Южния Атлантик.
В този момент ослепително ярките светлини на мощни прожектори заляха пространството и като на забавен кадър от филм на Хичкок, се откриха фигурите на хора, подготвящи спасителните лодки за спускане на вода.

Две седмици по-рано ...

Лас Палмас, протегнал се между ниските хълмове, сякаш не искаше да се отърси от следобедната сиеста (сиеста - следобедна почивка в страните от Южна Европа и Изтока). Маранята беше прибрала по хотелите тълпите от туристи и богати рентиери от цял свят, които вечер изпълваха крайбрежните заведения и наслаждавайки се на прохладата идваща от океана, харчеха парите си.
Траулерът „Аурелия” вече трето денонощие приемаше оборудване и провизии от кораба майка, пристигнал от Бургас. Крановете прехвърляха всичко необходимо за предстоящия няколко месечен риболов край бреговете на Южна Аржентина. Усвояването на новия район беше повод за непрекъснати коментари какво може да се очаква от този богат на рибни пасажи шелф. Наскоро приетата конвенция за прилежащите 200 милни икономически зони на морските държави, изискваше сключване на споразумения за осъществяване на промишлен
Авторът Дончо Георгиев.
Траулерът „Аурелия”, на борда на който се развиват част от описаните в настоящия разказ събития, е от типа на показания на снимката „Афала” (тип Б.418/ІІ, построени през периода 1974 - 1975 г. в Полша).
Траулер „Афала” по време на ремонт.
риболов, нещо, което беше направено между Аржентина и България.
И така - приготовленията за новия воаяж, скорошното отделяне от семейството и още ярките моменти от все недостатъчната почивка, караха Ваньо да се чувства не на себе си. Предстоеше дълъг период от време, през който непрекъснатата работа, отговорността и контактите с другите членове на екипажа в затворения кръг на малкият им свят, караше довчерашни приятели да не могат да се понасят един друг!
А трябваше - това беше неумолимия корабен закон - непрекъснато да преодоляваш себе си, личното си его, за да издържиш тежкият рибарски труд в океана. Най-тежкият от всички морски дейности. Месеци наред убийствено монотонна работа, без излизане на бряг, снабдяване както на изолирани космически станции периодично в открито море, и предаване на готовата продукция. В тази връзка много лекари от транспортните институти защитаваха дисертации и техните научни заключеня бяха съшити от нашите разкази и споделени чувства. Но такъв беше личния професионален и житейски избор. Колкото и трудно да беше, трябваше да победиш жестокото време, което не прощаваше на никого.
Всичките тези мисли го накараха да не усети вкуса на следобедното кафе и аромата на Английската цигара. Качвайки се към мостика, за да уточни със старши помощник-капитана, къде да се поставят на палубата доставените резервни фреонови бутилки, той хвърли един поглед върху окачената карта на таблото пред офицерската кают-компания. На нея с червено беше отбелязан маршрута им и с кръг мястото на пристигане. Дълъг път, но определено щеше да даде време за окончателната подготовка на всички команди за предстоящата работа.
На командния мостик завари обичайната суетня по време на разтоварни операции - всеки от материално отговорните лица и началник команди питаше за свои работи, уточняваха се заявки и получаването им. В един ъгъл, докато чакаше, Ваньо видя вестник - на очи се набиваше графика на срещите от започващото Световно първенство по футбол в Аржентина - 78 г.
- Е, поне ще бъдем близо до истината! - вторият механик Страхил вдигна вестника и добави:
- Жалко, че България не можа да се класира за тези финали!
Вечерта падаше, а с нея идваше и хладния полъх на Атлантика - усещаше се, че в Европа настъпва есента и тя се сблъскваше с топлото надмощие на близките Африкански брегове.
Лас Палмас разкриваше вечерния си чар - разноцветните отражения на този космополитен град се начупваха във водите на пристанището, смесвайки се с ритъма на влизащите и излизащи кораби. Който беше свободен можеше да си позволи да се докосне до чуждия живот, пък и рано беше все още за носталгичните пристъпи, които връхлитаха към средата на контракта - „когато началото е забравено, а краят не се вижда!”
На другият ден тръгваха.

Една седмица по-късно...

Океана лениво дишаше. Могъщата му пазва вдигаше дългите заоблени хълмове на вълните, които сякаш искаха да помогнат на този малък остров „кораба”, да тича по-бързо.
Времето беше с нас - колкото по на юг слизахме, толкова по-слънчеви бяха дните, нощите разкриваха очарованието на Южното небе, където разтегления Южен кръст чертаеше едно звездно небе, в което нямаше нищо познато.
Там на юг настъпваше лятото и ние бързахме към него!

Още една седмица по-късно ...

Вече отшумяваха вълненията около церемонията по пресичането на Екватора. На колеги, които имаха години плаване в дълбоки води, не им се беше случвало да прекосят тази символична линия, маркираща достиженията на човешкия дух и стремежа му да се докосне все по-напред към неизследваното!
Бяхме пристигнали в определения район. Специалистите от тралната команда, които заедно с щурманите щяха да извършват най-важната дейност по улова на рибата, бяха започнали да приготвят своето сложно оборудване. Километрите риболовни мрежи и въжета трябваше да бъдат настроени с голяма прецизност. Започваше предстартовото броене. Пристигна и вторият български кораб „Офелия”. Сега щяхме да работим в група. Тук се налага да направя едно уточнение: Промишлената риболовна дейност, която България беше развила по това време в световния океан се обвързваше с големите Руски и Украински флотилии. Ние нямахме ресурси да обезпечаваме сами толкова мащабна дейност на хиляди километри от държавата ни. Още повече, този специализиран тип риболовни и преработващи кораби, бяха изключително модерни, а и заради това и много скъпи. С годините България беше създала отлични океански риболовци, които работиха наравно с най-опитните представители от държави със столетни традиции в тази дейност. Рибата не само трябваше да бъде уловена, но и преработена в специализираните цехове на борда, замразена, опакована и изпратена за пазарите, готова за консумация.
Но да се върнем отново в района на Комодоро Ривадавия - Югоизточната провинция на Аржентина, където по безкрайната селва (селва - обширни равнинни територии, с ниска растителност в Южна Америка) се виждаха огньовете от петролните кладенци, накъсвани от поривистите ветрове, идващи от полярния юг и „ревящите” четиридесет на нос Хорн.
Покрай тази сурова земя щяхме да „преораваме” месеци наред крайбрежните води.
Или поне така мислехме и се надявахме тогава!...

В периода от време, за който ви разказвам, Аржентина се управляваше от военна хунта, начело на ген. Видела. Готвеше се откриването на големия спортен форум - Световното първенство по футбол. Светът се беше вгледал в тази голяма по територия държава, мъчеща се да разреши натрупалите се проблеми след ерата от управлението на фамилията Перон!

Четири часа преди ...

Нощта беше ветровита. Корабът дрейфаше срещу вълните, поддържайки малък ход. Беше решено от командването след разсъмване да се даде старт на дейността. Бодърстваха само вахтените смени на мостика и в машинното отделение. Целият екипаж почиваше. На мостика се бяха събрали няколко офицери и вахтения рулеви. Радарите бяха включени и „прочистваха” района около кораба в радиус около 40 мили.
Към 01 часа старши помощник-капитанът, наблюдавайки през големия радар, забеляза, че уреда пеленгова движеща се с голяма скорост цел, която поддържаше курс, враждебен на нашето местоположение. Очевидно това беше военен кораб, който търсеше среща с нас. Реши се да се докладва на Капитана. Качвайки се на мостика и ориентирайки се бързо в обстановката, той нареди да бъде извикан и радиста, за евентуален контакт по морза. Радиоканалите бяха оставени свободни, за текуща информация. Всички очакваха с напрежение развитието на ситуацията. Към 02.30 ч. към нас се приближи Аржентински разрушител - внушителен съд, американско производство от годините след Втората световна война. Осъществи се радио контакт на УКВ. Съобщиха ни, че се извършва проверка на обозначението ни. От наша страна се даде цялостна информация, включително и за това, че се намираме в прилежащата икономическа зона на Аржентина, след подписана и одобрена спогодба между страните ни и очакваме започване на промишлен риболов. В отговор на това наше разяснение ни се отговори, че сме в нарушение на териториалната цялост на Аржентинската държава и ще бъдем третирани като нарушители. Капитанът ни категорично възрази на това обвинение, позовавайки се на международните морски закони и конвенции. Още повече корабът ни беше обозначен със светлини, че лежи на дрейф и по морските традиции трябва даже да му бъде предложена помощ. Тази наша позиция не беше взета под внимание от военния командващ. Започна се открито отброяване на време и на десетата секунда, беше изстрелян първият снаряд по „Аурелия”. Шокът беше голям! Никой от нас не можеше да повярва, че в мирно време по невъоръжен риболовен кораб, който не оказва никаква съпротива и е без ход, може да бъде открит артилерийски огън.
Ударът на тежкият 125 мм снаряд разтърси целият кораб. Беше влязъл от към левия борд над водолинията в средата на корпуса. Продължавайки да обикаля около нас, разрушителя изстреля още четири снаряда. Те попаднаха на различни места по цялата дължина - от бака (бак - предна част на кораба; кърма - задна част на кораба) до кърмата, на нивото на жилищните палуби. Можем да благодарим само на провидението, че снарядите бяха без заряд, но дори и „ексърсайз” (ексърсайз - учебен), пръсвайки се, техните осколки, заедно с вътрешните разрушения из кораба ни, действаха като картеч. По щастлива случайност преминавайки из жилищните помещения, те бяха пощадили лежащите в койките (койка - легло на кораб) моряци. Ако в този момент много хора бяха прави, то неминуемо щяха да бъдат покосени.
В този критичен час за нас, капитан Преснаков даде заповед на радиста да излъчи сигнал за бедствие. Бързата му реакция - излъчването в прав текст на съобщението „Мейдей” (SOS) с указване на координатите ни и това че сме обстрелвани, доведе до разгласяване на инцидента. Точно това, което не бяха искали военните! Междувременно от тяхна страна беше дадено разпореждане да се изведе екипажа в открито море със спасителните лодки, защото ще се предприемат действия за потапянето на „Аурелия”. По това време започнаха да се получават събщения от цял свят, че се изпраща помощ. Мощния ни предавател беше покрил разстояние до Норвегия и Северна Европа. Най-близо до нас се оказаха група Руски кораби, които пристигаха от бреговете на Антрактида - района на Южна Джорджия. Но каква беше изненадата ни - и те бяха прихванати и арестувани под конвой. Но за разлика от отношението към нас - те не бяха обстрелвани.
И така - парадокса на това безпрецедентно действие на Аржентинското правителство - един директен акт на Война срещу съдове на суверенни държави, в разрез с всички международни норми и правила, се оказа на границата на трагикомичното.
При получаването на сигнала за бедствие от двата Български кораба, се разбра, че хеликоптери на ВВС на Аржентина са изпратени да ни спасяват! Командващият флота не е уведомил останалите членове на хунтата, за предприетата атака. Ако случая не беше толкова драстичен, то ситуацията щеше да е смешна.
Но за съжаление, тя не беше такава. При аналогичното задържане на „Офелия” имаше тежко ранен, който изгуби крака си при обстрела. След като ефира гръмна от съобщения и предприети действия, стрелбата спря.

Разрушителят само обикаляше около нас и ни заслепяваше с мощните си прожектори. Предадоха ни, че на борда ще бъде подведен десантен отряд и да се подготвим за приемането му, като същевременно отмениха нареждането за спускането на спасителните лодки.
Около 06 часа на борда ни успяха да дебаркират около 15 матроси, водени от двама офицери. Те веднага заеха възловите места на кораба - мостик, радиокаютата, машинното отделение. На практика бяхме пленници!
Нападателите се държаха учтиво - дори проявяваха съчувствие към това, което сами ни бяха причинили. Трудно се описват чувствата, които те обземат в подобно положение - да виждаш, че към теб се извършва агресия, по най-брутален и бандитски начин, а нямаш възможност да се защитиш. Мисля, че тези „Храбреци”, които действаха така безогледно, много щяха де се замислят, ако срещу тях имаше въоръжена сила. Което, между впрочем, щеше да проличи в последствие. Но нека следваме последователността на събитията.

След завземането на кораба и невъзможността да имаме връзка със света, се оказа, че в суматохата нашият радист е успял да скрие един професионален радиоприемник, чрез който можеше да се приемат всякакви събщения и да следим трафика. За приемника Аржентинците така и на успяха да разберат, до края на плена, който продължи три месеца.
Като се изясни по-късно от адвоката, който беше нает да ни представлява чрез „Пи енд Ай” клуба в Лондон, факта, че първият снаряд ударил борда ни, е бил предназначен да порази командния мостик, а с него и радиостанцията, за да нямаме възможност да излъчим сигнал за бедствие. Само че вследствие на силното вълнение и накланянето на кораба на десен борд, целта е била пропусната. Стечението на всички тези благоприятни за нас обстоятелства, на практика ни спаси.
Аржентинската марина е искала с тази акция да покаже, че контролира положението в страната и е търсела жертва, жертва от страна отдалечена на хиляди километри, която не е в състояние да отговори с адекватни действия.

Сега нека да погледнем какво прави нашият герой Ваньо - хладилен механик? Виждаме го да седи на една оцеляла пластмасова касетка за риба пред разрушената си кабина, заедно с колегата си Миро. Чист късмет си беше, че бяха излезли навреме - един от снарядите беше попаднал директно и сега там нямаше нищо - нищо освен остатъци от спалните матраци, на чийто пружини се беше закачил изкривения до неузнаваемост радиокасетофон на Миро, закупен в Лас Палмас. Не говореха нищо - пък и пълната тишина по кораба сякаш не допускаше да се каже каквото и да е. Така е - на един моторен кораб пълната тишина е най-страшна! Това значи, че е настъпило нещо невъзвратимо, че този сложен механизъм, кораба, е останал на произвола на стихиите. Пушеха по цигара от намерената случайно кутия и всеки си мислеше за нещо свое - такова, че по-добре беше да не се коментира. Чуваше се проскърцване зад тях - от разбитите провизионни хладилни камери излизаше студена пара и през нейните парцаливи облаци се виждаха накълцаните сякаш на машина и разхвърляни хранителни продукти. В дъното на канижела се виждаше фигурата на Аржентинския матрос, застанал на пост с готов за стрелба автомат.
Бяха успели да възстановят електрозахранването чрез един от дизело-генераторите - неговото успокояващо боботене напълни тишината и тук-там светнаха луминесцентните лампи, заменяйки оскъдното аварийно осветление.
- Слава богу поне има енергия от първа необходимост. Давай колега да излезем на палубата, тук повече нямаме работа - каза Ваньо и стана.
Ранното утро беше хладно. Силният вятър караше неподвижния кораб да се люлее странично. Почти всички вече са тук. Бяха облечени с каквото е попаднало под ръка - приличаха на банда скитници, пък и повечето си бяха пуснали бради.
Чу се, че Капитана и Гл. механик ще дойдат при тях да им разяснят обстановката. Така и стана - чрез военният кораб беше предадена заповедта да бъдат взети на буксир от разрушителя и изтеглени до по-късно указан пост.
Заиздаваха се разпореждания. - „Боцманът да подготви котвената верига и въжетата за буксир”. Едни насам, други натам - всичко това свали напрежението. Наличието на цел мобилизира хората, даваше надежда за някакъв изход след преживения ужас. На този фон фигурата на единия от Аржентинките офицери - лъскав в униформата си, изглеждаше нелепо. Той явно разбра това и се скри от пълните с омраза погледи на екипажа.
Успешно скачване, буксирния трос се опъна, изплющя, хвърляйки фонтан от вода при излизането си във въздуха и „Аурелия” започна да обръща носа си по посока на движение.
След около час започна да става ясно, че военният кораб не разполага с мощност да тегли големия колкото него океански траулер и да преодолява силното вълнение. Нередиха ни да се разкачим и да чакаме допълнителни заповеди. Отдалечавайки се от нас през спускащата се мъгла, се чу сирената му и разрушителя се скри от погледите ни. Командващият Аржентински офицер съобщи, че се очаква мощен влекач, който да ни изтегли. Наложи се да чакаме още 12 часа, спускайки плаваща котва, за да противодействаме на вълните.
Най-накрая след близо 2 денонощия наближихме залива Голфо Нуево и град Пуерто Мадрин - уникален с формата си на подкова, защитен от бурите на Южния Атлантик и описан през 20-те години на ХХ век в книгата на Борис Шивачев - „Сребърната река”. Оказа се, че за пристан се използва изградена бетонна естакада за товарене на суровина от намиращият се на близо завод  за преработка на алуминиева руда. Тук  вече ни очакваха всички - и петте арестувани руски кораба и нашата „Офелия”, които на собствен ход бяха пристигнали по-рано.
Маневрата по приставането ни завърши, пилотите слязоха от борда, а с тях и десантната група. Факта, че бяхме вече заедно с нашите събратя по участ, разведри всички ни. Сега нещата изглеждаха друго яче. На първо време нямахме право да слизаме от борда и радиокабината беше оставена запечатана.
Започна нов етап от одисеята ни в далечната Аржентинска земя.

След сравнителното успокояване на обстановката беше прихваната емисия на радио ВВС, от „нашия приемник”, в която некоректно се твърдеше, че ... „При задържането на българските кораби е избухнала престрелка!!! и са дадени човешки жертви!”. Тази дезинформация, макар и по-късно официално опровергана, беше хвърлила в голяма тревога близките ни, още повече, в началото на плена ни, нямахме право на телефонни обаждания.

Руските кораби, които се прибираха след приключването на рейсовите си задачи от изключително богатия на ресурси район на Антарктическото крайбрежие, бяха напълнили трюмовете си със скъпа готова продукция за милиони долари. Отзовавайки се на сигналите ни за помощ, те не само бяха арестувани, но претърпяха и пълна конфискация на товарите и риболовните си съоръжения. Като „капак” на цялостното си пренебрежително държание, Аржентинските власти наеха голям руски хладилно-транспортен кораб, който натовари иззетата продукция и я закара до Западна Германия, където тя беше продадена. Този акт на открита подигравка, очевидно беше границата, която можеше да
допусне една супер сила, в отношението към себе си!
Изобщо, хунтата започна да губи всяка мярка в действията си към нас. Започнаха да се публикуват „сензационни” статии в печата им, с които се плашеха гражданите, че ... „ето, Българите са вече по улиците - майки, пазете децата си!?!...” Разпространявайки подобни небивалици, те силно накърняваха националното ни достойнство.
Тук трябва да отбележа, че Руската дипломатическа мисия, начело с посланика им, непрекъснато контактуваше с хората си, информираше ги за хода на преговорите, окуражаваше ги. Така на практика и ние, българите бяхме косвено обгрижени от тях. Заради колебливата си позиция и слаб професионализъм беше отзован нашият посланик в Буенос Айрес. Той изключително много навреди на българските интереси в случая.
Руските дипломати, позовавайки се на исторически добрите отношения между страните, предложиха корабите да бъдат освободени, а и без това, вече бяха претърпели значителни финансови загуби. Оставащите спорни въпроси трябваше да бъдат решени от международния съд. Аржентинската страна не прояви разбиране, демонстрираше арогантност и чувство на безнаказаност.

В слънчевият следобед, водата искреше - наситено синя. Навсякъде се виждаха фонтани от дишането на китове - оказа се, че залива Голфо Нуево е предпочитано място за обитаване от тези колоси, по време на размножителния им период. Пък и беше голяма рядкост да се наблюдават струпването на едно място на толкова много морски гиганти. Не случайно в залива се отбиваха и големите круизни кораби, от чийто бордове туристите правеха снимки и филми.
На палубата, близо до сходнята (сходня - стълба спусната от кораба към брега), нашите приятели Ваньо и Миро, заедно с група колеги, наблюдаваха играта на майка кит с малкото, когато дежурният моряк дотича при тях и извика:
- Бързо, пред телевизора. Нещо много важно става. Предава телевизия Мар дел Плата!
Кадрите се излъчваха от камера на хеликоптер. Ясно се виждаше огърлицата от модерни силуети на военна армада, подредена пред крайбрежието. Дикторът, със силно напрегнат глас съобщаваше, че това е Руска ескадра , спряла на 12 мили.
Аржентина занемя - да имаш атомни ракетоносци на един хвърлей от територията си, готови всеки момент да осъществят удар, беше нещо много по-различно от това да разстрелваш беззащитни моряци. Беше предаден ултиматума на Адмирала, командващия флотилията:
- Незабавно освобождаване на задържаните Руски кораби, без никакви преговори повече! Ако това искане не бъдеше изпълнено за определеното време, то Руската страна си запазваше правото да предприеме всякакви мерки, за решаването му.
Не се мина и час и на кея заприиждаха всякакви коли, докаран беше и строен представителен флотски оркестър, който започна да изпълнява маршове. Ние наблюдавахме суетнята и паниката, обхванали аржентинските военни. Започнаха маневрите по отплаването на руските кораби, изпращани сега със сервилна любезност.
Всички, които бяхме участници в тези събития, се убедихме какво значи силата, противопоставена на агресията. Че от времената на Чингиз Хан, нищо не се е променило в отношенията между държавите - само формите са станали по модерни в ядрения свят!
Руските траулери си заминаха, ескадрата също, а нашите два кораба оставаха сиротно завързани към кнехтовете (кнехт - приспособление, за завързваме на корабните въжета за брега).
За нас нямаше армада.
Разбира се, пред Аржентинското правителство е бил поставен ребром въпроса и за нашето освобождаване. Месец след новата 1978 година, настъпи дългоочакваният момент. С подходяща церемония от екипажите ни бяха снети швартовите въжета и ние поехме към Монтевидео - столицата на Уругвай, за ремонт и насочване за следващ риболов.

ПОСЛЕСЛОВ:
Уважаеми читателю!
От описаните по-горе събития измина много време. За близо 35 години, нищо не беше публикувано в страната ни, за този първи случай на обстрел на търговски съдове след Втората Световна война.
На времето много от важната информация се премълчаваше, под претекст за запазване на „общественото” спокойствие.
Считам, че лаконичният ми разказ ще маркира тази празнина в съвременната ни морска история, ще осветли акта на държавен тероризъм от страна на един военен режим, решително отхвърлен от Аржентинския народ, избрал пътя на демократичното си развитие.
Иска ми се да изразя гордостта си от проявения „делничен” героизъм от всички, които бяхме поставени против волята си пред смъртна заплаха и съм убеден, че успяхме да защитим достойнството на националния ни флаг!
Успяхме да защитим честта си на българи и професионалисти, проявявайки сплотеност и другарство.
А нашите герои продължиха кариерата си още дълги години, до закриването на дейността по улов на риба в океана в началото на 90-те години.

Октомври 2012 г.Авторът
Бургас - София

           
Бел. ред.: Този разказ е публикуван за първи път от неговия автор в писателския му блог: http://donchogeorgiev-don.blogspot.com/2014/01/blog-post.html Поместването му става със съгласието на автора и със съдействието на капитан І ранг о.р. Румен Тотев. „Морски вестник” изказва своята благодарност и на двамата.