НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ГЕРМАНСКИТЕ ДЕСАНТНИ БАРЖИ ВЪВ ВОЙНАТА НА МОРЕ (1940 - 1945 Г.)
До 1940 г. военният флот на Германия не разполага с плавателни съдове за стоварване на десант, тъй като амфибийните средства играят второстепенна роля в морското стратегическо мислене на немското командване. Преодоляването на водни препятствия и десантът е задача, възложена на пионерните войски. Едва когато Вермахтът отдава прословутата Заповед № 16 от 16 юли 1940 г. за подготовката на десант на английското крайбрежие (операция „Морски лъв”) липсата на подходящи и подлежащи на повторна употреба плавателни средства за изпълнение на тази задача излиза на преден план. Опитите да се приспособят речни кораби като им се отреже носовата секция и се постави клапа за акостиране завършват с неуспех. Конструкторската служба на Криегсмарине получава заповед за срочното разработване на подходящ модел десантна лодка. Така се появяват баржите MFP Marinefahrprahme. Те трябвало да отговарят на редица изисквания: голямо товарно помещение, достатъчна мореходност и скорост от 15 възла, сигурна рампа и клапа за товарене и разтоварване на открито. По това време обаче големите германски корабостроителници изпълняват поръчките за голямо количество подводници и надводни бойни кораби. Затова задачата се поставя на малки речни корабостроителници в окупираните зони, които нямат никакъв опит в тази насока.
Конструкторите предвиждат това баржата се произвежда чрез сглобяване на предварително подготвени секции. По-късно плавателните средства достигат до определените места или чрез специализирани автовлекачи, или по речен път.
Носът на баржата е с максимално опростена конструкция. Рампата на клапата се закрепва за корпуса с винтове. Двойната палуба в предната част е усилена, за да може да поеме допълнително натоварване при зацепването за брега. Покритието на товарното помещение е от гофрирана ламарина. Водонепроницаема преграда отделя товарното помещение от отсека в кърмата, където са разположени машинното отделение, камбуза, каютите за екипажа. Командният мостик е открит, на кърмата. След изпразване горивните цистерни в кърмата могат да приемат задбордна вода и с този баласт да подпомогнат отцепването на баржите от брега след стоварването на десанта. В носа има две котви тип „адмиралтейски”. Спасителните средства включват надуваема лодка и спасителни пояси, а по-късно и специални салове.
Сериозен проблем се оказва силовата установка - наличните корабни дизелови двигатели са насочени към други проекти, а опитите да се приспособят за тази цел самолетни двигатели са неудачни. Като компромисно решение се възприема варианта с използването на три дизелови двигатели от тежкотоварни автомобили, като всеки един от тях задвижва отделен винт. Общата мощност от 287 киловата обаче се оказва недостатъчна за постигане на проектната скорост - баржите развиват едва 10,5 възла, вместо предвидените 15. Аналогични са и проблемите с въоръжението. Липсата на подходящи модерни оръжейни системи отначало е преодоляна с поставянето на трофейни полски и френски образци. Постепенно баржите се насищат с предвидените за тях 75-мм противокорабно и 20-мм зенитно оръдие („Флак”). В хода на войната въоръжението им варира в зависимост от поставените задачи и от наличните системи в съответните корабостроителници.
Операция „Морски лъв” се проваля, но развърнатото в множество корабостроителници строителство на десантни баржи не е спряно, а дори ускорено. Плавателните съдове се отправят към Балтийско, Черно и Средиземно море, където попълват състава на различни конвойни и транспортни подразделения. Отначало базата за обучението на екипажите е в Свинемюнде, а по-късно в Гдиня. Окомплектованият и обучен екипаж приема спусната на вода и готова за експлоатация баржа, и се отправя към различни водни басейни между Норвежко и Черно море. Първоначалните тактически схващания предвиждат баржите да бъдат в състав на отделни флотилии от по 24 броя. На практика по време на войната формированията най-често се състоят от 5 до 12 единици.
От първия тип „А” по-късно произлизат сериите „В” и „С”, както и различни версии с по-голяма височина на товарните помещения за приемането на по-тежки верижни машини. Например версията „АМ” е комбинация от вариант „А” с допълнителни приспособления за поставяне на мини. Значително подобреният тип „D” е изпробван през декември 1942 г. Той е с по-голямо товарно помещение и с по-добри условия за екипажа. Усилената конструкция на корпуса изключва възможността от появата на пукнатини при по-високи надлъжни натоварвания,
Скица на три различни варианта на MFP: базовият модел „А” (строените във Варна са от този проект, според издирените до сега снимки, част от които публикуваме и сега); средиземноморският вариант „С” и тип „D” (артилерийски).
Подготовка на стапели за строеж на германски десантни баржи в района на „Пясъка” във Варна.
Момент от строителството на десантна баржа с готови секции, доставени от Германия.
Новопостроена германска баржа, непосредствено преди спускането й на вода. Около нея се виждат корпусите на още три баржи в различен етап от строителството им.
наблюдавани при предишните модификации. Усилено е и въоръжението.
В хода на войната от различните типове (от „А” до „D”) са произвеждани най-различни варианти: танкери, полеви болници, военни транспорти. Интересен е вариантът като плавателен съд за артилерийска подкрепа. Тип „D” включва въоръжение от две 88-мм (или даже 105-мм), едно 37-мм, осем 20-мм оръдия и 15-мм картечница MG. Командният мостик е изнесен почти в средата на корпуса и е добре брониран (в т.ч. и с бетон), а помещенията за екипажа осигуряват условия за живот на борда на 65 души. Такива образци са използвани и за противовъздушна отбрана във френските плавателни канали, атакувани от английската авиация.
Докато в Северно море и край Норвегия баржите изпълняват предимно транспортни задачи, в Балтийско, Средиземно и Черно море спектърът от техните функции е значително по-широк. Особено голямо е натоварването в Средиземно море при евакуацията на разбития германски корпус в Африка и транспортирането му до Италия. Стига се и до редовни бойни съприкосновения с английския флот и авиация. Всяка баржа приема като товар 3 средни танка или 1 тежък танк, има варианти и за транспортиране на 200 изцяло въоръжени пехотинци. За самозащита е усилено бордовото въоръжение с различен калибър оръдия. Има варианти с бомбоспускатели срещу подводници и дори установки с неуправляеми реактивни снаряди, използвани най-вече за борба с нисколетящи самолети.
В първата фаза на войната срещу СССР германски ВМС на Черно море практически няма. Вермахтът разчита най-вече на възможностите на съюзническия военен флот на Румъния. Но успехите на руснаците карат Вермахта да предприеме сериозни мерки за усилване на немското военноморско присъствие в региона. Затова през лятото на 1941 г. държавната корабостроителница във Варна получава най-голямата поръчка от създаването си до тогава - производство на 65 кораба тип MFP. Първите единици влизат в строя още в края на 1941 г.
Въпреки обявения от Турция неутралитет, част от изработените в България баржи преминават през Босфора и започват да действат в Егейско море. А произведени в Германия плавателни съдове от този тип по Дунав достигат до Черно море и формират 1-ва, 3-а, 5-а и 7-а десантна флотилия. През пролетта на 1944 г. числеността на корабите в това формирование достига 64. Сред задачите, които изпълняват, са: смущаване на морските съобщения край съветските брегове, осъществяване на транспортните комуникации между окупираните съветски земи и Румъния, минни заграждения и миночистене, борба с подводници. Това показва тяхната универсалност. Но фактът, че през ноември и декември 1943 г. край Елтинген руснаците потопяват 11 и повреждат 16 от общо 31 участвали в тази операция баржи, говори и за тяхната относителна беззащитност.
Освен в Черно море MFP намират широко приложение и в Балтийско. През периода 1944/45 г. там са формирани 11-а, 13-а, 21-ва  и 24-а флотилия. Последната е имала в състава си над 30 единици тип „А”, 12 артилерийски баржи и известно количество от типа „АМ”, способни да приемат на борда си до 52 мини. В последната фаза на войната остават малко над 20 баржи, обединени в 3-а и 7-а артилерийска флотилия. По изрична заповед на гросадмирал Дьониц част от тези кораби продължават бойните действия срещу съветския флот на Балтика и след подписването на капитулацията на фашистка Германия на 8 май 1945 г.
След войната част от баржите влизат в състава на командването от англичаните Германска администрация по миночистенето (German Mine-Sweeping Administration). Част от пленените съдове съюзниците ползват за граждански нужди. Само отделни единици в българските ВМС и финландската баржа „Сейли” (бивша - F-177) продължават да се използват за военни цели.

Антония ГЕНОВА
инж. Румен СТОЯНОВ
(По материали от немския печат)