НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар











НЕЗАБРАВЕНИЯТ РИЦАР ОТ СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА
ВОЙНА 1885 Г.


160 години от рождението на русенския герой капитан  Марин Янакиев Маринов

КАПИТАН МАРИН ЯНАКИЕВ МАРИНОВ
Командир на 3-ти Бдински полк
Рицарят от Сръбско-Българската война
Роден в Русе на 25.03.1856 г.
Тежко ранен тук на 07.11.1885 г.
Умира на 18.12.1885 г.
„Смъртта за отечеството е сладка”

Тук е смъртно ранен рицарят на Сръбско-Българската война капитан Марин Маринов.

Малка плоча на мраморен постамент върху отдалечения и брулен от ветровете връх „Три Уши” до Сливница. И един заличен гроб в Русе. Но незаличен спомен за жертвоготовността в името на Родината. Дори само и с факта, че Паметникът на русенския капитан Марин Янакиев Маринов е осветен и открит на 5 октомври 2007 г. по инициатива и с личното участие на Стоян Икониев и Илия Лютов - членове на РСОСЗР Русе, и с помощта на фирми дарители от Русенския край.
За съжаление той не от героите, оставили диря в морската или речната шир, в морската ни история. Стъпил на земята, с живота си отстоява правото на БЪЛГАРИЯ за съществуване, за възраждане, за обединение!!!
Броени дни след бляскавата победа на младата българска армия сред пущинаците и сипеите край Сливница срещу вероломството на западните ни съседи се появява книгата на военния историк, полковник Д. Мамарчев. „Кратки биографически сведения за загиналите български офицери и портупей-юнкери във войната със Сърбия през 1885 г.” Седемнадесетте очерка за най-изтъкнатите герои, отдали живота си в първата война, която води България в защита на своето обединение, започват с този за изтъкнатият представител на русенската фамилия Маринови(ч), на Марин Янакиев. Има очерци и за други герои, в това и за други русенци, но не случайно разказите започват с него.
Марин Янакиев Маринов е роден в нашия град на 25 март 1859 г. (или според други източници в 1856 г.) в рода на уважаваните търговци Маринови, известни още и като Маринович. Те са с утвърдени имена в стопанския и икономически живот на Русе още от края на XVIII столетие. Думата им е с равностойност на подпечатан и подписан договор, с цената на златото. Бащата Янаки е абаджия и съдружник във фирмата на Костаки Маринович. Той често гарантира с думата си имотни и търговски сделки, става свидетел на делби и завещания, участва активно в дейността на русенската община. Свидетелства за това са документите от русенския държавен архив, в чиито фондове за работа на общината името на бащата, на Янаки, фигурира до подписите на други видни русенци, както и при решенията по важни общински дела. Домът на фамилията на Янаки Маринов се локализира в русенската махала „Бекче (или „Бахче”) Чифлик” още в 1862 г. По-малко данни се откриват за по-малките деца в семейството, за дъщерята Павлина (р. 28.6.1862 г.) и за най-малкия син, Петраки (р. 28.6.1864 г.). Икономическият просперитет на семейството позволява на неговите млади издънки да получат най-доброто образование за времето си. А вродената им интелигентност и начетеност дава възможност да се изявят и на духовното поприще в еволюционизма по пътя на българското общество за националното ни Възраждане.
Младият Марин Янакиев дотолкова се изявява в учението, че почти веднага след завършването на русенското петкласно училище е изпратен през 1872 г. да учи в реномирания „Робърт колеж” в Цариград. Като един от випускниците с висок успех се дипломира успешно в 1875 г. и почти без пауза започва работа в най-реномираната финансова институция в границите на Османската империя, „Отоманската банка”, в нейния русенски клон. Няколко месеца преди това „стажува” като писар при известен русенски търговец-житар. Руско-турската война от 1877-1878 г. го заварва на важната длъжност „книговодител” в банката.
Въпреки, че се е посветил на мирното поприще, Марин Янакиев изпълнява призова на първия набор за младата българска армия. С риск да стана досаден, трябва да обърна внимание на последващи грешни позовавания и да се опитам да ги отстраня. Военните архиви и някои публикации още от края XIX век ясно индикират встъпването му на редовна военна служба на 23 август 1878 г. в първото българско военно формирование в Русчук: 23-та русенска дружина. Именно сведенията от военните архиви и дешифрирания от русенската историчка Т. Бакърджиева османски регистър „нюфуз дефтери” позволяват да се конкретизира годината на раждането му - 1859-та. Известно е,
Капитан Марин Янакиев Маринов (копие на фотографията от книгата на Д. Мамарчев)
Корицата от книгата на полковник Д. Мамарчев. Кратки биографически сведения за загиналите български офицери и портупей-юнкери във войната със Сърбия през 1885 г. Изд. Книж. Ив. Б. Касъров. С., 1890.
Паметникът на капитан Марин Янакиев Маринов край Сливница, издигнат с помоща на родолюбивото русенско войнство.
че след 5 месеца новобранска служба в Русчук, на 12 декември е изпратен, или командирован, както пише Д. Мамарчев, да продължи образованието си, вече на военното поприще, в „новооткрившето се  Военно училище” в столицата, където е „заедно с тези офицери, които сега съставляват първий випуск от споменатото училище и на които ний гледахми с радост и въсхищение, като на пръви български офицери…”
След една година, на 10 май 1879 г., младият Марин Янакиев е произведен в първо офицерско звание, „прапоршчик”, не след дълго преименувано в „подпоручик”. Воден от родолюбивите си чувства той настоява и получава назначение отново в родния си град и в русенската дружина, откъдето е започнал воинския му път и където сега се завръща на длъжността „дружинен адютант”. Но показаните качества на интелигентен и начетен офицер не остават незабелязани. Няколко месеца по-късно (през м. ноември) спешно е откомандирован от Русчук и назначен за „флигел-адютант” в свитата на почти връстника си, на младия княз Александър I Батенберг.
В едва прохождащите редици на младата българска армия Маринов изпъква „като бяла врана” и противник на силното руско влияние, насаждан в армейските среди на Княжеството. При отсъствието на избор, скоро след производството на 30 август 1882 г. в следващия чин „поручик” е изпратен с още няколко български офицери в 1883 г. да продължи военното си обучение в Русия. Там е зачислен в Императорския стрелкови батальон, квартируващ в Царское село, до Петербург. Започва да посещава и офицерската стрелкова школа в Ораниембаум, след дипломирането в която Маринов се надява да продължи в някоя от руските военни академии. Но ...„известните спречквания между руското правителство и българский княз, побъркали и той по-рано от другарите си бил извикан и назначен на предната си длъжност - флигель адютантин”.
В навечерието на Съединението при все по-усложняващата се политическа обстановка в българското Княжество Марин Янакиев запазва верността към клетвата си пред Отечеството, Знамето и Княза. Ето накратко как на близо 50 страници Артур фон Хун описва един от епизодите за първия русофилски опит за преврат в книгата си „Борбата на българите за Съединението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 год.”(1890 г. и преиздадена 2013 г.). Авторът е германски военен кореспондент в Руско-Турската война 1877-1878 г. на в. „Кьолнише Цайтунг”, който е отново в страната ни и отразява Съединението и последвалата Сръбско-Българска война. Епизодът е от средата на лятото на 1883 г. „В една прекрасна нощ двамата генерали (авторът визира Л. Соболев и К. Енрот) дойдоха в княжеския палат и искаха да влязат в стаята на княза. Но на дежурний адютантин, Маринов, който като герой падна при Сливница, работата се показа съмнителна и той им забрани влизанието. След като двамата генерали се опитаха да влязат насилствено при княза, Маринов грабна револвера си и им каза ще ги застрели, ако се опитат да престъпят прага на княжеската спалня. Сетне Маринов повика телохранителите на Княза и извести Господаря си за станалото. Князът заповеда да прегледа околността на палата и какво се намери там? - няколко впрегнати файтона и няколко хиляди прокламации, в които се казваше, че добрия Българский народ се възбунтувал против недостойния си Господар Батенберга, запленил го и откарал зад граница……” Себеотрицанието на младия офицер осуетява този първи опит за детронирането на Княза, но само след няколко години, през 1886 г., антибългарски настроените русофили успяват.
В навечерието на Съединението, на 30 август 1885 г., Марин Я. Маринов е произведен в чин „капитан”. Когато руският братовчед, император Александър III, разгневен, че Съединението е извършено без неговата воля, изтегля от България всички руски офицери, Батенберг е изправен пред трудна дилема. За началник-щаб на войската е назначен едва 25-годишният капитан Рачо Петров. Другите млади офицери също получават високи длъжности и почти не остават хора, които да командват полковете и дружините. Тогава, стремящ се да служи още по всеотдайно на Отечеството си Маринов успява да убеди княз Александър и последния го назначава на 21 септември 1885 г. за командир на Трети пехотен Бдински полк, длъжност, в която встъпва на 1 октомври с. г.
Преди това младият офицер записва името си и в славната история на Съединението. На 2 септември 1885 година се случва едно важно събитие, което обаче почти не се споменава в героичните хроники на Съединението. Това е тайната среща на княз Александър Батенберг с дейци от Южна Румелия, на която е взето съдбоносното решение. През август край Шумен се провеждат големите годишни маневри на войската на Княжеството. В деня на тяхното приключване в полевия лагер се явяват румелийският майор Сава Муткуров и Димитър Ризов, активни деятели в подготовка акта на Съединението. Посреща ги адютантът на княза капитан Марин Маринов. „Румелийците“ директно заявяват на княза, че събитията в областта са назрели и Съединението може да бъде обявено всеки миг. Младият княз все още има своите страхове и съмнения. Той се опитва да избере колеблива позиция и пита адютанта си за мнението му. Капитан Маринов кратко отвръща „Аз съм българин, Ваше височество!“ На Княза не му остава нищо друго освен да заяви  „Аз също съм българин!“
Започва „войната на капитаните” за оцеляване на обединена България.
През Сръбско-Българската война, полкът на капитан Маринов се сражава на първа линия още във втория ден на войната - при Врабча (3 ноември). Като началник на Врабчанския отряд, с участието на 1-ва и 2-ра дружини от Бдинския полк, цял ден задържат сръбските нашественици на границата. Все пак накрая българите отстъпват пред многочисления противник и се изтеглят към Сливница. Хронистите на войната разказват, че успява да спечели сърцата на своите войници с храброст, която за мнозина граничи с безразсъдност. Командният му пункт е в предните окопи. Когато изпраща вестовоя си Радой с донесение до щаба и войникът е ранен между двете позиции, капитан Маринов лично достига до него и го изнася под дъжд от сръбски куршуми.
Капитан Марин Маринов се превръща в „Рицаря на войната“ на 7 ноември 1885 година при Мека Црев и Три уши. Атаката на Три уши, водена лично от него е неговата последната му битка. Частта заема позиции на десния фланг на Сливница, на рида Три Уши, където се сражава между 5-7 ноември. На 7 ноември, решителния ден в битката при Сливница, се взема решение за атака „на нож” към съседния връх. Капитан Маринов лично повежда войниците си за финалния щурм на върха и той е успешен - сърбите не дочакват схватката и се изтеглят на последния връх. За съжаление, капитан Маринов е тежко ранен в гърдите. На първата лека рана той даже не обръща внимание и продължава да води атаката. Бдинци изпълняват заповедта на насочената напред командирска сабя.
Подробности за мъжественото поведение на кап. Маринов и след тежката рана предава хронистът полк. Д. Мамарчев в русенският в-к „Славянин”, както и в-к „Търновска конституция”. Евакуиран по спешност от бойното поле той първоначално е настанен в създадения военен лазарет в тогавашната сграда на Народното събрание. Каква символика, поразеният герой е положен в основите на „Съединението прави силата”. Дори в тежкото си състояние Маринов намира сили и застава „на почест” пред дефилето на завръщата се в София победоносна българска войска. С намесата на Княза от Германия са призовани трима водещи хирурзи, които правят втора, сложна за времето си операция, при която е отстранено дори и едно от ребрата му. Уви, въпреки положените грижи и вниманието, с което е обграден след прeнасянето си в двореца на Княза, на 18 декември, около полунощ, капитан Марин Янакиев Маринов склопява очи.
Същия ден Княз Александър изпраща в Русе съболезнователна телеграма, а секретарят му, Г. Тъпчилещов, уведомява софийските граждани, като пише: „...Негово Височество, като изгубва завсегда в лицето на капитана Маринова, един верен, храбър офицерин и добър приятел, ми заповяда, да помоля всичките приятели и познайници на покойния, да присъствуват на опелото, което ще стане в съборната църкова, утре на 20-й по 11 часа сутринта...” В присъствието на многолюдно гражданство, военни, дипломатически агенти, в скръб, увенчана и с привкуса на гордостта от победата, Князът прекъсва ритуала на погребване тленните останки на героя и обявява молбата на роднините му тялото да бъде пренесено и погребано в родния му град, в Русчук. Молба, която е приета присърце и изпълнена с уважение и достойнство от младия монарх. Тялото е балсамирано и въпреки лошите климатични условия е изпратено с воински почести за Русе.
Ето как русенският вестник „Славянин” в брой 58 от 1886 г. отразява погребването на героя в родния му град:
„На 26-й Декемврий заранта, биде тържественно посрещнато телото на героя Капитана Марин Я. Маринов, което по желанието на неговите родители, биде пренесено в Руссчук. Множество народ, една дружина солдати с военната музика, ученици и ученички беха излезли от вън града, към Търновский път да посрещнат отличния пълководец, които се рани при Сливница, като се бори срещу неприятеля. Телото се посрещна и занесе в черква, гдето след един парастас и едно слово, което се исказа, се занесе с същото тържество до гробищата. Там след едно слово, се положи в гроба. Въобще отдадената чест на покойния, беше една от най-тьржествените”.
И си позволявам да завърша с призива на хрониста Д. Мамарчев от ония години:
„...Такива дела, като вер­ност към Господаря и храброст на бой­ното поле, действително заслужват всена­родна обич. В неговото лице, ний мислено се молихме и испращахме всички герои, пад­нали през Българо-Сръбската война, памятта и имената на които сме длъжни да увековечим, тъй като те са залог на днешната ни свобода и благоденствие.”

Красимир Г. КЪНЧЕВ, гр. Русе