НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
БЪЛГАРСКИЯТ КОРАБЕН МЕХАНИК, ЧИЙТО СИН
БЕ ОТЛИЧЕН С „ОСКАР“

Когато в далечния 15 август на 1960 г. ни приеха във Висшето военноморско училище като бъдещи механици за флота (военен или търговски), още никой не знаеше по какви пътища ще се реализираме в живота. Нямахме представа какви възможности и предизвикателства стоят пред нас. Като завършихме трети курс, преди да ни пуснат в домашен отпуск, ни казаха кои от нас са определени за нуждите на военния и кои за търговския флот. Още две години останахме заедно, до деня на дипломирането ни. После се пръснахме по назначенията.
Събирахме се на всеки 5 години, за да научим кой се е оженил, кому какви деца са се родили, кой къде е на работа. Мнозина от нас още в първите години смениха мазните гащиризони и длъжността на корабни механици с по-представителни офиси и длъжности и не си миеха ръцете преди да ползват тоалетната, а след това. Но не зависимо от смяната на професиите и длъжностите, всички се доказаха като добри граждани и специалисти. Казано по-разбираемо, всички ние върнахме на държавата многократно повече вложените от нея средства за нашето обучение.
Но животът е неумолим и един по един останахме (с някои изключения) „зад борда“. Пенсионери, позабравени от фирмите и параходствата, на които дадохме младостта си. Такъв е животът. Нашето място бе заето от нашите синове. Някои поеха по пътя на бащите си, други намериха нови  поприща за изява.
През м. декември миналата година дойде новината, че синът на Никола Койлазов - Владимир, е отличен с технологичен „Оскар“. Е, такава мечта едва ли е спохождала някой от нас и в сънищата му. И ако журналистите в своите статии наблягаха, че Владко произхожда от семейство на учители, аз искам да допълня разказаното от тях, защото годините, прекарани от баща му като механик на море и на Дунава, са два пъти повече от преподавателските.
Никола Койлазов, или както ние си го знаем - Койлаза, дойде в Морското училище от Русенското военно окръжие. Беше завършил Русенския механотехникум. Да си завършил техникум в тези години бе все едно да си половин инженер. Техникумите даваха много добра техническа и практическа подготовка на своите възпитаници. Там по-слабо се изучаваха хуманитарните науки и чуждите езици. Но за сметка на това те изучаваха технология на металите - студена и топлинна обработка, познаваха металорежещите машини, имаха практически навици за работа с тях. Много по лесно им беше, когато изучавахме машинно чертане, съпромат и специалните предмети. Койлаза беше със здраво телосложение, плещест, говореше бавно, но убедително. Много обичаше да показва и го правеше с лекота, как се чертае с ръка, без прекъсване, правилен кръг на дъската с тебешир. На лятната практика бе винаги на първата банка на лодката. Нали бе раснал на Дунава, гребането му се отдаваше, за разлика от някои от нашите колеги, които бяха на последните гребла и едва потапяха перата във водата. Беше 21 номер в класа, което го улесняваше при командата за среща на преподавателката ни по немски език. Дежурния курсант трябваше да рапортува на немски, че „..класно отделение 021 е готово за час по немски език, а дежурен по клас е курсант номер 21.“ През лятото на 1963 г. с облекчение разбра, че е определен за работа в търговския флот.
Първите 5 години след дипломирането, Койлаза работи като механик в Параходство БМФ. После стана преподавател в Русенския техникум по корабостроене и корабоплаване, а след още 5 години по съвместителство и хонорован преподавател към Русенския технически университет. 12 години от своя 


Никола Койлазов на Коледа - 25 декември 2011 г. Снимката е от личния архив на автора.
На снимката - трима съвипускници от класно отделение 021 на Морското училище - от ляво на дясно - Емил Памихов (пенсионирал се като главен механик на морски търговски кораби), в средата - Димитър Л. Петков (пенсионирал се като главен механик на морски търговски кораби), в дясно - Никола Койлазов.
Владимир Койлазов - носителят на технологичен „Оскар” за филма „Игра на тронове”.
Източник: http://www.briag.bg/
трудов път той даде в подготовка на кадри за Дунавския и за морския флот, а после постъпи отново като механик, но вече на влекачите и буксирите в Дунавското параходство. Беше един от отличниците на параходството БРП и на него бяха поверени едни от най-новите тласкачи на Дунава. След 17 години работа на голямата река, Койлаза излезе на заслужен отдих и пенсия. Сега вече можеше да бъде по близо до семейството си, а порасналите синове се нуждаеха и от бащинска закрила.
Днес Койлаза дели времето си между селото, където му е вилата и града. Пролет и до късна есен е на село, а зимата - в Русе. Добре, че съпругата му си е в България, че не е сам. Децата отдавна са поели по своя път. Но докато малкият е поне в София, то безработицата е прогонила големият син и той е на работа в далечна Исландия. На стари години на Кольо се наложи да пътува и до там, за да му гостува.
Като не можем често да се виждаме с него, добре че по скайпа можем да общуваме. Ние - съвипускниците му, искрено се радваме на успеха на Владимир, и му желаем нови успехи по пътя по който е поел! А на Койлаза желаем да е жив и здрав, все така да е запазил бодрия си дух и чувството за хумор. И да може още дълги години да се събираме отново живи и здрави!

Евгени ЦЕНОВ