НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ЕДИН ПОМОЩНИК-КАПИТАН В ПАРАХОДСТВО
„БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ” (8)


25 януари 1968 г. Пак в Явата, Тобата и Кокура.
Вчера имаше ЧП на кораба.(1) Онази нощ двама от нашите са артисали на брега и останали на хотел с две момичета. Разбира се, Капитана им чете конско и ги наказа да не слизат повече на брега, докато сме в Япония. Двамата имаха и СВО - бяха ергени.(2) Третият от групата се прибрал сам на кораба. Съжалявахме го, но какво да се прави? Човекът беше женен!
Това не ни попречи, обаче, да разпитваме за подробности през целия ден. А те, двамата юнаци, действително имаха какво да разказват...
Не издържали ергенските им сърца и решили да си опитат късмета. Отишли на бар, където сервирали прекрасни момичета, които се държали с тях мило и ... (читателят вече знае какво се случва тогава). Поставили едно условие - и двамата да бъдат в един хотел. Мадамите им обяснили, че ако си тръгнат от бара преди полунощ, трябва за вземат разрешение от Мама-сан, но то струвало по 2 000 йени за всяка. Нашите си погледнали часовниците и преценили, че за 2 000 йени не си струва да чакат още цели два часа. Преди това обаче, далновидно, като истински морски вълци решили да обсъдят по-подробно ценовата оферта за нощта. Нямало никакъв пазарлък. Цената била справедлива и съответствала на тримесечното им въздържание по маршрута Варна - Явата. Обслужването щяло да бъде комплексно, включващо откупване на момичетата от Мама-сан, такси до хотела, „нощувка” в хотела, тарифата на девойките и пак такси до пристанището. Не стана ясно дали двете страни са си стиснали ръцете, но много скоро дошло повиканото такси и ги откарало до един малък хотел. Събули си обувките пред входа и тръгнали по един коридор...
На това място, слушащите разказа затаихме дъх...
- Хотелчето беше малко, но страшно луксозно - килимите му килими, мокетите му мокети. Лукс. - започна да разказва единият.
- Стига с тия килими, бе! - обажда се нетърпеливо слушател - Давай нататък!
- Отначало ни въведоха в една стая и двамата - продължава другия - Вътре лукс, килим, телевизор, хладилник и две канапета.
Всред слушателите нараства ропот:
- Абе, вие не разбрахте ли? Давайте по същество!
- Добре де, значи, двете мадами нещо шпрехен по японски. Предложиха ни да пием оранжада и кока кола и да си говорим. Ама, ние какво да си говорим? Нито английския ни е като хората, нито имаме някакви въпроси към тях?
- Правилно! Какво толкова е имало да разговаряте? Карайте нататък! - ръмжи един от камериерите.
Броят на желаещите да слушат в салета се увеличава. В това време Шефа вика единия от юнаците в кабината си, сигурно е негов ред да му чете конско.
- Ти върви! Той ще продължи! - всички сме единодушни.
- Така-а-а... А, докъде бяхме стигнали?
- Как докъде, бе? До това ...
- А-а, да! Значи, пичове, неговата мадама го извежда от стаята да го води в тяхната.Той ме гледа и вика: „Напред! Ше види тя”. Оставаме сами с моята. Тя вади две кимона от гардероба, подава ми едното и започва да се съблича. Аз гледам към телевизора, но едното ми око все в нея. Съблече се тя и ...
- Е как беше? Хубава ли е? Има ли...? Става ли за...? - питат няколко души в един глас.
- Е как мислите? Чудно миньонче - продължава той. - После започна да съблича и мен. Остави ме чиплак гол и ми облече кимоното. А аз гледам телевизора ...
- А бе, може ли да си толкова залупен? - не издържа някой - И на кораба имаме телевизор...
- Чакайте малко, бе! Тя звъни по телефона и говори нещо. Хващам само думата „кохи”, т.е. „кафе”. И действително след малко носят каничка с кафе. Започваме да пием, в това време в стаята се появява нашия с другата мадама. И те в кимона.
Той ми намига и вика,
- Те това е живота, а? - и после въпросително - Правихте ли нещо?
- Тцъ, още не - отговарям.
Разбрахме, че ни питат дали сме гладни. Ние се назландисваме, защото валутата е кът, но като разбрахме, че това влизало в офертата - изядохме сандвичите от хладилника. Седнали по двойки гледахме телевизия. После опраскахме сандвичите и от другата стая. И пак гледахме телевизия...
Тук вече кибиците скочиха:
- Вие за какво си дадохте парите бе, ливади? Млада плът до тях, а те само плюскат и гледат телевизия! Нали говорят по нея на японски? Какво й разбирате?
- А вие какво искате? Нали настоявахте да разказваме за всичко подред? Слушайте сега! По едно време намигам на авера, с една дума


Капитан далечно плаване Георги Генов, според спомените на неговия син Юри, на брега е използвал всяка възможност, за да си кореспондира със своя приемник капитан Николай Марчев до края на рейса на „Аргус”.
Пристанището на Явата, Япония, в наши дни. Източник: http://www.bizbilla.com/
Най-младият капитан на Параходство БМФ - Николай Марчев, със своето семейство. Снимката е направена през 1972 г.
Авторът на тези спомени Любомир ПОПОВ като помощник-капитан в Параходство БМФ.
- хайде чупката във вашата стая. Той ме разбра веднага и задърпа мадамата си към вратата... А аз си мисля - край! Вече сме в леглото. Но не би! - всички наоколо сме разочаровани - Моята ме оглежда и ме пипа по лицето. След това донася от банята прибори и започва да ме бръсне. Пуля с очи, но търпя.
Братчета, няма да повярвате, но имаше още едно изпълнение... Помъкна ме в банята, напълни ваната и започна да ме къпе. Опитах се да й кажа, че вчера съм се мил, но не ме разбра. Изкъпахме се и двамата, тя избърса с хавлиена кърпа цялото ми тяло и бегом в талаша. Правихме ние, каквото правихме и отново се изкъпахме...
- Чакай, чакай... Няма да прескачаш... - прекъсва го боцмана.
- Е, какво искате вие? Беше станало вече 3 часа и заспахме уморени. Като се събудихме, повторихме, пак се къпахме и ... това е! С таксито до пристанището, после на  кораба. А капитана, с голямата балтия - прас! Ние си го очаквахме, обаче, лично аз съм доволен. Такова чудо не бях изпитвал...
С това разказа му свършва, но не и въпросите към двамата. Дълги дни и седмици след този случай, все се намираше някой, който да ги подкачи за тази случка или да попита:
- А бе, какво беше това голямо къпане за вас в Япония?
Та, случват се и такива работи. Оказа се, че двамата са планирали такава нощ. Затова са провели мероприятието едва в последния ден от пребиваването ни в Явата. Знаеше се - предстои ни само едно пристанище в Япония и юнаците преценили, че стандартното наказание - без слизане на брега, няма да им се отрази особено тежко. Е, имаше и профсъюзно събрание, на което се заклейми този случай. Калая, бадева изяде и водача на групата, който бил нарушил инструкциите за пребиваването на българските моряци в чужди пристанища. Не беше справедливо, но какво да се прави - човекът е семеен!

30 януари 1968 г. Япония.
На път за товарното пристанище Цукуми (Tsukumi) спряхме за кратък ремонт в Можи (Moji) в северната част на о-в Кюшю. Можи е свързан с голям мост - магистрала над пролива Канмон с град Шимоносеки. Самото градче се оказа, че е от свързаните помежду си Явата, Тобата, Кокура, Вакамацу и Можи.
Имахме възможност да слезем на брега заедно със старпома - Николай Марчев. Разгледахме градчето набързо и взехме трамвая за познатата ни Кокура. Пътувахме близо 45 мин. докато стигнем търговския център. Първата ни работа беше да се осведомим за кината. Набелязахме една френска комедия с Луи дьо Финес и Бурвил и след това отново с трамвая отидохме до Тобата. От там бях купил едно маслено зелено велурено дамско манто, което старпомът много хареса.
При покупката стана малка разправия с продовачката, която не знаеше английски. Тя поиска 9000 йени за палтото, а аз се мъчех да й обясня, че само преди 3 дена съм купил същото за 5000. Накрая се разбрахме. Обиколихме някои магазини наоколо. Търсех едни обувки, които си бях харесал много. Както често се случва, взех два чифта - червени, с релефна естествена кожа за 6,000 йени, а другия - черни, лачени за 800 йени.(3)  На пътя ни се изпречи магазин за грамофонни плочи. И този път не издържах и си взех няколко. Натоварени с пакети и торби се запътваме към киното. Както и очаквахме, филма беше чудесен, въпреки, че с френския език бяхме скарани.
Вече сме в Цукуми. Ще носим пълен товар, познайте какъв, за Австралия... Не познахте! Товарим ... камъни, т.е. варовик някакъв, който се използувал в стоманодобива!? Все тая. Целият кораб е покрит с фин, бял прах. Вечерта отново сме на брега. Градчето е скапано, но си има киносалон и барчета за запълване на времето.
               
31 януари 1968 г. Промяната.
Днес се случи нещо неочаквано. Капитан Генов ни напуска и си заминава за България. За мен и за по-голямата част от екипажа, това беше като гръм от ясно небе. За ръководството на кораба - не толкова. Съществувала уговорка между капитан Генов и Параходството, че ще докара парахода до Япония, но тук трябвало да бъде сменен. Едва преди няколко дена станало ясно, че смяна от България няма да дойде и затова Капитана си събра багажа. От Параходство БМФ не уведомиха, че със специално разпореждане на генералния директор всички помощник-капитани минават една степен нагоре, рейса продължава.
Така, Ники Марчев, на 27 години, стана най-младият български капитан. Аз съм вече ІІІ-ти помощник-капитан и имам самостоятелна вахта.
Сбогуването с капитан Генов беше сърдечно и по моряшки - кратко. Той ни пожела успех и изрази увереност, че ще се справим със задачите и, че ще върнем успешно „Аргус” в България.
Бях леко притеснен и се чувствах засегнат. Притеснен от стоварилата ми се внезапно отговорност. А засегнат, защото като комсомолски секретар на кораба някой трябваше поне да ме предупреди за слизането на капитана ...

СПОМЕНИ НА ІІІ-ТИЯ ПОМОЩНИК-КАПИТАН
Тук записките в дневника рязко намаляват и ще трябва да разчитам повече на спомените си. Записите са кратки, и в повечето случаи, твърде емоционални. Фактите са оскъдни. Кой да ти предполага, че след 40 години ще ми потрябват? Дано спомените от тогава не ми изневеряват. Има и обективни причини. Преди давах вахта със старпома от 16 до 20 часа. Вечерите ми бяха свободни, а дневници се пишат обикновено вечер, когато те обземе носталгията и мислите за дома. Като трети помощник вахтата ми е от 20 часа до полунощ. Прибирам се в кабината и гледам да си легна веднага, кога да пишеш?...

12 февруари 1968 г. На път за Австралия.
От Цукуми тръгнахме на 2-ри. Цяла седмица времето беше кофти. Над кораба пак прелитаха американски самолети от базата им на о-в Окинава. Като трети помощник вахтата ми е от 8 до 12 часа и вечер от 20 до полунощ. Казват, че това е „чиновническата вахта”, за разлика от „кучешката” на ІІ-ия помощник, която е от 12 до 16 часа и от 0 до 4 часа. Капитана деликатно се качва на мостика и стои повече по време на моята вахта, особено ако трафика на кораби е голям или предстои смяна на курса. Прав е! Но отношението към мен от страна на екипажа се променя малко, поне според мен. Някои започват да ми викат „Трети!” Самочувствието ми се повишава, вече не протестирам пред старши камериера, когато сутрин ми оправя леглото или сменя бельото или когато ми носи кафе на мостика.
Днес минахме протока между островите Нова Британия и Нова Ирландия. Чудовищна красота. Всичко е като на филм. От двете страни на кораба, на разстояние по-малко от една миля, а на места до 2 - 3 кабелта минаваме покрай места осеяни с плажове, кокосови палми или буйна растителност. Времето е слънчево и топло. На мостика са се събрали много хора. От корабната радиоуредба се разнасят приятни песни и нежна музика - радистите са хванали някаква радиостанция от Нова Гвинея. Светло синя вода в лагуните и ярка зеленина в джунглите наоколо. Тук там на девствените плажове забелязваме по някоя колиба. Хора, обаче, не се виждат. Очите ни се радват на красотата и ни карат да забравим за клатенето и мръсно-оловните вълни на Източно-китайско море и Тихия океан.     
Пък и районите в които плаваме носят романтични имена: New Britan, New Ireland, Papua, Solomon Islands ...

18 февруари 1968 г. Големият бариерен риф.    
На 16-ти отново имаме ЧП. Домакинът на кораба Руско (бивш служител на МВР) получи остра сърдечна криза. Докторът дава различни хапове, радистът търси помощ от брега, а Капитана е обезпокоен много, защото сме на 600 мили от брега и извън Големия бариерен реф, а нямаме морски карти, които биха показали от къде може да се пресече този риф. Бреговият спасителен център съобщава, че не е възможно изпращането на вертолет, тъй като сме твърде далеч от брега. По радиото местен лекар дава напътствия и обменя данни с нашия д-р Плачков. Слава богу, всичко се размина благополучно.
Сега плаваме  покрай бреговете на Австралия. Ще трябва да минем траверс на Мелбърн, да заобиколим най-южната част на континента и да влезем навътре в Спенсаровия залив. Град Аделаида остава някъде в дясно, а ние ще разтоварваме в Уайола (Whayalla), на гъ.а на географията. По-далеч от България едва ли е възможно да стигнем. През цялото време слушаме чудесна музика. Направих един експеримент с транзистора на рулевия Станко. От 9-ия до 16-ия метър на скалата наброих цели 46 радиостанции и всичките предаваха танцова музика. Достатъчно е само на милиметър да завъртиш копчето и се разнася ново парче.(4)

24 февруари 1968 г. Уайола. Австралия.
На 20-ти застанахме на кея Уайола. Качва се контролата - десетина души, представители на гранична полиция, пристанищни власти, митничари и др. служебни лица. Като трети помощник отговарям за моряшките паспорти на екипажа и съм в готовност да бъда извикан. Оказва се, че слизането на брега за моряци от социалистическа страна става не с нашите паспорти, а със пасавани. За целта Капитана заповядва всички да се съберат в офицерския салет, за да ни направят снимки. Две млади момчета от полицията ни карат да седнем на стол и на фона на един чаршаф ни снимат един по един в профил и анфас. Снимките, прикачени за пасата ще са готови същия следобед и едва тогава екипажът ще може да слиза на брега.
Контролата е свършила и може да започне разтоварването. Страхотен пек - 43 градуса на сянка! От вътрешността на страната духа такъв горещ въздух, че не може да се диша. А прахът от варовика, който носим в насипно състояние (bulk) прониква навсякъде, носен от вятъра.
На следващия ден имах неблагоразумието да отида с Ванко от машината в града. Не стига, че е на 11 км от пристанището, а и кината им започваха едва от 18 часа. Не помня какво гледахме, но зная, че пихме по бира и се качихме на някакъв рейс, който, незнайно защо ни стовари на два километра от пристанището. Ужас! Вървяхме пеша, а аз бях с новите черни, лачени обувки от Япония. Направиха ми огромни пришки - едвам се прибрах на кораба.(5) Ще си помисля дали пак ще сляза на брега.
Днес слязох пак. Този път с други обувки и чак към 17 часа, когато се появява бриза и леко захладнява. Пообиколихме улиците и влязохме на хладно в някои магазини. За съжаление тук цените са ужасни. Вярно, стандартът е висок, но това не значи, че трябва цените да са 3-4 пъти по-високи от Япония. Купих си сувенир - бумеранг, флагче на града и както винаги - няколко малки грамофонни плочи.
Градчето е малко, с множество магазини и голямо кино, постлано с дебел червен мокет.(6) Особено впечатление ми направиха къщите, които приличаха на кокетни вили, почти дървени, защото климатът им позволява. Ех, да имахме една такава виличка с Бубата във Варна?
Вечерта завърши както обикновено, с гледане на филм и на по бира в бара. Там попаднахме на един сърбин. Чул, че си говорим на български и дойде при нас. Оказа се, че е легален имигрант в Австралия и има договор за 5 години. Австралийското правителство му е предоставило оборотна къщичка за живеене, с най-необходимото обзавеждане. Получава месечна заплата от 1000 местни долара. На нашите недоверчиви погледи той обясни, че успява да спести не повече от 100 долара на месец - всичко било толкова скъпо. А да пийва бира в този бар си позволява веднъж седмично. Като българи, веднага му пресметнахме, че за пет години, т.е. за 60 месеца ще спести само 6000 долара. Това са само 6 негови заплати. Не е ли много малко? Няма да забравя отговора му,
- Малко са! Ама с тях в Сръбия ще сам као милионер...
Съгласихме се.
Вечерта в салета обменяме впечатленията си. Най-горд от всички е докторът. Той е гостувал на свой колега, който по съвместителство изпълнява и ролята на граничен медицински и ветеринарен контрол. Запознали се с нашия доктор по време на контролата и се договорили за гостуването. Докторът с възхищение и почуда разказва как е бил посрещнат в дома на колегата си, колко голяма била къщата му, колко богато оборудван бил кабинета и накрая, как бил поканен да обиколят из района със ... самолета на домакина. Вярно, самолетът бил малък, но много помагал на лекаря да обикаля  обслужвания от него район, където фермите били на големи разстояния една от друга. Дълго време след това нашият лекар си спомняше подробности от това свое посещение, като се стараеше да тушира леко първоначалния си ентусиазъм, влизащ в противоречие с нашата родна действителност,
- Да, ама при нас здравеопазването е безплатно ... - предпазливо завършваше той. …

Любомир ПОПОВ
(Следва)

Бележки:
(1) ЧП - военен термин, означаващ „извънредно събитие”, от руски - чрезвичайное произшествие.
(2) СВО - (съкр.) - Смекчаващи Вината Обстоятелства.
(3) По нататък в повествованието ще стане дума за тези обувки.
(4) Моля, читателя да не се учудва, а да погледне годината, която описвам. По това време в България нямаше предавания на УКВ (ултра къси вълни, по сегашному FM), а на средни вълни ясно се чуваше само Радио София.
(5) Обещах ви да се върнем на въпроса за обувките. Тези бяха от евтините, купени само за 800 йени. Повече не ги обух. Другите - по-скъпите, ми служиха вярно над 10 години.
(6) В дневника съм записал „червен килим”. Явно, тогава в България не е било много разпространена думата „мокет”.

16 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (1)

17 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (2)
20 октомври 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (3)
14 ноември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (4)
12 декември 2016 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (5)
3 януари 2017 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (6)
23 януари 2017 г. Спомени на един помощник-капитан в Параходство „Български морски флот” (7)