НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СРЕДНОЩЕН СЛУЧАЙ КРАЙ СИЦИЛИЯ НА БОРДА НА „ЙОРДАНКА НИКОЛОВА” (1982 Г.)
... Отново наближава Нова година, 1982-ра. Третият механик съм аз, а корабът e „Йорданка Николова”, рейсът се очертава до Западна Европа ... Екипажът се окомплектова, има и придружаващо лице, на домакина жена му, а единият радист си взе и кучето - дебело, тромаво животинче с къси лапки. Капитан е Георги Нейчев - Жоро усмивката, главен механик - Гапа, а помполит - Любо Москов, все бриджьори хора, като Гапа се очертаваше най-гръмогласен, което ще рече „най-добър” край зеленото сукно. Бяхме някъде около Южна Гърция, когато от Параходството разпоредиха: „Директно Мурманск, апатит за „Варна-запад”...”
С други думи Западна Европа щяхме да я гледаме през макаронестия бинокъл. Подготовката в движение за новия рейс показа, че на борда липсваха навигационни карти за Мурманск, това беше първи рейс на 38 000 тонен кораб до там ... Последваха нови инструкции от брега: „Заставате на дрейф южно от Сицилия, там на 1-ви януари ще получите навигационни карти от преминаващ на изток 25 000 тонник.”  О кей, прекрасно, щяхме да изкараме празника в покой, временцето беше кротко, свежо ...
Та посрещнахме Новата 1982-а година, поляхме моториста Васил с дежурната за всички именници кофа студена вода, организацията и дебненето на моториста започна още преди 12 часа, а самият той усети, че го дебнем и все се озърташе, но това не спаси главата му да се озове в кофата на края. На 1-ви януари спуснахме спасителната лодка,
получихме си картите от разминаващия ни кораб и продължихме на Запад, към Гибралтар. Бяхме под баласт, времената в Северния Атлантик бяха традиционно отвратителни, а за отрязъка западно от Норвегия прогнозите бяха еднакви: „зверски щорм”, там депресиите следваха една след друга, като вълци. Скоростта ни падна на възел и половина, стояхме почти на място, естествено щормувахме, бакът видимо се гънеше. Корабът
ужасно се огъваше, всичко се тресеше, скърцаше, падаха мебели, чиниите и чашите станаха на сол, имахме чувството, че всеки момент ще се разцепи... Спомням си, отивах на оглед около валолинията с леко сгънати крака, невъзможно бе да се върви нормално. Едно от най-гадните времена, които някога съм имал. Скоро, когато препрочитах „Тайфун” на Конрад, си спомних за него. Но ето, че вече сме горе


Моторният кораб „Йорданка Николова” в Пристанище Варна-изток, 2008 г.
Главният механик Иван АДАМОВ. Снимката е направена през 2012 г.
Моторният кораб „Йорданка Николова” в Пристанище Варна-изток, снимка от времето, когато се развиват действията, описани в този разказ.
около Норд Кап, лек десен поворот, после още и още и вече морето е тихо, спокойно, студено, оловно...
Мурманск, северният град, незамръзващо пристанище. Студено, толкова студено, че моряците нямаха нужда от хладилник, водките им висяха замръзнали на малки фалинки през филистрините. Обичайните товарене, дебаластиране, епични битки с митничарите, гадовете ни преследваха навсякъде, и в града и вътре в пристанището - не само на портала, имаше и обичайни посещения на добра воля в Интерклуба „69 паралел” и други подобни. Направихме тежък бункер, при лошо, дяволски студено време, корабът - дебаластиран, бордът - висок, на майната си, а моя милост слиза и се катери по безкрайно дългия щорм-трап. Вятърът - ледено студен, надува, иска да издуха от въжената стълба третия механик. Дадохме на бункеровчика две бутилки водка и получихме повечко гориво, или поне така си мислихме, имаха братята повече, дадоха, а и водчица получиха с цигарки, всички са доволни...
Хубаво беше горивото, „моторка”, подгрявахме го до около 80 градуса. Главният двигател - „Бурмайстера” пееше на връщане... Не пееха домакина и жена му, надяваха се както и повечето моряци, на път за дома да спрем за бункер в Гибралтар, все пак дори и за кратко разходка, пазарене. Скалата ... колко сме се взирали на връщане от Океана да видим познатият ни силует, чувствахме я близка. След нея - седмица в Средиземно, Егейско морета, Проливите и сме си вкъщи. Но не всички...
Вечерта, около 23.00 часа трябваше да сме най-близо до Сицилия, на около 5-6 мили ... Обикновено свободните от вахта масово гледаха италианска телевизия, много канали. Имаше и такива канали, с по-волно съдържание, така да се каже, силно преувеличено на следващия ден от среднощните телеманияци. Следващия ден бяхме на около 12 часа източно от Сицилия, когато около обяд настъпи едно леко нарастващо безпокойство сред екипажа. Започна като леко шумолене, за да се превърне в нарастваща тревога и ужас. Един от нас го нямаше никъде! Радистът беше изчезнал, кучето му също... Започна претърсване, единствено открихме, че от борда виси въже, кабината му беше празна...
Заедно с Гапа прегледахме кабината му, открихме следи от гофрирани стъпки във ваната, вероятно от неопренов водолазен костюм, намокрен предварително, преди радистът да поеме пътя към неизвестното край Сицилия, отблъсквайки се от борда, за да не го засмуче винтовата струя. Снимах две ленти, предох ги на капитана ... Записаха показанията на последно контактувалите с него, искал найлонов чувал от палубния боцман, вероятно с него е увил кучето си. Срещнахме „Хан Аспарух”, пътуваха на запад, информирахме ги, че сме загубили човек, а ние продължихме към Матапан.
Във Варна ни посрещнаха хората с черните шлифери и портативни пишещи машини. Така и не се разбра този човек дали е доплувал до брега и какво се е случило с него. Пишейки тези редове сега, си спомних за „Папилоне” - „Пеперудата”, истинска история за бягството на един каторжник... Жоро усмивката почина отдавна, Любо Москов ме сменя като главен механик през 2002-а и 2003-а години на два кораба, разбрах,че е бил скоро и на „Лудогорец” в последния му злополучен рейс, когато двама моряка починаха, а малко преди да сляза последно от „Рила” ми изпратиха електромеханик, съвипусник на Гапа. От него разбрах, че той също е починал. Да-ааа, това е животът, синусоида, тъжно и весело, живи и мъртви, бяло и черно ...

Иван АДАМОВ