НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СЪР ФРЕНСИС И НИЕ ...

(„Направи всички ни моряци” - заглавие в един от „ФАР”-овете )

... „... трябва да е вътре...”, пробягна мисълта, а споменът мъглив, неясен, като дъждовен филистрин... посягам към рафта с наредените една до друга морски книжки... разгръщам старото, оръфано томче на сър Френсис Чичестер „Джипси Мот ІV около света”... и да, там, между пожълтелите и крехки страниците, лежеше тя, както бях я оставил преди много, много  години, цветната, вече малко поизбеляла картичка на „Джипси Мот ІV”
... хубава, красива синя картичка от миналото... отдавна беше, някъде през 60-те, баща ми имаше приятел, старши помощник-капитан от БМФ, плаваше на „Английската линия” с „Вапцаров” и както старите моряци биха казали с любов в историите си, „Старият Вапцаров”... та след всяко плаване морякът идваше  на гости вкъщи (тогава хората си ходе-
ха на гости), пушеше екзотични, английски цигари, обикновено „Дънхил”, черпеха се семейно и разказваше ли, разказваше, а това той майсторски умееше, увлекателни епизоди от пътуването... „...около полунощ бяхме на траверс на Трафалгар...”... „... рано сутринта взехме пилот...”... „...Темза ... Лондон... Гринуич...”... „... времето се влошаваше, вълните заливаха надстройката, кренът се засили... казах му на палубния боцман... боцмане, вземай хора и влизайте да укрепвате...” ... а моя милост обикаляше наоколо и попиваше историите за морето... та той ми подари малката синя картичка на „Джипси Мот”, а самият Френсис Чичестер с книгата си ми станаха настолно четиво и четях и препрочитах... и отново препрочитах, като в един момент гледайки снимките на сър Френсис, ме светна еретичната за ония години мисъл да си ушия шапка като на сър Ф... „ ... ами, да, да!...”... с едни приятели на брат ми (*), ветроходци, започнахме детайлно разглеждане и измерване на шапката, като съгласно законите на пропорциите изчислихме дължината на козирката, дълбочината на шапката... снимките бяха черно-бели, но решихме, че цветът от само себе си би трябвало син да е, а емблемката - щурвалче ... и отивам аз при един изключително консервативен майстор-шапкар, който като разбра с колко дълга, а тя бе неимоверно дълга, козирка искам шапката, подскочи и първоначално категорично отказа да шие подобно нещо... и сега си спомням как със сълзи на очи клетият шапкар ме молеше да намалим с някой и друг сантиметър козирката ... да-ааа, и наистина, през целия си по-нататъшен жизнен път никъде по света не видях шапка с подобна чудовищна козирка... вероятно само сър Френсис и ние тримата от Варна сме имали подобно нещо на главите си...

Епилог... а с жена м,и Бог да я прости, се запознахме през една пролетно-лятна вечер, бяхме в едно от кафенетата на площада, грееше Луна и аз естествено бях с шапката. Като за по-голяма елегантност я бях обърнал с козирката назад ...та, вероятността да ми бе обърнато внимание тогава до голяма степен може би се и държало и на въпросната шапка, същата като тая на сър Френсис...
...


... добрите, стари, пощенски картички... Гибралтар... Хамбург... Ротердам... почеркът поизбелял и вечното моряшко... „Здравейте... добре съм... целувам...”... кога изтекоха толкова бързо всичките тия години... да-ааа...

21 февруари 2012-та
Варна,15.06 часа местно време, дистанцията до брега без промяна ...

... с мисъл и в очакваната на пролетта...

Иван АДАМОВ

(*) Приятелите на брат ми и мои приятели бяха Хенрих Кокончев и Паруш Парушев, изтъкнати варненски ветроходци. (Б. а.)