НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ ПАТРИОТ
Има стара гръцка песен,в която се казва, че „всяко пристанище е мъка”: от пристигането, през разтоварването и товаренето, та до отплаването - всичко е тежък и напрегнат труд на мостика, палубата и машината.
Няколко часа вече маневрирахме по каналите на Холандия и искрено се зарадвах, когато капитанът ме извика да дам някакво сведение на пилота. Мостикът миришеше приятно на тютюн за лула, а гледката наоколо бе невероятна. Много зеленина, цветни лехи и заводи, боядисани в жълто, синьо и оранж.
Холандският пилот чистеше лулата си, погледна сведението и попита:
- Вие от коя държава бяхте?
- От България.
- А имате ли пристанище с име Бургас?
Отговорихме утвърдително, а холандецът се замисли и каза:
- Бях в Бургас през 1946-а с кораб...
Не знаехме какво да кажем. Аз съм роден в тази година, старшията - също. Тогава чухме капитанът да казва:
- Ако днес дойдете в България, господин пилот, изобщо няма да я познаете.
Що му трябваше на капитана да изрича това клише. Пък и на Бургас, ние моряците, му викахме Кьор Бургас. Пилотът се умълча, а после ненадейно попита:
- Вие били ли сте тук миналата година?
- Не - искрено си признахме ние.
- И няма как да сте били, защото миналата година тук бе голо поле...
Побързах да сляза в машината. Бях се наситил и на гледката, и на разговора...
Пак през този рейс, при плаването по Английския канал, по традиция си бях записал едно музикално предаване на БиБиСи радио. Обичам музиката по радиото още от съботните музикални рандевута с Джилда Карол по радио „Свободна Европа”. Този път диджеят на БиБиСи се бъзикаше с многобройните кавъри на английският хит „Амарило”. Радиоводещият похвали холандският кавър, каза, че и датският го бива, с добра дума спомена дори Вондрачкова, а после изрече дословно: „Сега ще чуете смешната българска група „Студио В” с тяхното изпълнение на „Това ли е пътят за Амарило”. Многократно си пусках тази част да не би случайно да казва не „фъни”, а „фънки”, но уви...
После се замислих. Добре бе, Джони (Пийл), българският кавър не е кой знае какво, но нали и Тони Кристи всъщност пее кавър, защото песента не е английска, а е американска - на геният Нел Седака. А що се отнася до текста, то нашият е по-хубав от английския. Нали Седака избира скромното градче Амарило (на английски - Амарилоу), само за да го римува с „уилоу” и „пилоу”. Пък и Тони е пял на „Орфея” - знаем го колко може...
Години по-късно, в италианско пристанище, слушах радиопредаване за известен техен певец и композитор. Песните бяха необичайни, но хубави, и слушах предаването с интерес. Накрая водещият каза, че няма кавъри на тези песни, защото са изключително трудни за изпълнение. После той си спомни нещо и уточни,че всъщност е слушал такъв кавър в изпълнение на невероятната (точно тази дума употреби) българска певица Маргарита Радинска...
Песента чух за пръв път, бе много музикантска и естетска, а Радинска наистина бе чудесна.
Да те похвалят за пеене в родината на белкантото, си е повод за национална гордост, от където и да го погледнеш.
То и един бразилски радист много ми хвалеше Стоичков, но Паоло бе гей и не мисля, че много разбираше от футбол.


Част от машинната и палубната команда на моторния кораб „Мургаш”, 1975 г.
Моторният кораб „Вола” във Варненския залив, 1980 г.
Част от машинната команда на моторния кораб „Мургаш”, 1973 г.
Част от машинната команда на моторния кораб „Мургаш”, 1973 г.
Един от героите, описани в това есе, можете да разпознаете тук, сред екипажа на моторния кораб „Сопот”. Снимката е от 70-те години на миналия век.
В едно от пристанищата на Ню Йорк, на борда на м/к „Мургаш” се качи възрастен мъж. Казваше се Георги, напуснал България през 1941-а, понастоящем пенсионер, прочел във вестника името на нашия кораб, и веднага дошъл. Този бай Георги, роден в село Мургаш, някъде в Балкана, бе решил, че корабът е кръстен на неговото село. Опитахме се да му кажем, че Мургаш е име на връх, но той твърдеше, че никъде не пише „връх”. Слязохме заедно на кея - и на кърмата, и на двата борда пишеше само „Мургаш”.
Три дена носИ бай Георги бира и кока кола на екипажа, а готвачът дори му направи боб. От време на време възрастният човек възкликваше: „Никога не съм предполагал, че на родното ми село ще нарекат толкова красив кораб.”
Нямах късмет с ремонта на м/к „Вола” през 1974-а в Лисабон. Капитан бе Станчо Кюфтето, главен механик - Максимов, а още в първите дни на ремонта получих писмо от село, че е починала майка ми. Шефа и Барото владееха недостотъчен гръцки, поносим български и перфектен турски език. Те трудно комуникираха с португалците, отгоре на всичко се скараха с директорите на завода, че ги и псуваха.
За щастие представителят на Параходството бе умен и културен човек. Взе се решение заводът да държи връзка с кораба чрез него и мен. С него - за палубата и корпуса, а с мен - за машината. „Моите” хора от завода бяха четирима - за помпите, за двигателите, за тръбите и по електрообзавеждането. Всяка сутрин в 10.00 те идваха в кабината ми и в специални заводски формуляри отбелязвахме какво е ремонтирано и какво е изразходвано, уточнявахме количеството на труда, времето и материалите.
Годината бе преломна за Португалия. Революцията на карамфилите, Вашку Гонсалвиш, Марио Соареш, улични сблъсъци, демонстрации и стрелби. И четиримата заводски служители бяха млади инженери, тихи и интелигентни момчета. Всяка сутрин ме питаха какво съм видял предния ден и какви са впечатленията ми. Лисабон е интересен град - от паметника на откривателите, та до уличните асансьори. Всеки ден в десет часа ми се препоръчваше къде да отида вечерта или в почивния ден. В казиното ме отведоха те, като ме уверяваха, че е от най-известните в Европа. На съседната маса седяха Бриджит Бардо с Курт Юргенс...
На една от утринните срещи казах на португалците, че Лишбоа (така викаха те на Лисабон) е прекрасен град, но за мен най-хубавото място е моето родно село. И им разказах за селцето с една единствена улица, за рекичката, която лъкатуши край нея, как слънцето отказва да свети за жителите на това село, а когато се покаже, ще вземе да мине единственият за деня автобус, ще вдигне прах до небесата, и пак ще го скрие. Португалците попитаха как се казва селото и си записаха нещо в тефтерите.
На другата сутрин те застанаха прави пред бюрото ми, единият високо попита „кое е най-хубавото място на света”, а после дружно издекламираха на срички: „Ма-ла Ку-тло-ви-ца”. Името на селото - три пъти.
И така, всяка сутрин, два месеца, чак до края на ремонта.
През 90-те братовчед ми Саво бе напуснал Кутловица и живееше в град Монтана, а децата му - в София. Веднъж месечно, от столицата, му гостуваше неговата малка внучка и винаги казваше следното:
- Дядо, отведи ме, моля те, в тая хубава Малка Кутловичка.
Нищо патриотично нямаше в молбата на малката Емка, тя просто обичаше пиленцата, козичките и агънцата...
Аз и Саво често си спомняхме за родното село. Негови фаворити бяха Чернила и Брескьето, моите - Червенецо и Лишковото. Днес прахът на Саво се носи по морските вълни, а аз обикалям малакутловските баири в сънищата си.
Толкова ни е патриотизмът на нас, моряците: селце, горичка, квартал, приятел. Останалото е съвсем друг патриотизъм. Голям, видим и гласовит. За него колегата (есеист) Самюел Джонсън още преди триста години е казал ПАТРИОТИЗМЪТ Е ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ ЗА НЕГОДНИЦИТЕ ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк