НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ДО СЕВАСТОПОЛ И ОБРАТНО В ГОДИНИТЕ,
КОГАТО КРИМ БЕШЕ УКРАИНСКИ

От 1975 до 1991 г. работех в КРЗ „Флотски арсенал“. Това време съвпадна с все по увеличаващото се количество на идващите за ремонт у нас съветски кораби. Едновременно с това нарастваше и броят на съветските представители. В началото те биваха командировани по за година, две, докато броят на В.П. (военните представители) нарасна, а едновременно с това се създаде и щаб на групата съветски кораби, намиращи се на ремонт у нас. Търговските кораби още с постройката и после се наблюдават от съответните Корабни регистри. При военните кораби това го няма. А и за какво ти е класифицираща компетентна организация за кораб, който никой няма да го застрахова и е построен или да победи, или да загине в бой с противника. Но когато му предстои ремонт, той се съгласува със съответния Технически отдел на флота към който принадлежи, който отпуска средствата за ремонт и


На преден план: съветски военни кораби (хидрографски и две подводници проект 641) на ремонт в КРЗ „Флотски арсенал”, 1990 г.
Украинският ферибот „Герои Шипки” отплава от Варна към Иличевск.
Украинският ферибот „Герои Шипки” пристига в пристанището на Иличевск.
всички ремонтни дейности се съгласуват с него. В нашия случай, това се извършваше със съдействието на съответните съветски специалисти. А щабът се занимаваше с чисто служебните въпроси, касаещи корабите и съответно съдействаше на завода при работата с отделните екипажи.
Така се случи, че квартирата ми беше в един блок с апартаментите на съветските специалисти, а щабът получи квартири в друг блок, наблизо. Бяхме близки по възраст и звания. Децата им, които бяха ученици в средните класове, учеха в интернати - в София, или в Плевен. Дори децата от началните класове учеха в училище към консулството въпреки, че във Варна има Руско училище, където се преподава на руски. Ама в него току виж научили някои неща, които се разминават с това, което трябва да знаят бъдещите съветски граждани. Като започнеш от азбуката чия е и стигнеш до въпроса - „от кого са ни освободили на 09.09.1944 година“. А колко други неща научаваха докато бяха тука! Като почнеш от това, че сме създали държава далеч преди тях и първи сме приели християнството, и стигнеш до съвремието. Как така, хем сме социалистическа държава, пък имаме две парламентарно представени партии. Защо всички къщи в селата, в малките, че и в големите градове са частни. Че много от гражданите имат лични апартаменти. Как така имущество за 6100 лева (толкова беше цената на „Лада“-та), стои на улицата. Че свободно си правим вино и варим ракия и т. н. Че даже междуселските пътища са асфалтирани, и по-голямата част от селските улици също.
През тези години Севастопол беше затворен град и в него можеше да се влезе само с военен кораб. Разбира се, че съпругите на офицерите бързо се сприятелиха с нашите и ние почти всекидневно се събирахме и общувахме семейно. Те също обичаха да се похвалят, още по вече, че ние едва ли щяхме семейно да отидем там. Когато идваше време да си заминат, изпращахме ги с подаръци, да им напомнят кога са били тук и с пожелания да се видим отново. Моята съпруга беше оптимист и винаги им казваше. „Все един ден ще Ви дойдем на гости.“
Настъпиха промените след 1989 г. Някои от съпругите на бившите вече съветски офицери можаха да дойдат отново във Варна с „куфарните“ автобуси. Дойде време, Украйна стана самостоятелна държава, Севастопол бе под аренда от Руската федерация и в него, както преди, бе базиран Руския черноморски флот, но стана свободен град. И сега вече и ние можехме да отидем при тях на гости. Поканите, разбира се, не закъсняха. Аз отдавна бях напуснал завода, работех като механик в Параходство БМФ и вече бях ходил не веднъж в южно-руските градове, и дори в пристанищата на Керч и Феодосия.
Дойде лятото на 2003 г. Почивките ми бяха през юли и август. Обадих се на Любо (инспектор личен състав за механиците), че за 20 дни ще бъда в Крим. Приглашението (документът, изпратен от тези, на които ще гостуваме и без което не можем да получим визи), беше получено. С него отидох в украинското консулство и подадох молба за издаване на визи. За визите бе необходимо да подчертая ще минавам ли през Румъния и Молдова или не. Със съпругата ми бяхме решили да отидем с ферибота. Беше малко по-скъпичко, но по-комфортно. Връщането разчитахме да стане пак по море. Като подадох документите, необходими за получаване на виза, служителката в консулството любезно ми каза , че за мен поради навършени 60 години, визата е безплатна. Ето нещо положително, че съм в пенсионна възраст. Сега оставаше да уредя пътуването с ферибота. …

Пълния текст на разказа на о.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.