НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ОДИСЕЯ ЩЕ РЕЧЕ, ТРЪГВАШ ЗА НЯКЪДЕ ...
(1999-та: Една Одисея на „Славейков”)

(Варна - Октябърск - Варна - Пирея рейда, бункер - Луанда - Сао Франсиско до Сул - Хавана - Вера Круз - Тампико - Сан Педро де Макорис - Тампико - Сан Педро де Макорис - Уйлямстад, бункер - Рио де Жанейро, сдаване длъжността - самолет до Лондон - София, служебен автобус - Варна)

... Одисея ще рече, тръгваш за някъде и обикаляш къде ли не, а Итака все така далече е...
През пролетта на 1999-та година получих назначение за главен механик на м/к „Петко Р. Славейков”... приехме кораба на 23-ти април във Варненското езеро, 9-ти буй ... с „Иван Вазов”, на който бях главен механик през 1997-ма година, бяха еднотипни... красиви, източени кораби с изящно извит форщевен, сив корпус, с биги, зелена палуба, надстройката бяла, класика... преди БМФ-то да бъде сполетяно от тъмна, предизвестена приватизация, на централния вход имаше макет на кораба, сега не знам дали е още там,
много рядко влизах вече в управлението, въоръжени мъже го пазеха като в американски гангстерски филм, това капитани, главни механици нищо не значеше за тях, загуби се морската атмосфера и традиции, изчезна аромата на цигари и кафе, уиски в чекмеджето, изчезнаха усмивките, коридорите са пусти, тихи, единствено се чува шума на парите, корабът е нито изящен и красив, той е клавишът „Ентър”, „мъни”...
това сега, а тогава, през 99-та за втора година поемахме на рейс без машинен боцман, шефовете в Параходството си играеха на реформи и лекомислено лишиха корабите ни от ярка и отговорна фигура, стопанин, все едно армията да си уволни сержантите ...
Както и сега не знам къде ще ме отведат писанията ми, така и тогава не знаехме къде ще ни отведе фрахтовата случайност, а в началото бе ясно, много ясно... тревожно ясно дори, оръжие за Ангола... реката Южен Буг, Октябърск, оръжейни погреби, приличащи на гигантски гробове, напълнени с оръжие, много оръжие... натовариха го навсякъде, в хамбари, в твиндеци, по палубата... патрони, автомати, ракети, бомби, „Катюши”, верижни машини, а взривателите заключиха напред, в носовия твиндек, за „сейфти”...
и корабът пое на юг, натъпкан до краен предел с „умряло”, така морските открай време наричаха оръжието на борда ... Средиземно море, наблюдавах от обяд един танкер зад нас, почти еднакви скорост, курсове... сближавахме се, по някое време се качих на мостика, младият помощник-капитана започна да теоритизира кой има, няма предимство... не успя да ме убеди, че правото в случая носи сигурност, сближаването на танкер и кораб тъпкан с оръжие не е най-добрата гледка, но се разбрахме да сляза долу и да бутна нагоре оборотите на главния двигател, достатъчно за да се изтеглим на безопасна дистанция...
в Луанда, Ангола, разрушения, беднотия...
(… последно бях в Луанда преди близо 20 години, през 78-ма, и тогава и сега гражданска война ...спомени ме върнаха назад, трима души моряци, преспахме в един хотел при наши летци на хеликоптери, бяха някаква веселяшка тайфа... нон-стоп бира, цигари и истории, един от тях демонстративно увисна с главата надолу от прозореца в хотелската стая на петия етаж...)
…бях потънал в минали картини, стреснах се от взрив наблизо... през десетина минути в пристанището отекваше грохот, от една гумена лодка военни хвърляха гранати във водата, против водолази... зад нас американски кораб разтоварваше зърно, храна... по кея зърно и бомби...
От Параходството разпоредиха „...след разтоварване,отплавате веднага под баласт за Бразилия...”... две седмици се развинтихме от клатене, празен кораб, с малко баласт, тежък океански мъртвак на борд... на 28-ми юни надвечер, четири дена след отплаването ни от Луанда, минахме покрай остров „Света Елена”, последният житейски пристан на Наполеон ... така го и запомних изчезващ в сумрака на настъпващата топла, влажна нощ, висок, самотен, мрачен остров насред океана...
в Сао Франсиско до Сул натоварихме дървен материал за Хавана, Куба и Мексико... в Хавана отново ни подтисна беднотата, сградите с порутени мазилки, колите стари, иначе хората приветливи и весели, доста от тях говореха все още български и руски, традиционно имаше прекрасен млечен сладолед, пури и грациозни жени с класически кърми и традиционно бира нямаше... останалата част от товара разтоварихме във Вера Круз, Мексико, бял и слънчев град... отсреща на кея бе „Свилен Русев”, разтоварват зърно, мрачно е при тях, пренася се при нас, на борда имат смъртен случай... на море, оная с


„Петко Р. Славейков” на рейда пред Варна, 1976 г.
Главният механик Иван АДАМОВ
Вероятно някои наши ветерани от търговското корабоплаване все още пазят този медал, който са получили след доставката на оръжия и боеприпаси за Ангола ...
„Петко Р. Славейков” в Пристанище Варна-изток, 80-те години на ХХ век.
„Петко Р. Славейков” като рекламно лице на Параходство БМФ - корицата на сп. „Корабостроене и корабоплаване”, бр. 12, 1968 г.
косата дебне, физически човек е крехък, колко му е да го отнесе... а Мексико и мексиканците ...весели, топчести и шумни хора, вечер всички са навън и до среднощ дрънкат на китари, серенади пеят, хапват, пийват... нощта е топла... тропична нощ, звезди, екзотични аромати, има и комари...
огромните сомбреро ритмично се поклащат в такт... тънките мустачки, бели зъби... женските очи блестят, роклите се веят... смях, въздишки, деца реват... гледам ги през деня на палубата и в хамбарите, спи им се, разбираемо е... не пропускат и най-малката почивка, веднага вадят от джобовете си плетено хамаче, връзват го между две точки, сомбреро на лицето и хоп, заспиват, усмихват се на сън, сънуват синьорита може би...
похъркват, за вечерта да са във форма, бодри... всеки мексиканец е с мустачки и хамак в джоба... а, да и сомбреро, как без него...
Следваща ротация бе тайм-чартър, цимент от Тампико, Мексико за Сан Педро де Макорис, Доминиканската република... месец август, временцето вече взе да става опасно, дори много опасно, времето на тропическите урагани в Карибско море... за наш късмет, за други вероятно не, но при единственият ураган, който ни шибна, бяхме в Тампико, на кея... наистина извадихме късмет, ураганите, зараждащи се западно от „Зелени нос”, прекосяваха Атлантика, набираха мощ, но се допираха до островите Барбадос, Мартиника, Гваделупа и се отклоняваха на северозапад, нагоре, към Флорида и Мексиканския залив, там вършееха, нито един не влезе в Карибско море, а се въртяхме из района до октомври месец... да-аа, от където и да го погледнеш си беше един разкошен късмет... самият кей на Сан Педро бе напълно разбит от някой си „Джордж”, пореден ураган... направихме два „циментови” рейса и чартърът се развали, чартьорът изчезна, не плащаше, не бункероваше, гадно е горивото да свършва, не чак толкова, колкото при самолетите, не знаех тогава, че след време подобно изживяване ще имам и във въздуха...
колко съм стоял до една газьолена цистерна, вперил поглед в нивото на скъпоценната й течност, сигурно и на нея не и е минавало през ума, че може някога да стане обект на подобно продължително ухажване... а вече е октомври, уморени сме, писнало ни е от бач в тази адска жега, влага и комари, шибани маневри, от свършващо гориво, от тропици и урагани „...корасооон...”, пачанги... организаторът така и не се съобрази с часовата разлика и ни будеше с капитана посред нощ... обикновено около два часа, почуква дежурният помощник на вратата „...шефе, ърджент от БМФ, капитанът е на мостика, чака те...”, тегля му една тиха на подателя, да не ме чуе момчето, ставам и това през няколко дена, вече трети месец... искаме да се прибираме, но от Параходството не дават никаква надежда, далече било, самолетни връзки, билети и какво ли не... нямаме позиция, легнахме на дрейф южно от Хаити...
не се движим, клатим се на борд, течението ни влечи обратно на северозапад, към Джамайка... облитат ни американски военни самолети, кораби, питат ни какви сме, що сме, а ние стоим на борда и ги гледаме сърдито изпод вежди... и така осем дена... засичаме горивото през няколко часа, свършваше... разпоредиха, Холандските Антили, Уйлямстад за бункер... беше някъде след полунощ, когато застанахме на кея...
излязох след маневрата, погледнах зад борда... и какво да видя, навън облян в електричество... Амстердам... да, Холандия... всичките му там чадъри с „Амстели”, вятърни мелници, шарени къщички, зеленина, алейки, пейки, чистоти и подредености пренесени тук, на този мързелив тропически остров в Карибско море...
„...отправете се за Рио де Жанейро, товарите... за...”...бре, маменцето му, не му се вижда края, изгоряхме... излизам една вечер на кърмата, гледам звездите и си мисля „...ех... сега, ако видя падаща звезда, ще си пожелая връщане със самолет...”, демек за смяна си мечтая и ако има господ да ме чуе и да уреди нещо за самолетните билети... да-аа, звездите, падащи на южните нощи... Рио де Жанейро, кея, пладне, на мостика сме, след храна... унило лафче, едно и също, седми месец... изведнъж телексът зад гърба ни зачатква истерично... дълъг телекс, не спира... бяга помощникът, гледа, чете, кокори се и вика...
„Сменитеее идвааат!!”... е тука всички заедно ревем, неорганизирано, спонтанно така да се каже, долу веднага усетиха и те започнаха... след малко корабът е кошер, нещо като уволнение... и така, на 13-ти ноември отлетяхме за Лондон... на 16-ти сутринта бяхме пред Катедралата...
...място за пристигане... място и за ново тръгване...

Епилог... бяха сменили парите... цял месец продавачките в квартала ме гонеха да ми връщат ресто, бърках много пет с един лев... наближаваше годината с интересните цифри, двойката с трите нули, чудо голямо, поредната световна медийна идиотщина...
посрещнахме я вкъщи семейно с баща ми, майка ми, Дунавско хоро... след няколко месеца жена ми тежко се разболя, а баща ми почина... тежка година, изкарах я на „Вапцаров”, на котва в езерото, по болници... слизах, качвах се... на следващата тръгнах пак... Нова Одисея, този път на изток...

... Одисея ще рече, тръгваш за някъде и обикаляш къде ли не ... излегнал си се в родната и слънчева Итака, ветрец повява от морето... погледът обхожда хоризонта, а мисълта далеч, далеч зад него бяга...

Иван АДАМОВ
Варна
2010 г.