НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СЪЗДАТЕЛЯТ НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ХИДРОСАМОЛЕТ
АТАНАС ГРИГОРОВ Е МОЯТ ДЯДО ...

Авиотехникът Атанас Григоров ми е дядо по майчина линия. Той е роден около 1890 г. в гр. Каварна. Не е известно в какво училище е учил, но владееше свободно турски и гръцки език. По време на Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913 г.) участва в боевете като кавалерист и бива награден с много ордени и медали. По време на службата си в армията е показал много добри умения като дърводелец. Поради това Флотът на Н.В. му е предложил да служи свръхсрочно във Варна, където е изпълнявал дърводелски работи.
Флотското командване е било впечатлено от дърводелските му умения и в началото на 1917 г. го командирова в една от работилниците на самолетната фабрика Albatros-Flugzeugwerke GmbH в Германия за изучаване на самолетостроенето. По една или друга причина, дядо ми попада в работилницата, разположена на проливите Категат и Скагерак, където са се произвеждали само хидросамолети и където той специализира три години. Така той се обучава в производството на хидросамолети и получава немско свидетелство (бревет) за постройка на такъв тип самолети.
Към края на 1919 г. Атанас Григоров се завръща в България, където се жени за баба ми Величка във Варна и продължава да служи в техническите служби на Флота.
От тук нататък постройката на хидросамолета „Григоров-1” и съдбата му са доста точно описани в книгата „Самолетостроенето в България” с автори Кирил Кърлов и Найден Дичев, издадена от Военно издателство през 1986 г. Самолетът „Григоров-1” е бил ползван като морски разузнавателен самолет, но след една или две години е разрушен от буря във Варненското езеро, в района на сегашното летище за хеликоптери „Чайка”. С това приключват опитите за строеж на хидросамолети в България. Целият архив за постройката на хидросамолета „Григоров-1” е унищожен през 1951 г. чрез изгаряне, „за да се освободи място във военния архив”. Това е нечуван цинизъм и безотговорност пред историята, защото хидросамолетът „Григоров-1” е първият и последният хидросамолет, проектиран и построен в България.
В последствие, дядо ми остава да работи като самолетен техник във военните летища на Варна, Пловдив и Божурище, София. Във Варна се е занимавал с ремонт на военните глисиращи торпедни катери и е извършвал други дърводелски работи. Награден е с голяма парична премия за хидросамолета „Григоров-1” и успява да построи с тези пари две къщи, да се обзаведе, да си купи лозе и да даде средно гимназиално образование на двете си дъщери, при което съпругата му, баба ми Величка, не е работила нито един ден в живота си и е била домакиня, която е гледала дома, мъжа си и децата си.
След пенсионирането си към края на 40-те години на миналия век, дядо ми се посвещава през лятото и есента на лозето си, което беше в началото на днешния ж.к. „Възраждане IV” и доста извън града по онова време. Помня като малко дете през 50-те години на миналия век как пътувахме с него много пъти на магарешката каручка до лозето и се връщахме натоварени с щайги, пълни с грозде, праскови и круши.
Дядо ми произвеждаше вино и част от него продаваше, за да си допълни доходите. През зимата майстореше в работилничката си у дома чудни играчки. Правил ми е дървена пушка, сабя, един кораб броненосец с три димохода и много други неща. Беше много добър дърводелец. Къщите построи и покри сам. Черчеветата на прозорците, вратите и долапите в кухнята, леглата и гардеробите в спалнята бяха изработени от него и някои от тях служиха добре на моите родители, че даже и на мен до към 1990 г.
Дядо ми Атанас Григоров почина през 1959 г. Когато го погребахме, продадохме каруцата и магарето. Разрушихме дама и сеновала над него и под пода му открихме една карабина „Манлихер” и една кавалерийска сабя в дървена кания. И двете бяха дълбоко смазани и увити в парцали. До тях имаше и една кесия с доста сребърни монети от по 100 лв с лика на цар Борис III. Пушката предадохме веднага в МВР, но сабята и парите ни разрешиха да задържим. На следващата, 1960 година, почина и баба ми Величка.
Останаха още едно дървено самолетно витло, една немска лула от еленов рог и едно сребърно украшение от Германия, за което нямам добър спомен.
Баба ми и дядо ми говореха основно на турски помежду си, особено ако имаше нещо, което не трябваше да го чувам. Иначе си говореха на български. Когато пътувахме с каруцата и дядо ми се ядосваше на магарето и ината му, псуваше го пред мен на турски. В резултат, аз се научих също да псувам на турски, без да разбирам какво казвам. За тези познания родителите ми не ме окуражаваха, а по-често ме пляскаха по задника.
Баба ми ме обичаше много и се безпокоеше когато отивах като 8-10 г. на плажа с другите момчета от махалата. Като се върна, тя ми вземаше ръката и драсваше с нокът върху нея. Ако драснатата кожа побелееше - ясно, детето пак е ходило на морето и ме докладваше на родителите ми. Е, на това му намерих цаката. След къпането в морето вземах един душ със сладка вода и замитах следите.

Капитан далечно плаване
Орлин СТАНЧЕВ
12.03.2017 г.
гр. Варна


Капитан далечно плаване Орлин СТАНЧЕВ.
Хидросамолетът „Григоров -1” с дядо ми прав на левия плавник.
Портретна снимка на Атанас Григоров, публикувана в книгата „Самолетостроенето в България” с автори Кирил Кърлов и Найден Дичев, издадена от Военно издателство през 1986 г.
Семейна снимка на дядо ми от 1935 г. Майка ми е права, между дядо ми  и баба ми, с барета на Девическата гимназия във Варна, в V-ти гимназиален клас (IX клас по новому). Най вляво малкото момиченце е сестрата на майка ми.
Хидросамолетът „Григоров -1” с тактико-техническите му данни.
План на хидросамолета „Григоров -1”
Снимка на дядо ми и баба ми от средата на петдесетте години на ХХ век.