НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НА ЧАША С НЕПТУН (ПРЕДИ ВЕЛИКДЕН, НО МАЛКО ПРЕДИ
ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ…)

Май че беше преди повече от десет години. Между десет и петнадесет. Времето си върви и не усещаш кога е изтекло, но си мисля, че има десетина години, че и повече, защото още нямаше  като сега  в изобилие мобилни телефони и толкова хора, които отстрани изглеждат, че си говорят сами, пък и на Пепо колата беше още почти нова, докато сега рядко минава месец без да й правим някакъв ремонт. Пролет преди около десетина години. Малко повече от седмица преди Великден. Пътувахме с Пепо към онова поселение зад Галата, за което не се знаеше отделно село  ли е, част от селото или безименна вилна зона край града. Тръгнали бяхме да пазарим агне. Макар и да не бяхме постили нито ден, макар и да не се бяхме вясвали в църква, си бяхме наумили да почетем този Великден. Разпънали го човека заради човеците, кой каквото и да приказва, да вземем и ние да пием по една чаша за възкръсването му, а? Така ми беше рекъл Пепо и понеже е по-старши от мен, макар и отдавна и двамата пенсионери, веднага се навих. Що пък да не ударим по едно, отвърнах с внезапно  появило се въодушевление, ще се съберем двете семейства - дъртите, децата и те, женорята ще направят козунак, ще боядисат яйца, ще му спретнем една голяма зелена салата и това е.
Не, не е това, беше поклатил глава Пепо - също като едно време, когато не харесаше свършеното в машината, - за великденска софра, за да е истинска, де, трябва агне. Това беше разговорът ни, на по едно малко в кварталното кръчме, където се виждахме през седмица, през две. Само че при него след думите винаги има задължително и действие. Беше направил неговите си проучвания,


открил бе, че в това поселение, част от село или вилна зона, както го наречеш, имало някакъв чичо, който гледал овце, и агнета, съответно, и можело на сметка да си купим от него едно животинче.
И пътувахме. Почти новата му кола наемаше безпроблемно по стръмнината, преди табелата на селото, както го бяха инструктирали, завихме надясно и подкарахме по черен път към чичото с агнетата. Интересно място беше - по къщите си личеше, че живеят и градски, и селски хора. По къщите, казвам, защото някои бяха като истински вили, с храсти рози, чимшир и разни такива неща отпред, други - като на село, с врата към къщата и още една - към стопански двор, откъдето се дочуваше блеене, кудкудякане и прочие подобни звуци. Живееха, с една дума, хора, които хем искаха да не са баш в града, хем той, градът, с нещо си ги държеше и не ги пускаше много надалече. Ще питаме, осведоми ме Пепо, няма как да се оправим, пък и виж, взема да притъмнява. Само кимнах - ще питаме.
Отпред се видя някаква купчина дърва, нарязани дърва за огрев, и някакъв човек, в опърпани робошки, както ми се видя, който редеше от тях в количка - от онези, на които им викаха трудовашки. Е, този гражданин от селски произход ще питаме - информира ме Пепо, намали и плавно спря зад човека. Аз трябваше да питам, че беше от моята страна. Снех стъклото и подвикнах - ало, чичка, може ли да ти отперем един въпрос. Това подвикнах, и до днес, като се сетя, толкова години след онази привечер, все така ме досрамява. Не ми отиваше нито на годините, нито на образованието да се държа като гамен, но се случва, когато човек се юрне по някое приключение - както едно време, като деца, когато прескачахме хорските огради да берем джанки и редяхме едни думички, които иначе нямаше да изречем. Щото за мен си беше същинско приключение това да празнуваме Великден, да купуваме агне и прочие. Както и да е - подвикнах и човекът се обърна. Разсеян лъч от залязващото слънце се плъзна по лицето му и изтръпнах. Капитанът. Барбата. Драйвъра.
Беше ни капитан на онзи дълъг, почти шестнадесет месеца, рейс, когато Пепо беше още трети механик, а аз - набеден четвърти. Млад беше още, току-що произведен в капитанско достойнство, но хаиз, заради което и му викахме барбата, в знак, значи, на уважение. После, след шестия месец, когато по правилата от онова време можеше да се смениш и да се върнеш в България, дойдоха нови хора, някой донесе някаква книга на някакъв руски маринист, в която прякорът на капитана беше Драйвъра. Изчетохме я, разбира се, защото нашите, от корабната библиотека, ги бяхме опаткали отдавна, и му лепнахме новото име. Което си беше почти звание. Знак на уважение. Да не забравя тука да спомена, че се знаехме добре с Драйвъра, защото и след втората смяна, след новите шест месеца, когато и други си тръгнаха, ние пак останахме. Аз и Пепо -  защото бяхме млади и без домашни ангажименти, пък и бяхме направили по една крачка нагоре в йерархията, а той - защото, нали казах одеве, беше хаиз, казваше: аз този параход съм го приел в България, пак там ще го сдам. ...

Пълния текст на разказа на Любен ЛЮБЕНОВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.
Любен ЛЮБЕНОВ