НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ОБИКНОВЕНИЯТ ЛЕНИНСКИ ВИПУСК (1965 - 1970 Г.)
Випускът ще се срещне на 13 май 2017 г., събота, пред входа на Морската градина. Няма организационен комитет, няма сценарий. Обикновена среща. Нито е годишна, нито юбилейна, нито традиционна. Няма обява в интернет и социалните мрежи. Имаме опит със срещите. Над двадесет пъти се срещахме по гробищата, десетина пъти - пред Морско училище, този път - пред Морската градина.
Само преди два месеца погребахме съвипускник. Заболял го стомаха и докато разбере какво му е... среща на випуска в гробищен парк „Тополите“.
Ръмеше ситен дъждец, малък багер копаеше ямите, отчето прилежно опяваше покойниците, близките плачеха, а ние зъзнехме с мокри глави и кални обувки. След погребението седнахме да се стоплим в някакво кафене, един попита кога ще е следващата среща на випуска, а някой, който не усети черния хумор, каза, че трябва да е през май, защото в този месец напуснахме Училището. След кратко обсъждане избрахме събота, тринадесети. Бяхме едно класно отделение хора. Постоянно се срещаме със съвипускници, с останалите си бъбрим по средствата за връзка и ако всеки от нас каже на трима за срещата, то целият випуск ще е известЕн. Толкова сме живите...
Не зная дали можете да си го представите. Няма речи, ритуали и приветствия. Не чакаме другаря Този или господин Онзи. Ние и без това си нямаме такива.


Ние сме випускът на капитан Христо Петров - Мадамата. Парашутистите. Самоубийците. Нямаме си адмирали, видни командири, богати бизнесмени, политици, министри и кметове. Обикновен ленински випуск... Да наречеш 200 български инженери „ленинци“ през 1970-а е все едно да кръстиш детето си Адолф в началото на май 1945-а.
В Морското училище випуските се номерираха, а не се именуваха. Ние бяхме „Петици“, изкарахме заедно цял месец с „Нулите“, цяла година - с „Единиците“, две - с „Двойките“ и т.н., до „Девятките“. Отнасяме се и до днес с почит към тези от нула до четири, а към тези от шест до девет - с уважение. Това не е математика, а спомен за споделеното време.
Уверявам ви, че имам съвипускници, които са ленинци по убеждение, а не по випуск, сигурно има и фенове на Дичо Узунов, но това е същото.
Срещнах се с началника на Училището още преди клетвата. Харесваха ми таблата, които издаваха ротите, особено тези на „Двойките“ и „Тройките“ - красиви шрифтове и сръчни карикатури.
Една нощ и аз нарисувах табло. Нарекох го „Новобрански неволи“. Сутринта го закачих на агит - стената и зачаках. Големите випуски го харесаха. Текст почти нямаше, бе по-скоро пародия на комиксите от „Пиф“ и „Политикин забавник“. Нямаше конгреси, пленуми и казармен хумор, само усмивка и самоирония за драстичната промяна в битието на младият курсант.
На другия ден таблото липсваше, а аз и Мадамата се явихме пред Дичо по изрична негова заповед. Аз и сега не мисля, че Дичо Узунов някога е прелиствал „Дъга“, „Чуден свят“ или, не дай боже - манга и марвел, но той се заяде за една дума в комикса. Дичо бе решил,че „антикварен“ е обидна и капиталистическа дума. Капитан Петров си замълча, а аз се шашнах. Та този човек бе началник на хиляда човека, които са настоящ и бъдещ елит на България...
Пет години наблюдавах Дичо Узунов и чаках да опровергае онова мое първо впечатление. Напразно. Думите му бяха кухи и сиви, а под нахлупената фуражка имаше не очи, а дупки.
Чета и слушам възторжени спомени за гениалността на тогавашния началник. Как изключил за минути курсант, който не го поздравил. Та той е пречупил един живот. Или как помнел хиляди имена. Та това е характерно най-вече за психопатите. Прочетох, че бил и по-добър спортист от нас, курсантите. Вие сериозно ли? А това дали Дичо Узунов е измислил вдигането на флага и лятното часово време ще оставя на съвестта на тези, които го вярват.
Не мога да не призная обаче две идеи, които Дичо приложи преди всички в далечната 1968-а година.
Бяхме в трети курс и един младши командир ни върна многократно да измаршируваме 50 метра от плаца до столовата, за да закусим. Другите роти вече се бяха нахранили, а ние още набивахме крак пред столовата. Накрая ни писна, отказахме се от закуската и отидохме на лекции.
След обяд ни строиха на стадиона, разредиха ни на разстояние няколко метра един от друг, а Дичо лениво обикаляше около всеки от нас и продължително се взираше в очите ни. Това се повтаряше всеки ден и се точеше с часове. Пет години преди Пиночет Дичо Узунов откри стадионът, като средство за разправа с опоненти.
Бяхме сто човека и пред всеки от нас той произнасяше една единствена дума - КОЙ. Цели 45 години преди българското общество да измисли феноменът КОЙ, Дичо вече го прилагаше. Хаштагът още го нямаше, но доносници имаше. Мислите ли, че в цялата рота не е имало хора, които и без да ги питат, щяха да кажат кой ни е накарал да протестираме. Имало е, но дори и те са били отвратени от дичовите методи, защото никой нищо не каза.
Нощем ни вдигаха по тревога и препускахме из баирите с пълно бойно снаряжение, връщахме се за лекциите, след обяд - пак на стадиона с #КОЙ, нощта - тревога и т.н.
Във всички тези „мероприятия“ офицерите бяха заедно с нас - наказани и унизени. Никой от тях не гъкна, нито при походите, нито на въпроса КОЙ. Как да не се гордея с випуска си?
Хубаво е, че Дичо си няма випуск - само фенклуб, а аз не давам дори един съвипускник и за сто дичоузуновци.
Просто исках да напомня:
МОМЧЕТА, СЪБОТА,13 МАЙ - ПРЕД МОРСКАТА ГРАДИНА!

Сл. ПЕШКОВ - моряк от випуск 1965 - 1970