НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ДУХЪТ В БУТИЛКАТА
Приписват го на генерал Уйлям Уестморленд, командващ „помощната“ американска групировка в Южен Виетнам. През 1965 г. в САЩ този „взискателен, справедлив и честен командир“ е обявен за човек на годината, каквото и да значи това. След като напуснал Виетнам, стъпил на много висок пост във Вашингтон, той обяснил какво не достига на американските войски за окончателната победа - дух. В един момент те вече били изгубили бойния дух, без който ракетите престават да поразяват, самолетите спират да летят, а корабите се щурат без посока. Вероятно никога не го е писал черно на бяло. Нещо подобно се прокрадва в мемоарната му книга „A Soldier Reports“ от 1976 г. Но през 1982 г. в САЩ широко се коментира нещо друго - Виетнамската измама, лансирана в документалния филм „The Uncounted Enemy: a Vietnam Deception“. Оказва се, че Уестморленд и сие били склонни да отчитат като вражески ефективи само класическите военни формирования, докато ЦРУ съветвало да се вземат предвид и стотиците хиляди паравоенни, партизанстващите виетконговци и маса други от този род. Военачалниците на великата армия не можели, не искали да проумеят що е това народна война. Затова изисквали за победата все нови и нови високотехнологични оръжия, с които да върнат врага в каменния век, макар че той никога не го бил напускал.
През 1968 г. Уестморленд  поздравява войниците за „отличната работа“ по повод клането, извършено от формированието на лейтенант Кели в селото Ми Лай. Светът настръхва от отвращение, а един майор, Колин Пауел, изпратен да разследва на терен сигналите за нередности, обявява, че отношенията между американските войници и местните виетнамци са „отлични“. Тридесет и пет години по-късно същият Колин сочеше с молив в ръка пред телевизионните камери бетоновози и камиони-цистерни на Иракска земя, обявявайки ги за запаси с химическо оръжие, преобул се Илия…
През 1885 г. българите отново се записват в списъка на народите в   Европа, със Съединението и с яростната си решителност да го защитят с победи в Сръбско-Българската война. Не достигали артилерия, снаряди и патрони, опитни командири и какво ли не. Началникът на щаба, капитан Рачо Петров, имал на разположение кон, ординарец, командирска чанта, една карта в нея и молив, гума не му трябвала. Но боен дух е имало в изобилие. Сред българските офицери, подофицери и войници имало грамада хора, които били негови носители. Банално клише, ще кажат мнозина. Имената на най-изявените са повтаряни и преповтаряни, има и такива, за които говорят познавачите на събитията, например, за началник-щаба на Западния корпус капитан Стефан Паприков. Ролята му за победата в боевете при Пирот е призната. Удостоен е с Военен орден „За храбростъ“, трета степен. През 1887 г. е един от водачите на контрапреврата против силите, детронирали княз Александър Батемберг. Известна е също така и реакцията му на решението на правителството на г. Данев, в което той е министър, да привлече войската за потушаване на селските бунтове


против новия поземлен данък. Противопоставя се решително и скоро след това правителството пада. През 1885 г., освен че е удостоен с Военния орден, е определен и за един от членовете на „Орденската дума“.
Ето, че пак си дойдох на думата. Думата ми е за храбростта, военната добродетел, еманация на която е обществото на кавалерите на Военния орден „За храбростъ“.
Всички войни, които е водила България, такива, които сама е обявявала или в които е била въвличана, в крайна сметка са войни за национално обединение, белязани със саможертва, страдания, героизъм и храброст.
В началото бил героизмът през Освободителната война. Така се появил Военният орден, с който трябвало да бъдат отличени Знамето и най-изявените герои, а също и тези, които ще се отличат „за в бъдеще“. Офицерите получавали определената им степен на Ордена, а войниците и редовите опълченци - „Солдатски кръст“.
Първите награждавания са леко смущаващи. Руският император отказал да го приеме, защото новобранецът-княз Александър Батемберг не бил предвидил Велик кръст, който единствено подобавал на такъв ранг владетел. Няколко години по-късно направо с първата му степен били наградени трима българи, Стамболов, Муткуров и Г. Живков, първи и последни, повече такова разточителство не е имало.
През Балканските войни един български генерал, Стефан Савов, е можел да каже на Царя пред вратите на Одринската крепост: „Какво търсите тук, Ваше Величество!“, с други думи, „Какво ни се пречкате в краката в Главната квартира, щом не носите непосредствена отговорност за хода на войната?“ Защото храбростта, освен всичко друго, е и отговорност.
Друг изявен военачалник, генерал Фичев, имал храбростта да очертае общия замисъл на военните действия срещу Турция, изказвайки знаменателното „Турция мобилизира бавно, ние мобилизираме бързо, имаме четири седмици на разположение да развием успеха“. Защото храбростта е и мъдрост.
Цял един народ се втурнал към мобилизационните пунктове, на селянина не му трябвали непременно ботуши, нито дори шинел, една униформена фуражка му стигала, за да заеме мястото си в бойния строй - но непременно с пушка на рамо. Защото храбростта за войника е и жертвоготовност.
Идеализъм, нали, глупост безподобна - от гледна точка на практикуващите националните спортове да се краде ДДС и да се усвояват фондове „под масата“. Не че тогава ги е нямало…
Капитан ІІ ранг Димитър Добрев дръзнал да нарушава снабдяването на турската армия по море с няколко мижави „миноноски“, с ясното съзнание, че само броненосецът „Хамидие“, който имали насреща си, превишава по водоизместване седем пъти целия му отряд кораби. Защото храбростта, освен много други неща, е и решителност при премерен риск.
Кавалеристът генерал Иван Колев наситил конницата си с картечни ескадрони, артилерия и колоездачни групи, които използвал за внезапни рейдове и за развитие на успеха - защото храбростта на един боен генерал е главно в новаторството, и инициативата.
Като се върнал в ескадрона си след неудачния бой, капитан Чунчев бил целият изрешетен. Войниците му помислили, че умира, а той запял през стиснати устни народна песен, защото знаел, че за тях храбрият командир е надарен с безсмъртие - защото храбростта означава и безсмъртие.
През войните някогашната „Орденска дума“ била заменена с „Орденски съвет“, отнасящ се за всички отличия, с които се награждавали военните чинове. В него имали място само достойни, например командирът на дружина майор Кимон Георгиев, който макар загубил едното си око в битка, останал на военна служба. Има архивни документи, по които може да се съди, че съветът е решавал по същество и точно съобразно статута на наградите. Така например четем в награден лист, в който фигурира и дружинният командир капитан Дамян Велчев, по-късно генерал и военен министър, отказ на всички неправомерно предложени за Военен орден за храброст - трета степен, като им е присъдена четвърта степен, както е по статута за първо награждаване. Височайшето лице е нямало избор да не подписва решенията на съвета, освен при „особено благоволение“.
Така е било през всичките войни за национално обединение, включително и последната срещу Хитлеристка Германия. Ако намерите „що е храброст“ в едновремешни писания, речи и парадни слова - сигурно ще ви се сторят блудкави и помпозни. Помнело се е и се е прилагало изключителното правило, „по делата им ще ги познаете“.
През 30-те години на двадесети век, следвайки водовъртежа на Голямата депресия, трижди победената и задлъжняла до уши България е в незапомнена криза. Днес повече се знае за критичната намеса на 19-ти май 1934 г. в политическия живот на страната на българското офицерство, в лицето на политическия кръг „Звено“ и на Военния съюз. В Манифеста на превратаджиите пише, че политическата система е прогнила, цари партизанщина и корупция, и единствено войската е съхранила ценностите, необходими за възраждане на Отечеството.
Няколко месеца по-рано тече подготовката за учредяване на Общество на наградените с Военния орден за храброст, финализирана през месец април. Няма връзка между двете събития, освен в едно. Воините-ветерани са търсели средства как на широките народни маси да се вдъхне надежда и обществото ни да се възроди от моралната нищета и недоимъка. Идеализъм, нали, наивност до просълзяване, но какво друго им е оставало… Естественият ориентир, лидерството в националното самосъзнание в тези тежки времена естествено принадлежи на проявилите храброст пред лицето на врага: военачалници, младши офицери от запаса, войници и подофицери, селяни, занаятчии, учители, работници, медици, инженери, служещи, герои от бойните полета в защита на Отечеството.
Обществото е разтурено от „народната власт“, с решение на Политбюро, като е възложено на другаря Фердинанд Козовски, самият той кавалер на Военния орден, да го приведе в изпълнение. За което можем да кажем, че е много жалко. Оттук нататък обаче в живота на Военния орден започва странното и куриозното, за да се изроди най-накрая в наши дни до банална глупост. Но за това - в следващ брой.
Янчо БАКАЛОВ