НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ГЛАВНИЯ КОРАБЕН МЕХАНИК
ВЕНЦЕСЛАВ ГЕОРГИЕВ МАСЛАРОВ (1)

(редактирани и допълнени от Г. В. Масларов и Красимира В. Перчева)

През лятото на 1959 г., както всяка година, със семейството ми посетихме  възрастните ми родители във Велинград. Баща ми, тогава на 85 г., беше приготвил по една папка за всичките си деца, съдържаща напечатаните от него на стария ,,Ремингтон“ спомени за Якоруда, Велинград, както и проучванията му за историята на Масларовия род.
След пенсионирането ми  семейството ми настояваше и аз да опиша своя
живот, но аз бях въздържан относно тази идея, защото в спомените си хората подсъзнателно надценяват своите ,,заслуги“. Аз, както и баща ми, не съм заемал отговорни длъжности и съзнателният ми живот премина както живота на много хора. Все пак, записах тези спомени с надеждата, че за потомците ни ще представляват интерес годините на моя живот.
Роден съм на 23.12.1915 г. в с. Лъджене (сега квартал на Велинград) в семейството на Георги Ив. Масларов и Велика Михайлова Бучкова. Баща ми беше чиновник в общината като секретар-бирник на село Флорово (сега Цветино). Братята и сестрите ми са Мария, Дора, Иван и Асен, по-големи от мен съответно с 18, 15, 13 и 7 години.
Особена роля в живота на всичките ми братя и сестри имаше сестра ни Мария, омъжена за Тодор Стоянов, лесничей от Варна. Във Варна при нея учиха в гимназия братята ми, а домът й беше подслон за всеки роднина и съселянин, който по една или друга причина бе във Варна. Ден преди раждането ми сестра ми Мария ражда дъщеря Милка и ме е кърмила като бебе, затова ми бе като майка. С Милка израстнахме заедно, но за съжаление тя почина през 1932 г.
Детството ми премина в Лъджене. През свободното от училище време помагах в работите на полето и домашните животни. Другарувах с моя връстник и братовчед Любчо, син на чичо ми Тодор. По-късно той завърши семинария и стана служител в различни църкви. След 1960 г. се установи в София. Много ярък спомен имам от тържеството за откриването на ж.п.линията Саранбей (Септември) - Лъджене през лятото на 1926 г.
През 1929 г. завърших трети (седми) клас и ме изпратиха да уча в техническото училище в София. Там изкарах само една година и не можах да продължа, тъй като баща ми, бидейки гарант по банков кредит, трябваше да изплаща гаранция към банката. В Лъджене през 1931 г., когато откриха отново закритата непълна гимназия, изкарах и пети гимназиален клас, с който моето образование приключи. Започнах да работя като воденичар на една караджейка (мелница). Веднъж в седмицата се връщах в къщи, за да си взема необходимите ми вещи. Така през пролетта на 1933 г. се запознах с г-н Васил Атанасов, син на бащин ми приятел от Пазарджик, който беше дошъл на почивка в Лъджене. Оказа се, че е преподавател по математика в Морското училище във Варна. Поговорихме и той като разбра, че не съм могъл да продължа учението си, предложи на баща ми да се запиша в това училище, което е на държавна издръжка. Баща ми се съгласи за времето на престоя на нашия гост да не ходя на работа и да  се подготвя с негова помощ за приемните изпити. Подготвих се добре, тъй като отлично разбирах, че това е единствената възможност да продължа образованието си и да променя съдбата си. Кандидатствах и след като издържах приемните изпити, в които за пръв път бе предвиден и психотехнически изпит, както и изпити по математика и литература, бях приет на едно от първите места.
Във Варна отседнах при сестра ми. От нея разбрах, че Иван Масларов, мой втори братовчед от Якоруда, преди няколко години е постъпил в Специалните морски школи (4 годишен курс, с раздели за електротехника, парни машини и газови двигатели), но че бил в затвора за комунистическа дейност. Тя му ходела на свиждане и му носела дребни колети. С Иван почти не се познавахме. Бях виждал един портрет от среща на целия ни род (50-60 души) по повод освещаването на построената през 1919 г. в Якоруда нова църква, на който сме заедно. Ние живеехме в с. Лъджене (сега Велинград), където дядо ми Иван се преселва с най-малкия си брат Захари, а дядо Христо, дядо на Иван, остава в Якоруда. Една от причините за това преселване е, че Якоруда, като част от Македония, остава в Турско до 1912 г. Дядо Иван, както и братята му, са били ятаци на куриерите на революционните комитети в Пазарджик и Мехомия   (Разлог); затова, както описва баща ми в спомените си, дядо Иван и братята му Йордан и Захари са арестувани по време на Априлското въстание и закарани Мехомия, за да ги съдят. Майка им, баба Елена, се обръща към един от по-видните българомохамедани, млечен брат на дядо Иван и с негова помощ, чрез рушвет от 100 лири, успява да ги спаси.
На 1 август 1933 г. постъпих в Морското училище - технически отдел, като навигационният отдел бе закрит. През 1932-1933 г. в училището и Морските специални школи е съществувала засилена комунистическа дейност. В нея участва и братовчед ми Иван. Организацията е разкрита и се провежда следствие, както и съдебно производство с много осъдени. Поради това, че голяма част от участниците в тази „флотска конспирация“ са били възпитаници на Морското училище и на Морските школи, последните са били закрити. Имало е и идея да се закрие и Морското училище, но надделяло благоразумието, не го закриват, но в нашия випуск се приемат само 29 ученици - най-малкият випуск на училището, откакто то съществува.
Училището се помещаваше в сградата на Осми Приморски полк. Първите 15 дни ни обучаваха ни в единична строева подготовка под ръководството на мичман I ранг Цоло Диков. След това ни зачислиха стрелково оръжие - дълги манлихерови пушки, образец 1888 г. Пушките бяха дълги за ръста на 16-17 годишни момчета, като на някои стърчаха над главите, а на по-ниските прикладът се влачеше по земята. На 1 oктомври 1933 г. започнахме учебните занятия и специалната подготовка по морската и техническа част. Морската начална подготовка провеждахме в района на военното пристанище, а техническата - в учебния арсенал.
Преподаватели ни бяха много способни учители като г-н Койчо Георгиев, г-н Васил Атанасов, г-н Методи Георгиев, Д. Маринов, Крум Кънчев и др. (Когато през 1952 г. постъпих в първи клас в училище „Цар Симеон“, то бе преименувано на един загинал партизанин - Йордан Ноев и преобразувано в Трета Варненска гимназия с директор Васил Атанасов - Г.В.М.).
След като изкарахме една година в Варна, по политическите причини, споменати по-горе, Морското училище трябваше да се премести в Созопол (в Рибарското училище на остров Свети Иван) и на нашия випуск и на новопостъпилия 34-ти випуск се падна късмета да пренасяме цялото оборудване, експонати, кабинети и складове на ново място. Натоварихме всичко на два шалана и на 7 юли 1934 г. в 8 часа сутринта влекачът ,,Васил Левски“ взе шаланите на влекало и ги провлачи до Созопол. Така че двата випуска извършиха огромна работа по привеждането на порутената сграда в учебно заведение. Условията бяха изключително тежки, но трудностите закалиха нашата воля и от всички завършили нашия випуск 20 съвипускници свързаха живота си с службата на море, а 4 останаха на брегова работа.
В отпуски излизахме сравнително рядко, като аз посещавах най-често братовчедите ми Иван, Никола и най-вече Славейко в Бургас. Последният живееше със семейството си на ул. „Морска“ 3 и често ме канеше да му гостувам.        
След завършването на трети курс през 1936 г. бях командирован в Дунавската военна флотилия, чийто щаб се помещаваше в град Русе. От там ме изпратиха на техническа практика на стражевия кораб „Беломорец“ с командир мичман І ранг Тремол Иванов и механик-корабник мичман ІІ ранг Ангел Янков. „Беломорец“ бе кораб с дървена конструкция с два шестцилиндрови четиритактови двигателя „Стандарт“, канадска постройка от преди Първата световна война. Много интересно бе запалването им с т.н. „чакмакова система“. Искрата за запалването на горивото се получава от прекъсвач в самия цилиндър, като контактите се задействаха от система лостове, задвижвани от гърбица на разпределителния вал.
Обикновено плаване се провеждаше лятно време заедно с общовойсковите учения - стигахме най-далеч до Свищов и близките острови на Дунав. На следващата година - 1937-ма, ме командироваха в русенския Флотски арсенал за практическа подготовка по ремонта на корабите като старши на локомобилната команда. ...

(Следва)

Снимките са от архива на семейството на Венцеслав Масларов. Те както и самите спомени, бяха предоставени на „Морски вестник“ от неговия син доц. д-р инж. Георги Масларов - дългогодишен преподавател в катедра „Електротехника“ на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“. Благодарим му! Идеята за публикуването на спомените на главния механик Венцеслав Масларов в „Морски вестник“ е на главния механик Слави Пешков, на когото също изказваме нашата благодарност.


През 1988 г. ръководството на Параходство „Български морски флот“ покани ветерана - корабен механик Венцеслав Масларов (в дясно) да връчи завета на ветераните към випускниците на Висшето военноморско училище.
Главният механик Венцеслав Масларов (1915 - 2003 г.).
Дядо Иван и баба Елена Масларови, 1912 г. Дядо Иван е ятак на куриерите на революционните комитети в Пазарджик и Мехомия   (Разлог) и по време на Априлското въстание е арестуван от турските власти.
Голямата фамилия Масларови. Малкият Венцеслав е най-отпред, на столчето в ляво.
33-ти випуск на Морското училище по време на единичното обучение преди клетвата във Варна.
Със съвипускници на стаж във Флотския арсенал във Варна.
Единият от шаланите на Пристанище Варна, с който е пренесено половината имущество на Морското училище до Созопол.
Бившето Рибарско училище става сградата на Морското училище в Созопол.
Гребен поход от Созопол до Ропотамо (и обратно).
Със съвипускници в Созопол, 1935 г.