НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ГЛАВНИЯ МЕХАНИК ВЕНЦЕСЛАВ
ГЕОРГИЕВ МАСЛАРОВ (2)

(редактирани и допълнени от Г. В. Масларов и Красимира В. Перчева)

Така преминаха трите години на практическата и техническата подготовка и на 31 Август 1939 г. ми връчиха диплома за завършен шестгодишен курс на Морското на Негово Величество училище; за да се издържам,трябваше незабавно да си намеря работа.
През 1938 г. бе започнат строежа на фериботното пристанище в Русе за връзка с Гюргево. Затова най-напред потърсих работа в Дунавската строителна секция в Русе. Преди да дойде края на службата ми в Дунавския речен военен флот се бях договорил с началника на строителната секция за някаква работа. Още същия ден отидох при него и се оказа, че търсят механик за влекача „Цибър“, който провлачваше шалани с ломен камък от село Ново Село, Видинско, за строителството на ломското пристанище. На 1 септември 1939 г. се представих на главния механик на влекача г-н Кузо Кузов, който ме прие с голямо удовлетворение, защото дълго време не бе имал помощник-механик и е бил на кораба с трима огняри. Представих се и на капитана г-н Христо Манолов, завършил навигационния отдел на Морското училище с 31 випуск - две години преди мене. И двамата бяха много доволни от постъпването ми, защото с напускането на помощник- механика работата на останалите се бе увеличила. Така стана, че още на втория ден от постъпването ми на кораба, вече носех самостоятелна пътна вахта на кораб с парна машина! Целият екипаж се състоеше от отлични моряци и ме приеха много сърдечно, като наблюдаваха всичките ми действия по носенето на вахта в машинното и котелното отделение, където помагах и на огнярите.
На влекача „Цибър“ работихме до средата на декември 1939 г., защото Дунав започна да замръзва и се прекрати корабоплаването, а влекачът се прибра в русенското корабно зимовище. Мен ме освободиха от работа. Разделих се с г-н Кузов и кап. Манолов, с които остана едно добро приятелство.
На следващия ден заминах за Варна, отседнах отново в дома на сестра ми Мария на ул. ,,А. Константинов“ и започнах да си търся работа. От срещите си с колегите там разбрах, че Морската строителна секция търси механици за каменната кариера „Добрева Чука“ в Белослав. Явих се при началника Иван Грудев и ме назначиха за маневрен локомотивен машинист към кариерата. Бързо усвоих маневрата с локомотива за придвижване на празните вагонетки от разтоварния мост до трошачките на кариерата, от където пък вземахме пълни вагонетки с чакъл и ги закарвахме до разтоварния мост.
По това време Морската строителна секция и нейният началник Иван Грудев бяха като диспечерски пункт за завършилите Морското училище: там заварих на работа трима колеги от по-старшите випуски и шестима от моя випуск - бяха машинисти на трошачката, локомотивни машинисти, мотористи на стационарната елцентрала и електротехници. Тази работа не ни удовлетворяваше и всички бяха подали молби за постъпване на работа в различни предприятия. Аз подадох молба за постъпване на работа до управление „Воден транспорт“ в София, Памучната фабрика, Ютената фабрика, Община Варна за работа в дизеловата електроцентрала, дирекцията на Българското търговско параходно дружество. Заедно с моя съвипускник Тони Жеков Кателиев от село Щипско, като първи по успех на випуска, подадахме документи и във Военноморските сили за офицерска служба, но и двамата получихме формален отказ. Работата в кариерата продължаваше, ние чакахме и един по един получавахме назначение в различни предприятия. На 10 май 1940 г. в  един и


Венцеслав Масларов (в дясно) със съвипускници - снимка за спомен при завършването на Морското училище, 1939 г.
Венцеслав Масларов в униформата на служител от Дунавската строителна секция механик като механик на влекача „Цибър“.
Първата длъжност на Венцеслав Масларов в Българското търговско параходно дружество е стажант-механик на пасажерския кораб ,,Евдокия“. Рис. Димчо ПИШМАНОВ
През м. декември 1940 г. Венцеслав Масларов е назначен за четвърти механик на парахода ,,Варна“. Снимката е публикувана в сп. „Морски сговор“ (бр. 4, Варна, м. април 1937 г.).
същ ден получих назначения за компресорен механик в новосформираната корабостроителница и в параходното дружество. Аз предпочетох работата в параходното дружество, макар и с по-ниска заплата. В корабостроителницата отиде на работа моя съвипускник Златко Златев, който до пенсионирането си работи в корабостроенето.
В дирекцията на параходното дружество се явих при инж. Димитър Кантарджиев. Каза ми, че съм приет за стажант-механик и ме попита дали съм съгласен с условията. След като потвърдих съгласието си, отидохме при главния директор на дружеството г-н Недев. Г-н Кантарджиев ме представи, г-н Недев подаде ръка, пожела ми успешна работа на корабите на дружеството и старание в работата, така както съм се старал в Морското училище. Нареди да ме зачислят като стажант-механик на пасажерския кораб ,,Евдокия“. Така се случи, че като се върна параходът от поредния си рейс до Бургас, г-н Кантарджиев ме представи на главния механик Герасим Старчев и на капитан Георги Дюлгеров, който постъпваше за пръв път като капитан на кораб и затова Кантарджиев ни пожела и на двамата щастливо плаване. Тогава нито аз, нито капитан Дюлгеров подозирахме, че съдбата често ще ни събира на различни кораби както през идващата война, така и след 9-ти септември 1944 г. и че ще преживеем  много опасности и трудности.
Пасажерският параход „Евдокия“ бе построен в Германия през 1928 г., бе с два парни огнетръбни котли и с парна машина с 1800 к.с. Котлите се отопляваха с каменни въглища, обикновено български. За един преход от Варна до Бургас изгаряха 10-12 тона. Машинната команда бе в състав главен механик Старчев, втори механик Марко Сяров, машинен боцман, двама машинисти, трима огняри и двама въглищари.
С параход  „Евдокия“ плавах до декември 1940 г., след което ме командироваха за четвърти механик на параход ,,Варна“ - най-новият параход на дружеството. Главен механик бе г-н Иван Златарeв, много уравновесен и интелигентен човек , от когото професионално научих много. Впоследствие с него служих неколкократно на различни кораби. Капитан бе Тодор Тодоров.
Параходът „Варна“ бе с товароподемност 3200 тона, с два огнетръбни   котела, отоплявани с въглища, с парна машина система „Баврфех“ - един цилиндър високо налягане, втори цилиндър средно налягане, а вместо цилиндър ниско налягане бе монтирана парна турбина, която предава мощността на гребния вал чрез редуктор система „Вулкан Куплерга“. Скоростта на кораба достигаше 10-12 възла. По проект за строителството на кораба се е предвиждало в коридора на хамбар 3 да се монтира товарно хладилно помешение. За това от Германия бе дошла монтажна група, за да монтира два парни компресора с хладилен агент амоняк, както и да извърши монтирането на изолацията на хамбара и охлаждащите системи.
Бях командирован на кораба да присъствам и да надзиравам монтажа на хладилната инсталация и да се грижа за нея след това като хладилен механик. Слeд проведените изпитания на хладилната инсталация корабът бе натоварен с разни товари, а в хладилното помещение - със сирене, кашкавал и други стоки. Плавахме най-често в Черно море, като носехме товари, предназначени за Германия от СССР до румънските пристанища Браила и Галац. Това продължи до започване на войната между Германия и СССР.
Вестта за войната ни завари в Браила. На 22 юни 1941 г. към 8 часа сутринта от радиото разбрахме, че Германия е започнала война със СССР. По нареждане на дирекцията, без товар от Браила се отправихме за Варна. При пристигането си за по-голяма сигурност параходът бе вкаран във Варненското езеро и застанахме на котва. По-късно корабът бе преместен на котва и вързала на брегa срещу село Константиново. Екипажът бе намален и се сменяхме всяка седмица. В езерото с парахода „Варна“ бях до лятото на 1942 г. През това време ръководството на дружеството бе сключило договор и бе отдало под наем всички наши кораби на германската параходна агенция във Варна за  изпълние транспортни задачи на германското командване, изкючващи боеприпаси, бензин, оръжие и войска. Моряците на корабите бяхме задължени, по силата на  въведената гражданска мобилизация, да служим без право да  напускаме  параходството. Така българското морячество бе въвлечено във война, която почти всички българи не одобряваха. Поради минните полета и военните действия корабоплаването бе много рисково и всеки от нас търсеше причини да се ,,откачи“, дори и временно, чрез връзки, ,,болести“, „спешни“ операции др.
Екипажите на  корабите се сменяха на три месеца, затова през м. август ме командироваха за трети механик на парахода „Цар Фердинанд“. С капитан Иван Станчев заминахме за Браила, където щеше да стане смяната на екипажа. Главен механик бе г-н Божан Пиперов, а втори механик бе Димитър Битов. С „Цар Фердинанд“ пътувахме между Браила и Галац до Николаев или Херсон. За това време направихме два рейса и возихме хранителни стоки. Доста време изчаквахме в пристанищата, докато се осигури безопасен фарватер, освободен от мини. Пътувахме в германски военни конвои. При изпълнението на втория рейс от Николаев за Браила в конвоя бе германския параход „Залцбург“, превозващ около 4000 руски военнопленници за работа в Германия. При преминаването на фарватера пред Сулинския канал „Залцбург“ се натъкна на мина и потъна заедно с екипажа и пътниците пред очите ни буквално за  минути. Към края на месец ноември 1942 г. ме смениха от парахода „Цар Фердинанд“ и се завърнах в Варна.
В началото на април 1943 г. ме изпратиха на парахода „Варна“ отново като трети механик. Главен механик на кораба бе Иван Златарев, капитан - Георги Дюлгеров. Втори механик бе Тодор Кавалов. „Варна“ пътуваше между Констанца и Севастопол. Возихме изключително хранителни стоки. Много често капитан Дюлгеров разказваше в салета, че германците настояват да носим и военни товари и с нас да пътуват германски войници, завръщащи се на фронта от отпуск. Всички в салета настоявахме да отказва такива товари, защото знаехме, че руското разузнаване следи всяка стока, натоварена на кораба. Когато возехме само продоволствие, руските подводни лодки ни пропускаха, защото в Севастопол корабът бе разтоварван от гладуващи военопленници, които успяваха да „скътат“ от товара. Капитан Дюлгеров самоотвержено се бореше с немците да се изпълняват клаузите на наемните договори. Често го виждахме ядосан от разправиите с тях, но нито веднъж не натоварихме някакви военни стоки или войници. Така направихме три рейса до Севастопол.
На 10 август 1943 г. дойде смяната с капитан Каракостов и главен механик Димитър Димитров. От Констанца нашият екипаж се прибра във Варна. На 25 август 1943г. дойде вестта, че параходът „Варна“ е торпилиран и потопен пред Евпатория до Севастопол. Загинала е голяма част от екипажа и 55 германски войници и са спасени само 11 човека от българския екипаж.

(Следва)

12 юли 2017 г. Спомени на главния корабен механик Венцеслав Георгиев Масларов (1)