НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ НА ГЛАВНИЯ КОРАБЕН МЕХАНИК ВЕНЦЕСЛАВ ГЕОРГИЕВ МАСЛАРОВ (3)
(редактирани и допълнени от Г. В. Масларов и Красимира В. Перчева)

Поради войната и реквизициите цените на хранителните стоки в България се повишиха, появи се черна борса. При товаренето на корабите имаше случаи на кражби - виновните бяха осъдени. За някои случаи след 9-ти септември се оказа, че това са били ,,саботажи“, а извършителите - борци против фашизма с всички благоприятни за тях последствия - звания, награди, по-леки служби.                                        
През ноември 1943 г. ме командироваха на парахода „Бургас“. Капитан на кораба беше Васил Кушев, а главен механик - Иван Златарев. Параходът бе в Бургас и товареше въглища за Пирея. До там пътувахме без охрана. Пристигнахме в Пирея и след разтоварването ни изкараха на котвена стоянка на траверс на остров Саламин, където имаше и много други параходи. През м. декември бе проведена мощна бомбардировка от американските самолети тип ,,Летяща крепост“. Бомбардираха и корабите на котва пред Саламин, както и на котвената стоянка. Паднаха седем-осем бомби в залива, но за наш късмет „Бургас“ не бе улучен. Улучен бе един съвсем нов италиански параход, който потъна. След бомбандировките през декември ни вкараха в пристанище Пирея за товарене на  стоки от вещеви складове.
През месец януари отново имаше самолетна бомбардировка и отново „Бургас“ и ние щастливо се спасихме. Към средата на месец януари 1944 г. отплавахме от Пирея за Солун през Халкидическия канал. Получихме разпореждане да останем в пристанището на Халки, защото изходът на канала бил заварден от английски подводни лодки. В Халки останахме около десет дни, фарватерът за Солун бе освободен и отплавахме. Пристигнахме в Солун и след като разтоварихме, очаквахме разпореждане от Варна, тъй като в Гърция бе извършен десант от англо-американски войски. Десантът им беше успешен, затова военната обстановка рязко се влоши и екипажът заяви на капитана на кораба капитан Петър Абаджиев, сменил капитан Кушев, че ако не получим някакво конкретно нареждане от Варна, ще напуснем парахода и ще търсим пътища за завръщане във Варна. Чак през месец април се получи нареждане от параходството да изоставим кораба и да се завърнем във Варна. Командването на нашите войски в Гърция бе получило разпореждане да ни съдейства за завръщането.
И така, в средата на м. април 1944 г. с военен влак през Скопие се завърнахме в София и Варна. Параходното дружество вече нямаше кораби. Всички моряци бяхме в Варна и тревожно очаквахме какво ще реши ръководството на Параходството за нас. Моряшките профсъюзи избраха тричленна комисия начело с радиотелеграфиста Милев, проведе се среща с директора на параходното дружество и акционерите. Оказа се, че параходното дружество ще продължи да плаща заплатите на моряците, докато има депозирани за заплати пари в банките; всеки сам трябваше да прецени дали да остане или да напусне.
Всеки ден се събирахме пред сградата на дирекцията на Параходството и коментирахме какво да правим. По това време много моряци напуснаха и започнаха да работят с гемиите на предприемчиви варненци. С капитан Иван Станчев и капитан Димитър Андронов, доста по-възрастни от мен, с утвърдени имена и с опит, често приказвахме за съдбата си. Те ми предложиха, по идея на капитан Андронов, да проучим възможността за плаване с гемиите на кооперация „Нептун“. Оказа се, че се продава един 50-тонен кораб - „Васил Левски“ на цена пет милиона лева. Гемията беше строена в Созопол през 1940 г. от странджански дъб и имаше медна обшивка на подводната част. Двигателят й бе двуцилиндров дизел, система „Ото-Дойц“ с 50 конски сили и в много добро състояние; при попътен вятър бе предвидено и едно платно.
Решихме да регистрираме едно корабоплавателно дружество, като привлечем и други моряци. Така към нас се присъединиха Георги Панайотов и Методи Халачев. В този състав през м. юни регистрирахме пред нотариуса във Варна дружество „Морски превоз“ с капитал пет милиона лева. Всеки с възможностите си и заем от Варненската Популярна банка събрахме сумата, внесохме я в касата на кооперация „Нептун“ на 10 юни 1944г. и станахме собственици на гемията. За мен гарант пред банката с къщата си бе сестра ми Мария Тодорова, тъй като през 1940 г. нейният съпруг Стоян Тодоров бе починал на 45 години.
През м. август 1944 г. при отстъплението на германците във Варна изоставиха доста параходи - „Франкфурт“, „Гантер“, „Йоханна Мерск“, танкери и други кораби и ги предадоха на дирекцията на параходното дружжество като компенсация за  потопените кораби. Ръководството на параходното дружество нареди на моряците да приемат изоставените кораби. Мен ме изпратиха на парахода „Гантер“, сравнително нов кораб - строен 1941 г., с товароподемност 1200 тона. По-късно ме прехвърлиха на „Йоханна Мерск“, намиращ се във Варненското езеро.  
В акваторията на Варненския залив германците потопиха чрез взривяване няколко подобни кораба и дървени гемии. При потапянето им гледката от морската градина бе наблюдавана от много варненци.


Главният механик Венцеслав Масларов (1915 - 2003 г.)
Единият от изоставените от германците танкери в началото на септември 1944 г. във Варненското езеро. Български моряци пазят кораба и изролзват хубавото време за къпане в топлите води на езерото. Снимката е от личния архив на главния механик Пенчо Стоянов.
Kапитан Петър Абаджиев е последният капитан на парахода „Бургас“, който през м. април 1944 г. остава в ръцете на германците в Солун.
„Гемия, 1947 г.“ Художник: Петко Задгорски. Картината е собственост на Художествена галерия „Петко Задгорски“ - Бургас. До национализацията (1947 г.), а и малко след това, гемиджийството е частна инициатива на предприемчиви българи, основно - моряци, които са и част от екипажите, и част от собствениците.
Капитан Димитър Андронов - единият от съдружниците на Венцеслав Масларов в дружеството „Морски превоз“ и съответно съсобственик на 50-тонния кораб „Васил Левски“.
Като ме изпратиха на „Йоханна Мерск“, там нямаше немци, заварих няколко моряци от нашите екипажи - палубния боцман бай Матей Матеев и готвача Лефтер Калчев. Корабът бе на котва, нямахме контакти с брега и не знаехме какво става. На 7 срещу 8 септември с лодка на кораба дойдоха група съветски войници. Така разбрахме, че съветските войски са влезли във Варна. На другия ден дойде една група и ни смениха, тъй като бяхме стояли на кораба повече от предвиденото - една седмица.
Към 15-16 септември назначиха за главен механик Атанас Илиев, за втори механик Марко Сяров, а аз останах за трети механик. С тях дойдоха и огняри и машинисти. От техническия отдел ни поставиха задача да изясним състоянието на котлите, на главната машина и механизмите и да направим ремонтна ведомост. Заловихме се с тази работа, но когато един ден на кораба дойде главния механик се оказа, че ще предадем кораба на Съветския съюз и че се чака да дойдат съветски моряци. В края на септември на кораба се качиха съветските моряци - капитан Борисенко, старши помощник Феодор Василиевич, втори механик Артур Белый, заедно с няколко палубни моряци и огнярите Саша Ласко, Борис Березицки, както и електротехника Владимир Иванович Смирнов.
От дирекцията ни казаха, че по силата на въведената гражданска мобизация за моряците ще пътуваме смесен екипаж - съветски и български моряци. Тази новина едновременно ни зарадва, защото дружеството нямаше вече параходи и вероятно щяха да ни уволнят, така ни и разтревожи, защото отивахме практически отново на фронта, но този път на страната на СССР. Въпреки наличието на изтралени фарватери, много откъснали се мини плаваха свободно и знаехме за много случаи на потънали от тях кораби. Черно море и устието на р. Дунав все още бяха военна зона. Едновременно с това не знаехме какво отношение към нас ще имат руските моряци. Тези тревоги се оказаха напразни, защото още в първите дни намерихме с тях общ език както по техническите проблеми, така и по човешките ни отношения.
Завършихме ремонтната ведомост, разведохме пара в един котел за маневра (котвено-вързалните механизми бяха парни). На 10 октомври 1944 г. с вдигнат съветски флаг (на парахода не бе вдиган български флаг), с два влекача параходът застана на ремонтния кей на „Кораловаг“. Ремонтът на кораба беше труден поради занемарената му подръжка. Съветските моряци ни предложиха да поемем лични задължения за ремонтните дейности, както и да обявим съревнование на ремонтната бригада с цел предсрочно завършване на ремонта. След съгласието на заводския профкомитет договор бе сключен. Това бе първото ни запознаване със съветските методи на работа. Като резултат ремонтът бе завършен вместо за месец - за 25 дни.
По време на ремонта до заминаването екипажът бе попълнен с общо 11 руски и 27 български моряци, между които Георги Й. Генов, Георги Д. Панайотов, Николай Донков, Атанас Н. Петров и др. На ,,Франкфурт“ бяха изпратени Веселин Георгиев, Кирил Стоянов, Димитър Битов, Тодор Кожухаров, Божан Тодоров, Ставро Георгиев и др., а на ,,Гантер“ - Борис Абаджиев, Димитър Х. Иванов, Т. Халачев, И. Златарев, Т. Кавалов и др.
На 5 ноември 1944 г. параходът отплава за товар от Констанца. От там товарехме стоманени тръби с голям диаметър за нефтодобивната промишленост, които возихме до Туапсе. Връщането беше под баласт. Плаването бе тежко, защото бе зима, имаше често бури. Тъй като двигателят не беше снабден с регулатор на оборотите, при люлеене на кораба винтът излизаше от водата, машината се форсираше до степен да се разхвърчат частите й, а при потъване на винта във водата тя намаляваше оборотите си почти до спиране. За да се поддържа равномерен ход, вахтеният механик трябваше непрекъснато да отваря и затваря главния стопорен парен вентил към машината. Налагаше се и да се следи надлъжното люлеене на кораба и в синхрон с него да се реагира със съответната манипулация. Натоварването на вахтения механик бе огромно и изключително уморително.
Спомням си веднъж, при приемане на вахтата от Белый, той ми показа един болт, изхвръкнал от машината при боксуване, но не разбрал от къде е. При проверка на кръстоглавните лагери открих, че е паднал болтът за закрепване на кръстоглава към плъзгуна и той хлопа в петата. Обадих се на мостика ,че се налага аварийно спиране на главната машина. При спирането и корабът се завъртя на борд към вълната, люлеенето стана много отривисто. Завързах с въже машиниста Никола Филипов, за да не падне и да му се освободят ръцете, за да чука с бойния чук. Аз държах ключа и подреждах прокладките. За около 20 минути отстранихме повредата и дадохме ход. ...

(Следва)

12 юли 2017 г. Спомени на главния корабен механик Венцеслав Георгиев Масларов (1)

13 юли 2017 г. Спомени на главния механик Венцеслав Георгиев Масларов (2)