НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ТЕАТЪРЪТ
„Светът е сцена и ние всички сме актьори”. Казал го е Уйлям Шекспир - велик поет и драматург. За съжаление, неговите пиеси липсваха от репертоара на самодейния театър в село Мала Кутловица. През 1955-а на селската сцена за Коледа се играеше „Златка, златното момиче”. Режисьор, продуцент, гримьор, суфльор, вдъхновител и актьор във поддържаща роля, бе Борко Циганчето. Той бе последна година в икономическия техникум, а аз - в трето отделение на селското училище. Играех Златко, брат на Златка и също златно момче, но само с една реплика и вероятно поради това пиесата бе наречена на „сестра” ми. Борко ме бе научил да говоря ясно, да не стоя с гръб към публиката и да се ослушвам за репликата, след която е моят ред.
Като компенсация за второстепенните ни роли, ние „подгрявахме” публиката с актуални стихотворения. Аз си дерях гърлото с „Ще строим завод” на Вапцаров, а Борко се мяташе като заклан петел по сцената с „Лудият” на Петьофи. За премиерата имахме сериозен проблем - как като развържат забрадката на Златка и свалят моето калпаче, отдолу да се покажат златни коси. Вечерта Борко донесе завит във вестник някакъв златен прах и посипа моята и златкината глави с него. Аз рецитирах с калпака, а „сестра” ми чакаше забрадена зад кулисите. В сюблимния момент златните ни коси заблестяха, лъскав прашец се посипа по раменете ни и публиката бе щастлива. Мала Кутловица не е Бродуей - тук всяка постановка е обречена на успех.
Прибрах се късно и майка ми учудено изгледа блестящата ми глава. После стопли вода и заля косата ми с нея. Прахът се превърна в гъста лепкава маса. Вероятно е бил някаква боя за кюнци. Джони Ротън щеше да умре от завист, ако ме бе видял тогава - косата ми стърчеше на златни иглички във всички посоки. Майка ми не бе от страхливите. Тя взе ножица и оряза една по една всички иглички. На другата вечер бе второто представление - за останалата част от селското население. Отидох с калпака, Борко го свали, за да ме гримира и онемя. И той не бе от страхливите - взе шепа златен прах, изсипа го върху главата ми и внимателно нахлупи калпачето. Рецитирах с шапка, после пиесата и накрая кулминацията - свалянето на калпака. Доста злато се посипа по пода и раменете ми. Настана тишина - публиката не вярваше на очите си. После бурен смях заля салона и това продължи дълго... Единственото ми успокоение бе, че това е последно представление.
Не така мислеше Борко Циганчето. „Утре играем отново” - каза той и тук пролича продуцентският му гений. Нямаше начин тазвечершната публика да не разкаже на онези от първата вечер за големия майтап. На другата вечер салонът на читалището отново се напълни...
Тогава Борко измисли гастролите. Славата ни се носеше из близките села. Обиколихме ги всичките с „Ще строим завод”, „Лудият” и „Златко, остриганата глава”. Успехът ни бе гарантиран от моята пънк прическа...
В следващите години не съм и помислял да участвам в театрална постановка. В Мала Кутловица Борко направи „Камък в блатото”, „Вражалец” и „Милионерът”. В Михайловград гледах „Всяка есенна вечер”, „Парижката света Богородица” и „Рози за д-р Шомов”.
В Морско училище на театър отивахме под строй, но през 1967-а една вечер прескочих оградата, за да гледам „Обърни се с гняв назад” на Озбърн. Все бях „прихванал” нещо от Борко Циганчето, защото в пиесата играеха трима дебютанти - Продан Нончев, Марин Янев и Меглена Караламбова, а музиката бе на Бийч Бойс...
Докато плавах съм гледал всички постановки на Варненския театър, няколко на Бургаския и всички софийски гастроли във Варна. Разочарования са ми


Нептуново тържество на борда на м/к „Верила“, 2007 г. На снимката се вижда, че Нептун не пие ... какво да е уиски.
Пак Нептуново тържество на борда на м/к „Верила“, 2007 г., но вече на обща снимка с капитана.
Корабен кетъринг, 2010 г. Всичко е подготвено с много вкус! Нали?
Лондон, 2008 г. Едва стъпил на кея, авторът вече съзерцава афиш на култова пиеса.
носили само последните, но и възторзи...
Днес си мисля, че велика театрална постановка бе предаването на курсовката в Училището. С много сценаристи и режисьори, невероятен реквизит и грим, на границата на добрия вкус и предвестник на антитеатърът, хепънингът и стенд-ъп комедията.
А какво, по дяволите, бяха кръщаването на екватора, посрещането на Дядо Мраз и коледуването по корабите. Невероятни театрални празненства, със и без сценарий, с демократичен кастинг за актьори и роли, с невероятни творчески попадения във всички аспекти на сценичните изкуства.
Капитан на м/к „Оборище” бе Петранов. Едър, с писклив гласец, природно и добронамерено смешен човек. Бяхме минали през Гибралтар и Анверс, моряците бяха осигурили марфата, а от Мурманск всички си купиха и по една китара, защото цената им беше само пет рубли за парче. На връщане в океана Жоро Пача, старши камериер от Бургас, събра няколко моряка и ни обясни, че създава корабен оркестър. На репетицията след вечеря Жоро разпредели „ролите”. Павката моряка - ударни, аз, Злати, бат Енчо и Генчо - китари, а за Пача остана акордеон, аранжимент и репертоарна политика. За начало той настрои китарите и направихме първата репетиция. Разбрахме в каква тоналност ще са песните и няколко пъти изсвирихме само инструментала. Акордеонът остана доволен и обяви, че премиерата ще е утре след вечеря. Злати предложи да се дегизираме с аксесоари от марфата, а аз пожелах да нарисувам плаката за представлението. Жоро Пача се съгласи, моряците донесоха десетина перуки и стотина касинки. Всеки си премери перука и уточнихме къде ще връзваме касинките - на челото, на врата, на кръста, по ръцете и краката и на китарните грифове.
Бях трети механик, карах „кучешката” вахта и имах цяла нощ да измисля и нарисувам обявата за концерта. Часът и мястото бяха известни, остана името на групата. Първо ми хрумна „Лудият свят на Жоро Пача”, защото по онова време имаше изключително популярна група „Лудият свят на Артър Браун”, но трябваше да будя Жоро и да взема съгласието му, затова реших да кръстя оркестъра, а и шоуто „Марфи Бийт”. През шейсетте „Мърси Бийт” бе единствено и най-популярно музикално списание, пък и играта на букви бе на мода - бийтълс, лед цепелин, кинкс...
В уречения час целият екипаж бе в офицерския салет, а ние - в моряшкия салон. Разделяше ни елегантна плъзгаща врата тип хармоника. Наместихме перуките, Пача ни навърза касинките и ни сложи грим. Оказа се, че гримовете също са дефицит в Родината...
Плъзнахме вратата и се изправихме срещу публиката. Нямахме специално сценично осветление и в настъпилата тишина екипажът се взираше в шарената група пред себе си. Тогава напред излезе Жоро Пача. Невисок, понатежал в кръста, със шкембе, подсилено от акордеона, гримиран и натруфен. Той и отзад бе смешен, а думите, които занарежда, бяха балсам за ухото на всеки моряк. Пача обяви първата песен - „Заспал заек на завой”, даде ни знак и засвирихме. Песента нямаше нищо общо със заглавието и вероятно бе кръчмарски шлагер, но всички я харесахме. Жоро тъкмо щеше да обяви втората песен, когато от първата маса се изправи капитан Петранов, посочи Акордеона и щастливо извика: „Ама това е Жоро камериера!” Е, кой можеше да е на борда насред океана...
Втората песен бе обявена „Ти ли ме бутна, или сам паднах” и също нямаше нищо общо със заглавието. Трета песен нямаше, защото капитанът, въодушевен от първите две, донесе бутилка уиски, нещо много нетипично за него... Другите се отчетоха кой с каквото има, а шоуто продължи до сутринта. Всички бяха щастливо възбудени, а главен виновник бе старши камериерът на м/к „Оборище” Жоро Пача.
Двадесет години по-късно отново плавах с Жоро на м/к „Богдан”. Той бе все така чаровно незабележим и ненатрапчив, но пиеше в усамотение, а това на кораба е опасно. Така и завърши животът на Жоро Пача. Заключи се зад желязната врата на камбуза и умря, след като изпи всичкия син спирт...
Истинска гордост за моряшката общност е Наско Стойчев, написал няколко пиеси, някои от тях играни на варненска сцена.
Пристанище Варна пък даде възможност на свои самодейци да представят „Догодина по същото време” от Бърнард Слейд, като ролята на Джордж изпълняваше полицай от пристанищната охрана. Гледал съм и Йонеско, и Шафър, и Бекет, и Пинтър и О,Нийл, но нищо не може да се сравни с корабното театрално шоу. То отдавна бе изпреварило българския театър по абсурд, свобода и тотална масовост. С умиление си спомням неописуемите флаш, смартмобове и хепънинги за Нова година и други празници. Колко любов и себераздаване имаше в тези тържества и колко радост получаваха моряците с неизбежното си участие в тях. С удоволствие бих изживял отново тези събития, без да променям нищо... Всъщност, бих направил малка репертоарна промяна. Борко Циганчето много настояваше да рецитирам „Ще строим завод”, но днес бих избрал друго Вапцарово стихотворение - „Завод”:
Завод.
Над него облаци от дим.
Народът прост,
Животът - тежък, скучен
ЖИВОТ БЕЗ МАСКА И БЕЗ ГРИМ -
ОЗЪБЕНО СВИРЕПО КУЧЕ...


Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от личния архив на автора