НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
КЪСНА И ДЪЖДОВНА ЕСЕН ... (... УМЕНИЕТО ЗА ПРЕЦЕНКАТА И УМЕНИЕТО ДА СЕ ЧАКА ...)
...дъждовна, късна есен... топлото, лазурно синьо лято отдавна бе отминало...
знаехме, че след Малея здраво ще ни „търкаля”, нямаше измъкване... времето се влошаваше, заваля и вятърът засвири в открехнатия филистрин... малкото корабче бавно напредваше, миля след миля, към поредната си битка, вечната, с морето и стихията ...
„... втори, проверете с машинния боцман нещата за укрепване...” ... „...нещата за укрепване...”, прегракнало повтори механикът сред воя на двигателите... затворих телефона и се загледах през мокрия филистрин в сиво-черния здрач на гаснещия ден,” ...и това дейдвудно уплътнение баш сега ли… много протече, маменцето му… дано да издържим...” ... Малея ... курс север-североизток, тежките удари на първите вълни,
оголеният винт, воят на турбината... и после стана ад... повече от ден пъплехме нагоре,
все по-бавно и по-бавно, скоростта ни падаше ,рулят не слушаше, вълни заливаха мостика... не можехме да минем Доро, вълната бе голяма, вятърът много силен, бяхме във фунията на протока, снасяше ни върху скалите на о. Андрос ... трябваше да се скрием някъде, трябваше... и единственото място бе сърповидният залив на Каристос, вляво по курса... пуснахме котва, не бяхме единствени, заливчето бе пълно с кораби, изчакващи „падане” на времето... нямаше я голямата вълна, но вятърът, спускащ се от високия връх насреща и набиращ скорост и сила надолу по хълма, бе жесток, морето около нас побеляваше, „режеше” гребените на вълните... дрейфахме, пуснахме и втората котва... как да е, посъбрахме се лека-полека, хапнахме, поспахме, центровахме погледа и зачакахме...
умението да се чака... да е било някъде около 22 часа, когато капитанът се обади...
„... Шефе, Внимание машина, тръгваме!...”... първата ми мисъл бе, че тоя трябва да е откачил, времето въобще не беше паднало, напротив продължаваше да вие и да блъска...
бледото, потно лице на елмеханика, „...Шефе, кажи му...” ... „... Изпълнявайте!...”, изревах сред воя на машините... вахтените помощници на корабите в залива взаимно се следяха на радарите и чакаха


„Финикиецът“ „Пещера“ (вдясно), на борда на който се развиват разказаните от автора събития, след поредните перипетии в Средиземно море е пристигнал в Бургас, 1988 г.
„Финикиец“ (тип „Сопот“) в открито море и в лошо време.
Вълните спокойно се разхождат по палубата на „финикиеца“, но едва ли някой от екипажа се чувства спокоен...
някой да тръгне да преминава Доро, та ако успее - всички един по един „вират котвата”... затъркаля ни отново, блъска се и вибрира като за последно корабчето малко, вие машинката, молим се да издържи... стана това, че сега започна да ни снася върху Андрос посред нощ, скалите и прибоят белееха от дясно... опасният поворот,
с онова вледеняващо кръвта заклащане ляво-дясно и обратно в залива... умението да се изчаква... по-късно пътувах с един опитен капитан от „Финикийският флот”, та в разговор веднъж за „Североизточното време” ми каза... „... след Малея продължаваме към турския бряг, там брегът ни пази от „североизточния”... държим курс южно от Наксос... към турския бряг чупим нагоре, Самос, Хиос, Лесбос... Бозкааза и ето го Чанаккале...” ... умението за преценката и умението да се чака ...
имаше капитани, които преценяваха щетите от лошото време, щормоването, стоенето на едно място, преразхода на гориво и търсеха къде да хвърлят котва или да чупят курса... имаше и други, които щяха да ни издавят, само защото никога не се криели, били сме на косъм ...
естествено, екипажите говореха с умиление за първите и доста соленичко за вторите...

Епилог... изкарах две години на корабите от „Финикийския...”, Черно, Средиземно море,
островите на Егея и Адриатика, Сицилия, Корсика, Сардиния, протокът Бонифачо…
яркото слънце и сините чадъри на крайбрежните капанчета… калдъръмените улички,
нощите плътни, наситени с аромата на море и носталгия по нещо… надвечерни лафчета на кърмата, подрънкването на китара, „падащото” зад хоризонта слънце... тежички и старички бяха корабчетата… а екипажите им пълни с чешити и колорит...
„финикийци”...

Иван АДАМОВ
27 юли, 2012-та година,
17:00 часа местно време…
Варна

… горещо и влажно е... не е късна есен, а за дъжд да не говорим, не е валяло от години...
ще сляза да напоя камилите... the ship of the desert... ха-ха...

(2012 - 2017)