НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МЕДИИТЕ
През 1978-а Траян Бобев, моторист на славните 1500-тонни „финикийци”, публикува във рубриката „Запознанства” на култовия вестник „Поглед”, следната обява: „Моторист задгранично плаване си търси съпруга”. Кандидатките за моряшки спътнички бяха толкова много, че Траян започна да ги „раздава”. За по-малко от година се ожениха всички ергени от серията кораби, накрая се престраши и мотористът Бобев.
Познавам Траян от 1966-а - отракан хлапак, когото наричахме галено Тито. Той бе син на главния механик Мишо Бобев, известен като Бобеца, и брат на Панайот Бобев, мой съвипускник , на когото викахме просто Панчо. Майка на Панчо и Тито бе една прекрасна жена, която и по времето на Тодор Живков, наричаха с нескрито уважение Мадам Бобева...
В моето детство единствено средство за масово осведомяване бе селският разсилен Радион. Надвечер той нарамваше барабана и тръгваше по единствената селска улица. На всеки стотина метра Радион спираше, следваше нещо ката „туш” на барабана, след което се провикваше: „Съобщава се на всички селяни, че на дата, ден, час, ще се състои еди какво си. Присъствието на всички е задължително.”
След Радион се появиха радиоточките или „клюкарчетата”, както ги наричаха селяните. Властта ги монтираше по домовете, бяха от кафяв бакелит и излъчваха единствената национална програма от 05.00 до 24.00 часа. За бедните хора, каквито бяхме голямата част от населението, радиоточките служеха и за часовник. Помня, че в 06.50 бе предаването за децата - имаше Бърборино и наистина добри актьори ни разказваха приказки. В събота вечер имаше хумористично предаване за селяните - „Миладин и Костадин” с прекрасните артисти Петко Карлуковски и Пенчо Петров. Това предаване стана абсолютен фаворит в Мала Кутловица, защото една съботна вечер, в стил попска молитва, Петко и Пенчо изпяха: „Малакутловская управа ракиджийская”. Управата ни наистина си пийваше, но това бе любимо занимание за голяма част от народа и националното ни признаване в такова популярно предаване, накара съседните села дълго и искрено да ни завиждат. В неделя радиопрограмата бе най-интересна - в 10.00 сутринта имаше радиотеатър за децата, а в 16.00 - за възрастните.
Вестниците бяха хем малко, хем еднакви. Само „Стършел” бе различен и за него бяхме абонирани. От останалите си бяхме избрали „Отечествен фронт”, заради програмата на радиото по минути. Така научавахме не само в кой ден и час ще има концерт, но и реда, и имената на песните и изпълнителите.
В Морското училище имаше вестник „Народна армия” и вечерна телевизия до проверката, а ЗаКаПеЧето ни предупреждаваше да не слушаме „БиБиСиБи”, като че ли сме имали право и пари да се снабдим с радиоприемници. Някои роти издаваха стенни и печатни вестници, много шарени и красиви. Още в първи курс се пробвах, но Дичо така ни отряза с капитан Петров - Мадамата, че друг вестник от името на ротата не съм издавал, за да спестя моите, а и тези на командира ми, ядове. Продължавах да чета цветните и с гръмки имена ротни вестници. Възхищавах се на сръчните шрифтове и карикатури, но не разбирах защо трябва да се пише за пленумите и конгресите. Та за тях по цял ден ни надуваха главите телевизията и „Народна армия”, отделно ги изучавахме в часовете по политически науки.
Забелязвах, че и критиките са само към други роти и батальони и никога към училищната културна, социална и учебна политики. Имаше и тогава курсанти, които не се страхуваха да участват в борбата за някои наши елементарни права. За съжаление, те не списваха вестници.
Зимата на пети курс ни завари с аварирал котел на парното отопление и разбити стени на спалните помещения. Сутрин осъмвахме със засипани от сняг одеяла. В нарочения за първи брой на вестник „Вапцаровец”, написах следното съобщение: „Кико от „Коралите”, не е успял да довърши композицията си „Плача за теб, парно отопление”, тъй като тежка настинка го е пратила в лечебницата”.Никакъв герой не бях, само много харесвах шеговития стил на „Стършел” и „Джубокс”, пък и ми беше много студено през нощта.
В БМФ ни пращаха по радиото и телекса специален информационен бюлетин и признавам, че понякога в текстовете имаше интересни попадения. Вестникът на БМФ се казваше „Маяк” и бе обект на всеобщ интерес и уважение. Журналистите в този вестник бяха или доказани професионалисти, или истински моряци. Имаше  добри карикатуристи, а и оформлението не бе лошо. Именно в „Маяк” съм прочел първите смели статии за проблемите в моряшката професия. Помня как Алекси написа за калпавата система на моряшкото здравеопазване и това предизвика уволнения в Транспортна болница. Още преди промените от 1989-а в „Маяк” имаше журналисти, които се бореха срещу тоталитарната политическа система и се надявам, че някой ден и те ще бъдат споменати с добра дума.
Вестници се издаваха и по корабите. Свидетел съм на няколко такива случая с малък тираж, но с десетки броеве за контракт, издадени с искрен ентусиазъм и посрещнати с радост от екипажа.


През тази година се навършиха 65 години от излизането на посочения от автора Слави ПЕШКОВ вестник „Маяк“.
Още в първия си брой (24 юни 1952 г.) „Маяк“ показва намерението си да критикува (в рамките на позволеното, разбира се!) и публикува критика срещу ръководството на БМФ и командването на парахода „Христо Смирненски“. Написаното от Слави ПЕШКОВ само потвърждава, че това е било традиция през годините на съществуването на „Маяк“.
„Маяк“ бе единственият български вестник с кореспондентска мрежа по всички морета и океани. На факсимилето: капитан далечно плаване Димитър Хаджииванов (по-късно главен директор на Параходство БМФ) изпраща радиограма до вестника за вдигането на флага на танкера „Антон Иванов“ - тогава най-големият български търговски кораб.
През 1987 г. е отбелязана 35-та годишнина на „Маяк“. На снимката: слово произнася главният редактор Георги ЙОЛОВ (светла му памет!).
Участник в честването на 35-та годишнина на „Маяк“ е и бъдещият главен редактор на „Морски вестник“ - тогава само капитан-лейтенант, заместник-главен редактор на военноморския седмичник „Димитровска вахта“ (и сътрудник на „Маяк“ от курсантските си години). А бяхме млади! ...
Освен информация за спорт, в тези вестници се коментираха важни корабни проблеми и събития. Не съм участвал в създаването на корабните малотиражки, но редакторите им са публикували мои карикатури, а веднъж ми повериха и уводната статия. Тя бе за последния брой, тъй като смяната идваше след няколко дни. Тази статия завършва така: „И когато се срещна с някой от вас след време, обещавам, че непременно ще пресека улицата, за да му кажа „Здравей!” Някой може и да съхранява тези броеве, пък може и някъде по корабите все още да ги издават... А най хубаво е, когото медиите ни карат да пресичаме улицата, за да се поздравим.
Днес човек трудно може да избяга от медиите докато си пие кафето, докато се бръсне или просто, докато мързелува. Така успявам да чуя или да видя коментари за неща, които съм преживял, изучавал и работил. Ужасяващо некомпетентно е нивото на тези коментари и анализи. А какво ли е качеството на предаванията по теми, за които зная малко? Ще ви дам пример.
Да допуснем,че някоя голяма партия ме е харесала като кандидат за местна или национална власт. Предстоят избори и аз трябва да бъда представен на хората. Пари има, телевизии, вестници и радиа ни предлагат време и място. За имиджмейкърите аз ще съм безценна находка: морякът, човек на дълга, ездач на бурята /последното ще го предложа аз/.
Ето как ще бъда представен: „Кандидатът притежава най-високите световни сертификати по корабна експлоатация, оцеляване, защита на околната среда и тийм мениджмънт. Работил е за водещи корабоплавателни компании в Англия, Италия, Гърция, Дания, Малта, Германия и Кувейт.”
Това няма да е лъжа. Но няма да е и истина...
Когато морският ми имидж достигне своя апогей, пиарите ми невинно ще допълнят моето СиВи със следната информация: „Нашият човек е правил изложби в Америка, Италия, Швеция, Белгия, Бразилия и Полша. Негови картини са притежание на галерии и хиляди колекционери по цял свят.” Всичко това е истина, но в предизборната кампания, ще е нагла лъжа.
Сигурно си мислите, че съчинявам тази история в стил политическо фентъзи, но първото изречение е истина. За биографията и СиВи-то написах, че не са лъжа, пък и все пак от почти половин век съм в този бизнес и чисто времево, всичко това е могло да ми се случи. Защото днес сме готови да вярваме в подобни СиВи-та на хора от властта, които са в тийн възраст, а вече са успели „да специализират”, да са „експерти”, да направят кариера във световни фирми със сложни абревиатури, завършващи на „груп, корпорейшън, индъстри, къмпани, лимитид” и други засукани думички...
Нали помните онова съобщение на осведомителната агенция:
НЕ БИЛИ КОМПЮТРИ, А КОМПОТИ И НЕ СМЕ ГИ ИЗНЕСЛИ, А СА НИ ГИ ВЪРНАЛИ...
Изпитвам искрено уважение към медиите, но не осъзнавах размера на тяхната сила и влияние. Преди два месеца ме помолиха за кратко интервю по една от големите телевизии. Записът продължи половин час, а интервюто го излъчиха на другата сутрин - три-четири минути разговор за моряшката съдба. До обяд ми се обадиха хора, с които не се бях чувал от години. Възторжените обаждания продължиха десетина дни. На улицата ме срещаха хора, чийто имена не помнех, стискаха ми ръката, поздравяваха ме за думите, които съм казал.
Всъщност, на интервюто бях смутен, изреченията и идеите ми бяха объркани и неясни...
От двадесет години на скромни тържества, в малки и електронни медии, говоря и списвам граматически коректни и неглупави неща. И освен един-двама приятели, никой не ме е забелязвал, нито пък ме е спирал на улицата.
Герой станах не заради думите и делата ми, а защото ме показаха „по телевизора”...
Едно тъжно уточнение. Преди години мотористът Траян Бобев - Тито се разболя от множествена склероза. До края на дните му край него стояха неговата майка мадам Бобева, брат му Панчо и БМФ.
Първа, веднага след разболяването, го напусна медийната съпруга, появила се след обява в национална медия...
И запомнете:
ТОВА, КОЕТО ИСКАТЕ ДА НАУЧИТЕ, НЯМА ДА ГО НАМЕРИТЕ В МЕДИИТЕ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк