НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПРИЯТЕЛСТВОТО
- Пух?
- Да, Прасчо.
- Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух...
Каква по-проста и ясна дефиниция за понятието „приятелство”!
Синът ми бе тръгнал преди година на училище и му предложих да го „кеворкирам”.
- Имаш ли приятели във вашия клас?
- Да, Митко.
- Какво харесваш във Митко?
- Якето му.
- А има ли нещо, което да не харесваш в него?
- Да, яката на това яке.
- ... ?
- Митко непрекъснато дъвче края на яката си и тя изглежда ужасно...
Аз знаех, че Митко е син на известен писател, но синът ми не знаеше. След години синът ми щеше да стане художник, но това и двамата не го знаехме...
Спомням си първите приятели. Саво и Мечо - те са ми братовчеди и съседи. Къки и Оги - бащите им имат библиотеки. Цецо и Сашко Тангото - пет години учихме за леяри на два съседни чина.
Черното Гоче бе приятел с целия екипаж, поне на мен така ми изглеждаше. Един ден го попитах кои са приятелите му и той ми заразказва за Наката, Нофито и Чоката - деца, с които е скитал по варненските улици...
На „Плевенчето” Гочето е в една кабина с Джоджо - стар приятел, а в съседната е Динко Хомича - бивш вратар, който постоянно краде от содата (газираната вода) на двамата приятели. Гочето взема празни шишета от сода, пълни ги с морска вода, запечатва ги и ги поставя в дървена каса близо до вратата. Още същия ден Хомича с укор му казва: „Авер а, авер!” След няколко дни Джоджо се обръща към съквартиранта си:
- Абе, Гоче, содата много солена тоя път, бе.
- О, забравих да ти кажа - успокоява го Черното Гоче - нали знаеш, че по време на рейс организмът на моряка се обезсолява, та този път са ни доставили специална здравословна сода.
- А, добре. Щото миналия рейс не беше толкова солена содата...
Прасчо и Мечо Пух - моряци...
Приятели са ми всички съученици, моряците, с които плавах, хората, които споделяха любовта ми към книгите, изкуствата и рокендрола, а някои отговарят на повече от едно от тези условия.
На танкерчето „Чумерна” приятели са Черното Гоче, Лебеца и Иван Шарана. Гочето е млад човек, моторист и смел моряк. Лебеца е универсален моряк - бил е и на палубата, и в машината, и в кухнята. Бай Иван Шарана е старо ефе, бил е емигрант в Америка, знае английски и е несъмнен тартор на групата. За нещастие капитанът краде от храната на екипажа, а откраднатото трупа в камбуза. Гочето изработва шперц, отваря вратата на склада и започва да краде от краденото. Парола за събиране на тримата приятели са думите „групата на Шаро”. Така Лебеца, Гочето и бай Иван Шарана си хапват филенца и други гъдели от капитанските благини, а името им се превръща в култ и почит към моряшкото приятелство.
На м/к „Вола” всички бяхме приятели. Има такива екипажи, или поне, имаше. През онова лято Чевения - палубен боцман, и Марчо - елмеханик, решиха да вземат синовете си на рейс, а после уговориха и мен да взема моето момче, та да е по-весело на децата. Изтичах до Параходството и почнах да уреждам документите. Тъкмо да ми напишат писмото до ченгеджийницата и стана обяд. Служителите се изнесоха към околните заведения. Тогава още нямаше компютри и печатането на писмото отнемаше около час. На МВР-то също им трябваше час, за да впишат детето в паспорта ми. Нямаше да успея днес, а корабът заминаваше вечерта...
Стоях провесил нос пред деловодството, когато вратата се отвори и една жена попита какво чакам. Обясних ситуацията, тя седна пред пишещата машина и натрака молбата. На бегом изтичах до „Бялата къща” и вечерта корабът отплава с тримата юнаци на борда...
Познавах жената, която жертва почивката си, за да ми помогне. Бе стара мома, куца и доста интровертна. Не бе много популярна нито сред моряците, нито сред администрацията, казваше се Юлия и скоро я забравих.
Минаха повече от десет години. Бях на м/к „Ловеч” и с нас всеки рейс пътуваха хора от администрацията. Един ден на борда цъфна и Юлия - щеше да прави традиционния пенсионерски рейс. Зарадвах се - най-после ще мога да й благодаря за отдавнашната добрина. Такива като Юлия обикновено плаваха като камериери и тя сервираше в моряшкия салет. Потърсих я още на третия ден, веднага след Босфора и Дарданелите, но времето вече бе заклатило и моряците ми казаха, че камериерката от вчера не се е появявала на работното си място. Оказа се, че и никой не я бе навестявал в кабината.
Приготвих лека закуска, като за морска болест и отидох при Юлия. Тя наистина не изглеждаше добре. То здрав и прав мъж кляка и ляга при вълнение, какво остава за възрастна куца жена. Пуснах няколко весели моряшки лафа за такива случаи, но жената продължаваше да мисли, че това са последните мигове от живота й. Насила я накарах да хапне малко, посетих я и на вечеря, а на закуска отидох в моряшкия салет и казах на екипажа, че основавам фен клуб „Джулиет”. До Анверс имаше още десет дена път и то през Биская в Атлантика. Фенклубът трябваше да се грижи за Юлия и да я наглежда. Пръв се включи палубният боцман, добър човек и бивш републикански шампион за деца, по ... пускане на хвърчила. Той отнесе вечеря на болната камериерка, на другата сутрин се присъедини машинният боцман с четиримата мотористи. Минахме през Белгия,
Германия, Гърция, а последното пристанище бе Истанбул.


Капитан Бараков - чудесен капитан и приятел.
На капитан Клаудио Нуци му виках Нучко - приятел от м/к „Сана“.
Верни приятели от „Мед Леричи“.
Имам и такива приятели...
Саво и Къки - приятели завинаги, дори и за по-дълго.
Три файв - групата на петиците: Майничката, Петко и Стамен.
Корабът застана сравнително далеч и надвечер се връщах към пристанището, когато до мен спря гиздав файтон.
- Шефе, качвай се! - чух бодро подвикване и видях Юлия.
Такситата в Турция са много скъпи, а каква ли е цената на файтоните! Започнах да се оправдавам, че обичам да вървя пеш (да, бе), но тя настояваше.
- Слушай, задължена съм ти, а ти не пиеш алкохол, нека те почерпя един файтон за благодарност.
Седнах до Юлия и започнах да обяснявам, че аз трябва да съм й благодарен, разказах й онази стара история със сина ми, но тя не помнеше нищо. Последните сто метра до кораба извървяхме пеш, защото файтонът бе срян на КПП-то.
- Шефе, искам да ти кажа, че аз съм щастлив човек. Имам няколко роднини и още по-малко - приятели. Всички са жени. Никога не съм била омъжена и мисля, че и това е част от щастието ми. На „Ловеч” се сдобих и с приятели - мъже. Ти, палубният боцман, момчетата от машината. Ето за това съм ти благодарна...
В историята на БМФ има легендарни приятелства, някои са се превърнали в моряшки фолклор. Имаше и „групи на Шаро”, и „Тимур и неговата команда”, и „бандата на Оушън”.
С капитан Петър Василев Петров - Звона нямахме житейски допирни точки. Във възрастта ни делеше четвърт век, в образованието - Морско училище, във външния вид - всичко. Още през първия ни рейс се случи сериозно противопоставяне. Един новопостъпил млад моряк бе отказал да се подчини на капитана. Това бе се случило на мостика пред очите на пилота и членове от екипажа. Звона бе решил да накаже момчето, но за това му трябваше одобрението на главния механик и помполита. Събрахме се и аз казах, че съм против, вуйчо поиска един ден за размисъл, а после ме подкрепи. По онова време нямаше контракти, плавахме дълго и почти едни и същи хора. След шест месеца отново се наложи ние тримата да вземем решение. Капитанът каза своето мнение, а вуйчо отново поиска време за размисъл. Тогава Звона му отказа това право.
- Слушай - каза му той, - това момче до теб е съвсем младо, но преди време не се уплаши да ми каже, че не е съгласен с мен и с това спечели уважението ми. Ти за втори път увърташ с отговора и искам да знаеш, че не ти вярвам...
Пет години плавах с капитан Петър Звона. Нито веднъж не пихме заедно кафе, не излязохме  в пристанище, не седнахме на маса. Минаха години, бях вече пенсионер и седях с няколко млади колеги в офиса на капитаните и главните механици. Вратата се отвори и в стаята влезе Звана.
- Стани! Мирно! - без да се замислям изкомандвах аз, а след настъпилата тишина казах:
- Момчета, този човек е капитан Петър Василев Петров. Пет години бяхме заедно на кораб и ви уверявам, че през цялото време той бе честен, смел и мъдър началник. Искам да ви кажа, че капитан Петров завинаги е в списъка на моите приятели.
Направих кафе и за пръв път го пихме заедно, а после Звона разказа с хумор и безпощадна самоирония няколко случки от пенсионерското си битие.
Неотдавна срещнах на улицата и онова момче, което капитан Петър Звона искаше да накаже. Момчето вече наближава шейсетте, но още плава и без да си го казваме, се разделихме като приятели.
- Ще бъдем ли приятели завинаги? - попита Прасчо.
- ДОРИ И ЗА ПО-ДЪЛГО! - отговори Мечо Пух.

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от личния архив на автора