НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И КУЧЕТО
Корабът се казваше „Мургаш“, кучето - също. Златисто жълто, красиво и младо. Когато, преди шест месеца го донесли на кораба, то било едва на няколко дена. Нямало порода, потекло и име, но имало стопани - моряците от м/к „Мургаш”. С тях кучето изкарало цял контракт. Обиколило Европа, северна Африка и част от Азия. Не зная подробности, защото днес сменихме целия екипаж. Без кучето. Заминаха си всички, останахме само ние, новите стопани на м/к „Мургаш”. Последен слезе старият шеф. Изпратих го до трапа. Там стоеше кучето - златистожълто и т.н. Моят предшественик бе вече на стотина метра от кораба, когато Мургаш започна да вие. Не корабът. Кучето. И не виеше, а плачеше. Много тъжно и много жално. Скимтеше някак си и тичаше напред назад по палубата. Казах му няколко утешителни думи. Не ми обърна никакво внимание. Скимти и се влачи по желязото. Бе тъжна, мътна и тъпа надвечер. Нов кораб, нов екипаж, нови проблеми. А кучето си знае неговата. Скимти, та сърцето ми къса.
Оставих го и слязох в машината. Там Андрейчо пълзеше из сантините. Без да скимти. И той е млад. Току що е завършил Морско училище. Моторният кораб ”Мургаш” му е първи кораб, ние - първи екипаж, а аз - първи главен механик. Приказвам си с Андро половин час и пак излизам на трапа. Там Мургаш седи на палубата и напрегнато гледа към кея. Зная, че след време ще му мине и ще се успокои. Тогава Андрейчо ще започне да скимти...
Мурко не бе корабно куче, той бе капитанско такова. Куче, куче, ама и то разбира от йерархия. Най-ниското ниво, на което Мурко си позволяваше да контактува, бе старпомът Краси Съмналиев.


Любимецът на екипажа на аварийно-спасителния влекач „Нептун“, 80-те години на ХХ век.
Къки и неговата сладурана Маандази, личен архив на автора.
Любимецът на екипажа на аварийно-спасителния влекач „Перун“, 1982 г.
Това, че към нас, останалите, кучето се отнасяше с подчертано пренебрежение, не ни тревожеше. Ядосваше ни факта, че псето си вършеше естестените нужди където му скимне. Камериерите на м/к „Вихрен” бяха натрупали доста обиди от капитанското куче, но то предвидливо не слизаше на по-долните канижели без господаря си и обикновено обикаляше мостика, кабините на капитана, старпома и приемния салон. След като се пенсионира, капитан Василковски взе със себе си на брега и кучето, а Киро камериера ми каза, че кола го е сгазила на варненска улица. Така де, Мурко с шофьори не комуникира, камо ли да се съобразява с тях.
Джина бе аржентинско куче и бе подарена на екипажа на м/к „Кейп Бретън” от пристанищните работници в Некочеа. Тя бе някакъв вид овчарка и съвсем невръстна, когато се качи на борда. Имахме сериозен спор при избора на име. Мургаш бе израсъл на едноимения кораб, Мурко бе взет от пристанището в Мурманск, а в Аржентина ни бе подарена малката Джина. Имаше мнения, че производни на Аржентина са Аржи и Тина, но мнозинството си хареса Джина и така остана. Джина бе типично бебе - любопитна, гальовна и й растяха зъби... Докато този процес завърши, тя изяде краката на всички дървени столове в салета. Пробваше се и на желязо, и на пластмаса но най-потърпевши бяха столовете. Когато привърши със столовете, Джина „метна” дървените пейки. Ако трябва да направя класация на нейните предпочитания, то списъкът щеше изглежда така: дърво, маслини, бисквити, сладолед, желязо, чорапи, чехли, круши и ябълки. Джина не обичаше алкохол и цигари - умно куче. Обичаше да спи. Обичаше приятелството, игрите и всичко, което се движи, клати или люлее. Не обичаше да гледа телевизия - мъдро същество. Тя обичаше и всички нас, но неин фаворит бе палубният боцман. Нощем кучето спеше на специално приготвено легло в неговата кабина, пък и той търпеше всичките й лудории. Пет месеца по-късно Джина умря. От любов. Още през нощта моряците бяха започнали да мият хамбарите за следващия товар. Сутринта Джина се събудила и започнала да търси боцмана из надстройката, а като не го открила, излязла на палубата. Там чула гласът на своя човек, качила се на комингса, видяла боцмана и скочила долу...
На м/к „Ловеч” куче нямахме, поне по мое време, но веднъж срещнахме интересен екземпляр по улиците на Ла Валета в Малта.
Най-фръцкав на кораба бе елмеханикът Ники. Винаги изгладен, избръснат, сресан и опрятен. Ние обувахме маратонки, кецове, еспадрили и джапанки, а Ники винаги бе с цели кожени обувки. Черни или цветни, но винаги чисти и блестящи. В Ла Валета излязохме надвечер. Улиците бяха почти пусти и Ники, Румен и аз безцелно се шляехме по старинните сокаци, когато насреща се появи малко момче с още по-малко куче. Тъкмо щяхме да се разминем, но кученцето спря, изгледа ни с любопитство, а после пъргаво се втурна към нас. Опитахме се да подминем, но кучето продължаваше да се мотае из краката ни. Затичахме се, за да се отървем от неканения досадник. Кучето мигновено ни последва. Малкото момче - също. Спряхме, защото имаше опасност да настъпим животното. Момчето започна да моли пакостникът да се върне при него, дори се приближи и понечи да го хване. Кучето веднага се фръцна и със жално скимтене показа,че няма никакво намерение да се отдели от нас. Момчето заплака.Стояхме изумени и за пръв път погледнахме сериозно на случващото се. Тогава забелязахме, че кучето се интересува не от нас, а от обувките на елмеханика.
- С какво си ги намазал тия обувки, бе? - запитахме ние.
- Със свинска мас съм ги намазал. Мислите ли че мога да намеря такъв цвят вакса, а главният готвач има свинска мас в изобилие...
Не мислихме дълго. Ел,а взе кучето и го предаде на малкия малтиец. Продължиме пътя си по зле осветената улица, а някъде зад нас, кучето жално виеше...
Сега си спомням, че пристанищните кучета винаги са проявявали интерес към нас, моряците. Предполагам, че това се дължи не на някаква наша изключителност, а на странните и непознати миризми, по които тези кучета са ни идентифицирали. Много често сме се прибирали от моряшките кръчми в съпровод на едно, а понякога и повече кучета, които са се „залюбили” в нас по пътя към кораба. 
Дълго стояхме на безимен кей някъде над Кадис в Испания с м/к „Руен”. На няколко километра от кея в малко селище с труднопроизносимо име, станахме редовни посетители на местната кръчма. Присъстващите там бяха едни и същи, напиваха се всяка вечер, барабар с кръчмаря, а към края на вечерта ни приемаха за истински приятели. Помня, че една двойка идваше винаги с кучето си - слабо, но жилаво същество и абсолютен любимец на местните пияници. Кучето непрекъснато напускаше кръчмата, шляеше се наоколо и скоро се връщаше с ... камък в устата си. То оставяше камъка на пода и отново излизаше, за да се върне с нов камък,за всеобща радост на компанията. Всеки път кучето бе посрещано с ръкопляскания и одобрителни възгласи, а колкото по-голям бе камъкът, толкова по-гръмки бяха приветствията. И така - цяла вечер, докато в средата на заведението се образуваше купчина камъни, а шумът от пиянските викове се чуваше чак в Кадис. Кучето и аз бяхме единствените трезви същества в заведението и ще ви кажа, че испанците, ако пиеха по-малко, спокойно можеха да спечелят кучешки Гинес за максимален товар пренесен със зъби от дребно животно.
Кучката на Къки се казваше Маандази („сладурана” на суахили или фарси) и бе по-умна от половината град, но в Монтана званията и ордените не бяха на особена почит, а наградите Гинес - хич.
На м/к  „Богдан” и аз имах куче - дребен пинчер, когото бях нарекъл Петров. Той бе малък, слаб и все трепереше. Реших да му придам малко тежест и го дарих с достойна и уважавана фамилия. Без първо и второ име, много щеше да му дойде. Петров спеше върху възглавница на дивана срещу леглото ми, за да може да ме вижда докато заспива. Това куче постоянно бе уплашено, треперещо и някак виновно. Вероятно повечето кучета се раждат такива, то и при хората е така, но съм виждал на м/к „Мургаш” и безгранично щастливо куче.
Някъде на Запад натоварихме кораба със ситни и леки пластмасови топчета. Стоката бе „хавале” и моряците „биха хап” под палубата, а накрая товарът се оказа над линията на комингса. Наложи се екипажът да изравнява стоката, за да могат да се затворят капаците. Кучето Мургаш ентусиазирано тичаше по палубата и гонеше малките топченца, които моряците и ринеха от хамбара. Един рулеви взе кучето и го постави върху изравнената повърхност. Визкозитетът на товара явно бе по-голям от този на водата, защото краката на Мургаш потънаха в топчетата, но тялото му с лекота се задържа на повърхността. Кучето раздвижи краката си и за наше, а и негово учудване, тялото му леко и елегантно потегли напред. В следващия половин час Мургаш опита всички стилове за придвижване, премятане и гмуркане. Пластмасови топчета хвърчаха във всички посоки,а екипажът и бреговите работници се събраха около комингса, за да наблюдават невероятното шоу. Всички бяха безкрайно щастливи и ако за Мургаш това бе естествено - та той бе дете, то за дъртите кибици около хамбара, оправдание нямаше!  
За успокоение на читателя ще кажа, че кучето Мургаш живя дълго и щастливо на кораба адаш. Може би случи на екипаж... Както са казали умните псета, първите седем месеца от живота на едно куче са най-важни за възпитанието и оцеляването му.
Всички обичаха кучето Мургаш. Всеки искаше да е приятел с него. На Мургаш нищо не се отказваше. На Мургаш всичко му бе разрешено. Затова Илийчо, старши камериерът, го нарече КУЧО ДИ ТУТИ КУЧИ....

Сл. ПЕШКОВ - моряк