НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
БЪЛГАРО-РУСКИ БРЯНСКИ МЛАДЕЖКИ АНСАМБЪЛ ЗА ПЕСНИ И
ПЛЯСКИ (ПРЕДИ ПОЛОВИН ВЕК В МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ ...)

В никой международен или национален културен справочник не могат да бъдат открити доказателства за съществуването на българо-руски брянски младежки ансамбъл за песни и пляски. В никой ежедневник и в никое културно списание не могат да бъдат открити отзиви за изнасяните от него концерти.
Но неписаната история помни, че такъв ансамбъл е създаден спонтанно и изнесеният от него единствен концерт е изключителен. И то тук, във Варна, в Морското училище!
По силата на нечие височайшо хрумване, в деня на лятното слънцестояние през юни 196... година бе организирано изнасянето на кратък концерт в Морското училище на гостуващия в България, Брянски младежки ансамбъл за песни и пляски (танци).
За място на концерта бе определен амфитеатърът, в близост до западния корпус, на чието място сега е построен Планетариума. За официалните гости и за почивка на поизморилите се артисти от киносалона бяха донесени резервни столове. Въпреки сутрешната приборка, късно след обед районът бе повторно почистен и мозайката на арената на амфитеатъра старателно измита.
За да е в близост до амфитеатъра, за временна гардеробна на дамския състав на ансамбъла бе определено спалното помещение на 12 рота на първия етаж на западния корпус, а за гримьорна, ротната умивалня. За момчетата от състава за гардеробна и гримьорна бяха определени спалното помещение на 13 рота и съответно умивалнята, също на първия етаж. Курсантите на двете роти бяха предупредени да вземат своевременно необходимите им вещи от помещенията, понеже ще бъдат заети от артистите на ансамбъла. За да наблюдава реда и осигурява спокойствието на артистите бе поставен допълнителен дневален, въоръжен с противогаз и нож.
Поради някакви организационни неуредици автобусите на ансамбъла позакъсняха и началото на концерта се отложи за след вечеря, по


„Третокурсниците Димитров (средните два образа - реален и огледален) и Попов се приготвяха да поднесат на артистите огромна кошница с цветя“. Снимката е от личния алхив на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров (Чони).
„... нашият акордеонист-виртуоз, главен старшина Войнски разгъна акордеона“... Иван Войнски не се отказва от акордеона и когато се утвърждава като един от авторитетните и уважавани капитани далечно плаване в Параходство БМФ. Снимката е от личния архив на к.д.п. Иван Войнски.
ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ към 1970 г. Снимката е от личния алхив на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров (Чони).
времето на втората вечерна самоподготовка на курсантите, която бе обявена за незадължителна. Това не представляваше проблем, защото днес бе най-дългия ден от годината.
Отдавна приключили работния ден, старшините и офицерите се разотидоха по домовете си. В училището освен курсантите останаха само дежурният офицер и един офицер от политотдела,  за наблюдаващ концерта. Това също не беше никакъв проблем. В ония мъжки времена на Морското училище то беше превъзходно самоуправляваща се общност. Старшите курсове наблюдаваха и контролираха по младшите - между курсантите взаимопомощта и взаимният контрол бяха на завидна висота и рядко се случваха ексцесии. 
Тъкмо когато свърши вечерята и курсантите излизаха от столовата, пристигнаха двата автобуса на ансамбъла. Определените да ги посрещнат петокурсници съпроводиха гостуващите артисти до импровизираните гардеробни и гримьорни. Оказа се, че повечето от артистите са млади девойчета, което предизвика доста възторжени възгласи. Девойчетата приветливо се усмихваха.
Амфитеатърът бързо се препълни. И най-ученолюбивите курсанти зарязаха подготовката си за предстоящия на другия ден изпит. Във фоайето пред коридора на 12 рота се натрупа тълпа от курсанти да зърнат поне за миг артистките, които полуоблечени щъкаха между спалното помещение и умивалнята. Назначеният дневален не можеше да удържа техния напън и се наложи намесата на дежурния офицер. Други пък се натрупаха на стълбището на моста и протягаха шии да надзърнат през прозорците в умивалните. Рускинчета, не особено притеснени, се кикотеха и махаха с ръце.
Подреждат се рускинчета в три реда на арената. Млади, не повече от двадесетгодишни, с обшити с шевици бели ризи, със сини сукмани и сребристи корони на главите. И всичките еднакво високи, стройни, руси и със сини очи. Изобщо еднакви като зайци. С тия руси коси, сини очи и корони те напълно бяха като митичните самодиви, които газят росата в тревата, сутринта на Еньов ден. Зад тях една редица русначета, и те руси и синеоки, облечени в червени широки панталони и сини ризи.
И започна концерта. Отначало със старинни руски напеви и частушки, а след това и с по съвременни песни. И, разбира се, не се мина и без песни за войната. Доста от мелодиите и песните бяха известни на курсантите и някои от тях не се стърпяваха и пригласяха.
Последваха старинни руски танци. Тържествено ситнеха рускинчентата по мозайката, като, че ли плаваха лебеди и елегантно се покланяха. Красивите танци предизвикаха бурни възгласи и ръкопляскания.
След кратка пауза за преобличане, започнаха по-буйни танци. Отначало с традиционните руски трепак и казачок, а след това с танци и на други славянски народи - гопак, мазурка и полка. Преживяването беше върховно. Станали на крака с бурни възгласи, курсантите пляскаха в ритъм с ръце.
Концертът беше към своя край. Третокурсниците Димитров и Попов се приготвяха да поднесат на артистите огромна кошница с цветя. Ненадейно на арената излязоха трима курсанта и предложиха и те да изиграят нещо. Те бяха от училищния самодеен състав за моряшки песни и танци. Офицерът от политотдела се възпротиви, че не било планирано, а представителят на българската концертна дирекция също изрази несъгласие понеже вече прекомерно се закъснявало за вечеря. Но художественият ръководител на ансамбъла, за когото разбрахме, че се казва Олег Осипович, допусна фатална грешка. Уверен във високия професионализъм на своите питомци, той благосклонно разпери ръце с поклон: „Пожалуйста”. Към тримата танцьори се присъединиха още шестима от състава и нашият акордеонист-виртуоз, главен старшина Воински разгъна акордеона. Появиха се още двама акордеониста. Още първият динамичен танц предизвика възторжен рев. 
Някои от матроските танци бяха познати на русначетата и те се включиха. И се започна едно неочаквано надиграване. Акордеонистите  и руските баянисти се редуваха, после засвириха превъзходно съвместно, като че ли бяха репетирали месеци наред. Рускинчетата и българските курсанти пляскаха с ръце и с викове поощряваха танцуващите
Оказа се, че гостите преди идването си в България са разучили някои наши народни танци, но не били уверени, за да ги покажат тази вечер. Не беше трудно да ги предизвикат. И се започнаха съвместни хора и ръченици.
Сините морски холандки и белите барети на курсантите се сляха в една невиждана красива цветна феерия с екзотичните одежди на рускинчетата и русначетата. Олег Осипович се пляскаше по олисялата глава: „Ой, красота  ... красота! ... Идиот! ... Где забыл свою камеру?!”
Най-дългият ден привърши и слънцето неизбежно се скри зад хоризонта. Осветлението в двора на училището бе включено.
От складчето до кинокабината, курсантите - оркестранти от сборния училищен оркестър, бяха вече извадили своите инструменти и засвириха любимите им валсове и танга. Без подканяне се включиха и русначетата с балалайките и баяните. Съвсем без сценарий концертът премина във вихрен международен танцов бал. На едно рускинче се падаха по двама, трима кавалера, но те не отказваха на никому.
Въздухът на топлата юнска нощ се изпълни с някаква ефирна, чудновата смес от младост, дързост и желания. Ярките летни звезди  мигаха изненадано на небосвода. Всички бяха изпаднали, като че ли в някакъв транс, и танците и подвикванията не спираха. Може би за всеобщото веселие допринасяше и утрешния мистичен Еньов ден.
На оградата на училището бяха накацали множество граждани. Тогава оградата беше висока около метър, с широк бетонен парапет. Прозорците на околните блокове бяха накачулени от хора. Дворецът на културата и спорта не беше построен, българската телевизия едва прохождаше, нямаше смартфони и таблети, така че неочаквания безплатен концерт бе добре дошло безплатно развлечение и за варненци.
Някои от рускинчетата споделиха, че са поизгладнели. След минути  отнякъде се появиха каси с бутилки лимонада и боза, кутии с вафли, шоколади, сухи пасти и две тави с еклери. Рускинчетата и русначетата за пръв път опитваха боза. Отначало плюеха, но после май им хареса, а еклерите предизвикаха възторг. Гостите бяха понахранени и купонът продължи с пълна сила.
Наближаваше полунощ. Дежурният офицер отложи вечерната проверка. Офицерът от политотдела се ската. Служителят от концертна дирекция безпомощно търсеше градски телефон да се обажда някъде. Олег Осипович обикаляше своите подопечни и настойчиво ги умоляваше да си прибират багажа и да тръгват. Рускинчетата се правеха на ударени и звънко му обещаваха: „Сейчас, сейчас”. И това „сейчас” стана час.
И все пак умората от танците и разумът надделяха. Сърдечно изпратени, гостуващите артисти си събраха багажа, инструментите и реквизита и се качиха в автобусите. Лично Олег Осипович затвори вратите мърморейки: „ Ех, девчата ... девчата!”
На другият ден от отговорен началник в концертната дирекция в политотдела на училището постъпи гневен сигнал. Рускинчета понеже танцували до късно, се успали, били изморени и отказали някакъв обеден концерт. В училището някои от курсантите се държали неприлично и гледали в гримьорните. Всичко това се отразявало негативно на българо-съветската дружба.
Установи се също, че вратата на лавката била насилена. Явно от къде се бяха взели лакомствата предната вечер. Въпреки че нищо не липсвало и консумацията била напълно заплатена, командването реши, че има нарушение и самоуправство.
Заместник началникът на политотдела свика в зала номер 2 спешно съвещание на комсомолския актив и старшините на роти-петокурсници, за да се проведе разследване, да се открият виновници и вземат мерки.
Ненадейно, а може би и съвсем преднамерено, в залата влезе заместник командващият на флота, придружен от началника на училището. След командите „Стани! Мирно!” и последвалата „Свободно. Седни!” заместник началникът на политотдела го запозна с възникналия проблем и целта на провежданото съвещание.
След като внимателно изслуша доклада, заместник командващият възкликна: „И какъв е проблемът? ... Някой подал сигнал ... Знам ги аз тези сигналисти!” И продължи със странен монолог:
„Има ли оплаквания от рускинчетата? ... Няма. ... Има ли оплаквания от техния ръководител? ... Няма. ... И сега какво правим? ... Танцували до късно вечерта ... Нали са млади, ще танцуват. Ами няма да танцуват сутринта я! ... Курсантите надничали и гледали! ... Ами на кого не му се гледат хубави работи?! ... Още повече на тези юнаци, затворени зад тези стени. ... Някои може и да са и пипнали ... Браво! ... Дай Боже всекиму! ... Че то иначе светът ще свърши бе, другари ... А, да лавката .... Отворили я и нахранили рускинчетата ... Браво! Кавалери. ... И всичко е заплатено ... Ама било самоуправство ... Щом щетите са покрити преди произнасяне на присъдата, значи няма престъпление. ... Хайде, холан ... Била застрашена международната дружба?! ... Глупости! ... Аз считам, че тя в случая само е укрепнала повече!”
По време на този монолог заместник началникът на политотдела често повтаряше „Тъй вярно! ... Тъй вярно! ...”, а началникът на училището предвидливо мълчеше многозначително и далновидно.
Така с адмиралски замах, този флотоводец защити честта на българските курсанти. Почит и слава на такива български мъже!

МИБЕЛ