НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СЛАВАТА
Всеки човек има право на пет минути слава, а всяка слава си е единствена и неповторима. През 1970-а, когато постъпих в Параходство БМФ, славата бе споходила капитан Кирил Начев. Историята бе почти фантастична, разказваше се от ухо на ухо и в най-различни варианти. „Бачо Киро” бе от големите и лични кораби на фирмата и тогава е бил натоварен със стока за Далечния изток. По време на товаренето капитан Начев многократно предупреждава Параходството, че баща му е тежко болен. Кирил Начев недвусмислено заявява, че синовният му дълг изключва възможността да замине на рейс в този момент. Началниците му търсят смяна, но не успяват да намерят. В деня на отплаването го уверяват, че смяната ще пристигне в Истанбул и го молят да остане на кораба за още ден-два. Корабът отплава и застава пред Босфора вечерта, капитанът пита местните власти има ли смяна за него и след като получава отрицателен отговор, пали машината, върти руля на 180 градуса и потегля за Варна. Сутринта на другия ден застава на рейд пред родния град и ... става легенда.
Кирил Начев бе понижен в старши помощник, но началниците разбраха, че можеш да лъжеш хората за светлото бъдеще с пълната и окончателна победа, но не бива да го правиш за сметка на тяхните семейства.
Години по-късно Кирил Начев натовари с въглища м/к „Вежен” след изрично разпореждане от БМФ. Корабът отдавна бе преустроен за превоз само на метални отливки, по дъното на хамбарите му стърчаха кухи алуминиеви стени, укрепени с яки проволки и обтегачи. Изсипването на въглища върху тези съоръжения обричаше кораба на експлоатационна смърт, защото разтоварването бе почти невъзможно. Бях смЕнен екипаж на този кораб и три месеца наблюдавах как комсомолски и партийни бригади от съсловни предприятия разтоварват с лопати и кофи въглищата от „Вежен”. Често заставах на комингса и гледах хамбарите на кораба. Знаех, че и Кирил Начев е правил същото, сигурен съм, че и той е разбирал безумието на идеята да се натоварят въглища в такива хамбари. Но нима същото не са разбирали и съветският стивидор, кранистът и корабният екипаж? Това донякъде отнема славата на капитан Начев и превръща събитието в колективно отмъщение на трудещите се към началническия мързел и бездушие.
Съвсем друга слава бе споходила по онова време капитан Станчо Христов. Слава за цял живот със съответните облаги от нея. Той бе герой на социалистическия моряшки труд, имаше ордени и медали, а портретът му ме срещаше още от фоайето на БМФ. Плавал съм и с Христов, и с Начев на м/к „Вола”, бях втори и трети механик и от мен твърде малко зависеше в общокорабен план, поради което Кирил Начев надали ме е забелязал, но Станчо Христов ми отдели специално внимание, обяви ме за враг на кораба, на БКП, на КПСС и на световната „прогресивна общественост”. В своята едностранна битка с мен той впрегна корабната комсомолска и партийна организации, та чак и ръководството на Параходството. В тази верига вероятно е имало и честни, и умни хора, но всички се подписваха под текстовете, които ме заклеймяваха като враг. За една година съвместно плаване нито веднъж не съм говорил с капитан Христов, нито пък съм имал някакви чувства към него. Знаех, че му викат Кюфте, че го мразят, че е дребен крадец, виждах, че е прост, некултурен и неук, но той бе от друга планета.
Арабинът Васко имаше съвсем друга слава - той безумно обичаше българските конфитюри и компоти. Васко бе и полуофициалният представител на БМФ в Египет. Той уреждаше доставките на стоки и материали, комуникираше с пристанищните власти, помагаше на моряците в пазаруването и транспорта. За благодарност екипажите му даваха застоялите конфитюри от корабните хладилници по салетите, а готвачите се освобождаваха от компотите с изтекъл срок на годност. Всички обичаха Васко, той вече бе научил български, разказваше ни за местните нрави и обичаи, вършеше дребни услуги и


„Бачо Киро” бе от големите и лични кораби на фирмата и тогава е бил натоварен със стока за Далечния изток...
Капитан Кирил Начев на мостика на „Оборище“, 1987 г.
Капитан Станчо Христов - изпратен с почести в пенсия, 1977 г.
Алексей Саврасов - „Гарваните долетяха“ (детайл)
Само година след този фестивал Хендрикс е още по-славен, но мъртъв.
обираше сладките неща по салетите. Не зная по каква причина, но Станчо Христов изгонва Васко от някакъв кораб и му забранява да се качва на борда. Всеки път, когато кораб на капитан Христов застава или отплава от кея в Александрия, там стои Васко и крещи с все сила: „Куфте! Куфте! Куфте!”
Имаше един палубен боцман Киро Героя. Нищо славно не бе извършил, а бе заспал пиян в кенефа... В кировата версия се споменават съвсем други събития, но истината бе много прозаична. Докато Том де Въш фон Шпингер, също палубен боцман, просто живееше в Максуда, а там паразитите бяха много разпространени.
В началото на 70-те, в неугледен съветски ресторант видях оригинална картина, която красеше букварите и читанките в българските училища. Картината се казваше „Гарваните долетяха” и наистина бе необичайно красива и въздействаща. Хвалех се пред приятели къде и как съм видял оригинала на прочутата картина, но никой не ми вярваше. После у нас издадоха книгата на Гиляровски „Москва и московчани” и разбрах, че наистина съм видял знаменитата картина в забутаната руска провинция. Художникът Алексей Саврасов (1830 - 1897) е бил известен в цяла Русия, че и в Европа, а „Гарваните” са му донесли мистично обожание и невероятна слава. Поради някакви си свои причини, а причини винаги се намират, Саврасов се пропива и последните години от живота си рисува многобройни копия на знаменитата си картина, като ги заменя за алкохол...
В последните години славата на великите бе затъмнена от хаштага „Ми ту”, но пък ми стана ясно защо не съм известен. Та аз никога не бих си позволил да кажа нещо неприлично на жена, да не говорим за такива действия.
В ония години старият „Балкан” стоя шест месеца на рейд пред Калкута. Доста хора изкукуригаха, но само на Ичо лепнаха славата и той стана Ичо Кукуто. Другите си имаха прякори - Данчо Теслата, Жоро Кемердерето, че и Иван Кемердерето, негов брат. Години по-късно Ичко стана и Хау мъч Кокошката поради нескопосан опит да говори английски в арабско пристанище.
С Наско Ментата плавах на „малкия японец” „Стара планина” и на „стария вол” - м/к „Вола”. На „Стара планина” шеф бе моят градски Иван Говедото, а Ментата бе моторист. Иван наричаше моториста Ментърджийски и не му отделяше специално внимание. На „Вола” Ментата излъга няколко човека, било за пари, било за вахта и реших да взема мерки. Извиках Наско и го помолих доброволно да напусне кораба. Ето какво ми каза този човек: „Шефе, всички знаят, че съм мента, знаят го и в „Личен състав“, но ме търпят, защото аз непрекъснато доказвам, че съм такъв. Разбираш ли, аз плащам данък за това име като непрекъснато лъжа и прецаквам хората.“ Не го разбрах, отведох го при инспекторката му и тя моментално го откомандирова от кораба.
Капитан Франческо Скетино се радваше на локална слава дълго преди да потопи „Коста Конкордия” и да се сдобие със световна такава. Той бе любимец на компанията, фръцкаше се пред пасажерките и щедро демонстрираше власт и самолюбие около себе си. Моят приятел Петър Петров, никому неизвестен механик от същия кораб, спаси 500 пътници като рискува живота си, изпълнявайки моряшкия си дълг.
Капитан Скетино е италианският Станчо Кюфтето. Последният не успя да потопи кораб, но дълги години рушеше живота на корабните екипажи под одобрителния поглед на Параходството, което го даряваше с незаслужена слава.                                               
Някъде през 80-те плавах на слитковозите, които разтоварваха само в Бургас и екипажите бяха почти изцяло от този регион. Пиеше се много, но моряците  бяха хванали цаката на специфичния товар и се радваха на относителна независимост от големите началници във Варна. Наричах с усмивка линията „Бургаски омагьосан кръг”. Веднъж на борда се качи един от най-известните и славни капитани на БМФ. Оказа се, че е командирован при нас за ... втори помощник капитан. Никой от бургаския екипаж не го познаваше, но той бе командвал най-новите и модерни кораби на Параходството, бе заемал високи постове у нас и зад граница. Досещах се, че нещо се е случило с този човек и с любопитство наблюдавах поведението му. Той бе тих, не дружеше с никого, безропотно изпълняваше нарежданията на откровено неграмотни, а често и пияни помощници и повечето време прекарваше в кабината си. Един ден взех две бири и отидох при него. Казах му, че зная кой е, той не прояви интерес, но изпихме бирата и си поприказвахме. Всеки ден ходех при бившия славен капитан да пием бира. Говореше преди всичко той. Разказваше спомени от детството си, обсъждахме любопитни световни събития и аз разбрах, че този човек е изключително образован и културен. Нито веднъж не го попитах защо е на тази неподходяща длъжност, пък и той не отвори дума за това...
Неотдавна бяхме заедно на Никулденското празненство. Той не ме позна, бе все така тих и незабележим, но сигурно така трябва да изглеждат истински славните хора...
Ето и моето мнение по въпроса: СЛАВАТА Е ДИМ, УСПЕХЪТ - СЛУЧАЙНОСТ. ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО НЕЩО ДНЕС Е НЕИЗВЕСТНОСТТА...

Сл. ПЕШКОВ - моряк