НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЗА МОРЯКА ВАСКЕНОВ И ЗА ТРУПАНОТО 20
ГОДИНИ МЪЛЧАНИЕ В МАШИННОТО ОТДЕЛЕНИЕ
НА „ЛОВЕЧ“

Вече писах за историята и има ли тя почва за развитие у нас. Предполагам, че има и ни помага да не повтаряме една грешка десет пъти. Девет - може! От „повтарячите” съм и аз, защото нито веднъж не се сетих да запазя писмен документ за наивните и интересни събития от историята на родното корабоплаване.
Митко Делийски, добро момче от нашия випуск, работеше за държавния архив в София. Мислех си, че той „компресира” електронна информация и я записва на някакъв миниатюрен носител. Оказа се, че Митака работи с фотоапарат, а „носителят” е целулоидна лента. От него разбрах, че архивирането си има свои закони, понякога много любопитни.
По корабите в онези години за всеки механизъм се водеше „Пожизнена книга”. Безценно! Тези книги се съхраняваха до самия „край” на кораба. При условие, че на кораба имаше информация, която се съхранява практически безсрочно, то нима по отделите в Параходството не е имало хора, които да пазят спомени за събитията. Имаше навигационен, технически, партиен отдел и ако за хартиен и фото архив ми е трудно да повярвам, то какво пречеше да се запази електронната памет за успехи и неудачи при значими технически, навигационни и правни събития.
Едно време в Параходството имаше щатна длъжност „Фотограф”. Не зная какъв фотограф е бил Виктор, но от седемдесетте години на миналия век са останали хиляди чернобели снимки, а и няколко филма за хората и корабите на БМФ. В края на същия век някой назначи една женица на добра заплата, като официален фотограф на фирмата. Доста гняв се надигна, когато тази жена поиска специален офис с луксозно обзавеждане. Когато тя получи всичко това, си рекох, нищо - поне ще остане памет за любимата фирма. Не съм видял, а не съм и чул да е останала и една снимка след безметежното пребиваване на въпросната фотографка в БМФ. Впрочем, Виктор твореше в една дупка, пълна с паткани, и това събираше всички пристанищни бездомни котки пред вратата му.
Днес откривам книжни документи на моя дядо от преди 120 години, тези на баща ми са доста по-малко, а мои почти няма. Какво се е случвало с нас? Защо не сме съхранявали паметта за нашия живот?
На построеният в Румъния м/к „Ловеч” плавах по-малко от две години. Беше някъде около 1990-а. Бреговите събития може да са били интересни, като в китайско проклятие, но на кораба всичко си бе по старому. В машината имаше много проблеми и често четях корабния архив. Направи ми впечатление, че два листа от тетрадка, прилежно изписани като „показания”, бяха пазени в продължение на години, без да са прошнуровани, прономеровани и заведени по установения ред. Не зная какво ме е накарало да съхраня тези листи, но днес ги препрочитам и не мога да им се нарадвам... Нещо се е случило в машината и главният механик е възложил на участниците в „случката” да дадат писмени обяснения. Защо и кому са били необходими те, аз не зная, но показанията на моториста Васкенов са образец за висша дипломация, моряшка солидарност и борба за оцеляване. Не познавам този човек, но искрено му се възхищавам. Днес чувствам и тъга, и вина, че никой не се сети да систематизира и съхрани архива на БМФ.

ПОКАЗАНИЯ НА САРКИЗ ВАСКЕНОВ
На 14.02.1978 год. в 19 50 часа слязох на вахта.
Отидох на агрегатите да замеря маслото във картера.
След замерването на двата Д.Г. № 2 и № 3 установих, че нивото на маслото е под минимума. Там беше и 4-ят механик. На него също му показах колко е маслото в ДГ-те. След приемането на вахтата се качих в ЦПУ и казах на вахтения моторист, че маслото на ДГ-те е под минимум. Той ми каза, че е доливал масло, но конкретно кога не каза. Също ми каза, че само той долива масло. След тяхното заминаване 4-ят механик ми каза: Я върви долей масло на ДГ-те, а ЧАСЪТ БЕШЕ 20.05. Слязох долу и затворих крановете на сепаратора (смукателния и нагнетателния).
След това отидох да отварям крана от цистерната, но той беше отворен, след това отидох да отворя следващия кран, който е на същата магистрала, но и той беше отворен. След това отворих крановете за съответните агрегати и започнах доливане на масло в картера. Когато стана нивото нормално, затворих крановете на ДГ-те за доливане, затворих също и крановете от цистерната към ДГ-те.
След това започнах пущането на сепаратора. Отворих нагнетателния кран, отворих смукателния кран, на стъклото се видя в началото, че текна масло, но след това е спряло.
Качих се в ЦПУ и казах на 4-я механик, че съм долял масло на ДГ-те, а ЧАСЪТ БЕШЕ 20.25. Като казах на 4-я механик, че съм долял масло, той слезе да регулира температурата на сепаратора. След около 5 или 10 минути той идва и ми казва, че температурата пада на сепаратора. Слязохме двамата долу и започнахме да търсим причината за ниската температура. Ама ние не виждаме, ЧЕ МАСЛО НЕ ВЪРВИ. Към 21.15 часа 4-ят механик се обади на 2-я механик по телефона. Той му казал, че ще дойде и го питал дали е проверил всички кранове. Ние продължихме да търсим причината. През туй време сепараторът се е въртял, но без масло.
По едно време забелязахме, че масло не върви. Започнахме да търсим по смукателната тръба. След като стигнахме до края на тръбата видяхме, ЧЕ МИНАВА през друг смукателен кран, който беше ЗАТВОРЕН. Отворихме крана и маслото дойде в сепаратора. Към 22.30 дойде 2-ят механик в машината. Попита какво има, че не работи сепаратора и 4-ят механик му каза, че се е оправило.
След като му казахме, че смукателният кран Е БИЛ ЗАТВОРЕН, той кипна и започна да вика, че НИЕ БУДАЛА ЛИ ЩЕ ГО ПРАВИМ, аз, вика не знам ли, че сепараторът работеше, блъсна вратата на ЦПУ и замина. След неговото заминаване НИЕ СЕ ЗАМИСЛИХМЕ върху всичко това. След като се сетихме за крановете от цистерната, че са били отворени, разбрахме че сепараторът е работил но е пълнил танка на ГД. Веднага слязохме и замерихме танка на ГД. Маслото беше 91 см.
Подпис:

Това е. Мотористът наистина не е длъжен да изпише, че нормалното ниво на маслото в танка на ГД (главния двигател) е 40 см.
Всички опасни и неправилни  дейсвия са в страдателен залог. Грешните манипулации са неглижирани или елегантно заобиколени.
Местоимението „аз” е използвано само от името на
Втория механик, като неговите думи и действия са скрупульозно описани, макар че нямат нищо общо със събитието.

„Ловеч“ в поредното западноевропейско пристанище.
В машинното отделение на „Ловеч“, 1978 г.
„Ловеч“ на рейда пред Варна.
Показание на Саркиз Васкенов, част І. Личен архив на автора.
Показание на Саркиз Васкенов, част ІІ. Личен архив на автора.
Умореният след труден снимачен ден фотограф на Параходство „БМФ“ Виктор Арнаудов, 1980 г.
Фотографът на Параходство „БМФ“ Виктор Арнаудов в действие, 1982 г.
Не зная дали Васкенов е осъзнавал литературния си талант, но от целия текст лъха неподправена и невинна моряшка честност. Той дори смело назовава главния „виновник” - смукателната тръба, която без никаква причина минавала „през друг смукателен кран”. Гениално ! Забележете, че Четвъртият механик  два часа и половина се мотае, без да предприеме нищо, въпреки, че и Васкен, и Вторият механик му казват, че нещо не е наред. В „показанията” този механик непрекъснато „проверява” и „регулира”, докато Вторият механик само „блъска”, „кипва” и „вика”.
Сега си спомням за мои рапорти и показания. Кой знае как съм ги уйдурдисвал...
Главният двигател на „Ловеч” непрекъснато „губеше” масло, тъй като разходваше в пъти повече от разрешената за изписване норма. Това бе продължило почти двадесет години и всички главни механици са били принудени да извършват математически и словесни еквилибристики, за да оправдаят поне част от огромния разход на масло. През 1989-а приех кораба „вътре” с над десет тона скъпо картерно масло. Колегите се бяха предали, но и в Техотдела вероятно са знаели за тези липси и великодушно са си мълчали.
На дългия ремонт в Полша се заканих да открия причината за необяснимите загуби на масло. Заводът с голям зор успя да изчисти масления танк. За корабостроителите танкът сигурно е бил удобен, но за моряците той бе безумно конструктивно решение, криволичещо по хоризонтала и вертикала (!), с много клетки, в които трудно би се побрало и улично псе. Няколко пъти опитах да вляза в танка, но излизах още на втората клетка, поради невъзможност да се движа и ужасно чувство за клаустрофобия. Накрая след няколко опита чудесният механик и сърцат мъж Апо успя да огледа танка отвътре и откри, че при постройката един страхлив румънски заварчик не се бе осмелил да завари изходящата тръба от танка в долния й край и двадесет години маслото бе изтичало  в сантините. Помолих Параходството и от там великодушно ни опростиха десетките тонове изгубено на халос масло.
М/к „Ловеч” не бе хубав кораб, но линията му бе муцка. И аз, и Апо, и Саркис, бяхме готови да търпим корабните несъвършенства и опасности, за да можем да купим евтини ТиВи, видео и аудио устройства от магазина на Нани Ки Дукан за нашите деца. Тарикат мъж не писка, казват печените моряци. Двадесет години не бяха „пискали” главните механици, поемайки вината за хилядите изгубени безвъзвратно долари в сантините на кораба, но радвайки близките си с недостижими в БеГе вещи. И ако някой изпитва съмнения в тази история ще добавя следното. След като Апо откри пропуснатата заварка, цели десет дена уговаряхме един полски заварчик да се завре под маслената тръба. През това време той изпи много бутилки уиски, но накрая станахме приятели и полякът свърши работата, пък и уискито бяхме купили по долар шишето от същия оня Нани Ки Дукан.  
Братовчед ми Саво ми е разказвал за обширен рапорт от нощно дежурство в Михайловградската милиция. Рапортът го чакал на бюрото съгласно служебната процедура. И така, през нощта се запалил овчарник в съседно село. Милиционерите и пожарникарите се хвърлили да гасят огъня. И не само се хвърлили, те „жертвали здравето и живота си в многочасовата борба със стихията”. В резултат на проявения героизъм и себеотрицание били спасени цели седем овце. А най-отдолу без особена гордост и съвсем скромно било изписано:
ОБЩО ИЗГОРЕЛИ ОВЦЕ - 240...

Сл. ПЕШКОВ - моряк