НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВИПУСКИТЕ ОТ МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ
Приятели моряци са ми разказвали, че невръстните им внучки обичат сутрин да стягат чантата си и да „отиват на училище”. Трудно ми е да повярвам, че малките момченца играят тази игра. Те надали биха отишли доброволно на училище или в казармата. Тях ги водят там!
Затова пък съучениците и „аскерлиите” им остават спомен завинаги. Момиченцата от своя страна впоследствие помнят цял живот с коя са раждали заедно в болницата...
Ние от Морското училище нямаме голям избор от преживявания и хора за помнене, но няма как да забравим момчетата, с които споделяме живота си цели пет години. Това лесно се помни, защото животът  там е относително еднообразен и лишен от импровизации.
Да се помнят Дичо, Хихи, Бай Грам, Татко Лъв, Наско Метеора и Ръби не е трудно, тъй като ги срещахме ежедневно и емоционално.
Има много мнения как да се номерират випуските. Някои ги броят от създаването на Училището. Мисля, че е по-удобно да се помни последната цифра на годината за влизането в Морското. Така се налага да се помнят лесно четири випуска преди и четири след собствения ти випуск. Аз например влязох през 1965-а - значи съм „петица”. „Четворки” са Ганчоденевци, „Тройките” са просто едно число, „Двойките” са Ръбове, „Единиците” - Сомчета, помня и „Нулите”, защото се засякохме цял месец с тях. Те също са били Мадамчета като нас. По-младите са както следва: „Шестиците” също са Сомчета, „Седмиците” - Калчодобревци, „Осмиците” сами се наричат  Нашбиш... „Девятките” са навобранци и не ги помня. Много момчета познавам от следващите „четворки”, които са почти десетилетие след мен - влязли са през 1974-а. Те се именуват випуск „Врабец” и са пример за приятелство и мъдрост.
До тук изброените към хиляда момчета са само механиците, а такава е бройката  и на навигаторите... Трудно се помнят толкова хора. Затова брата курсант именува випуските на някой командир, виден смутител на спокойствието или характерен случай. На нас например освен Мадамчета, ни викат и „парашутисти”, и „самоубийци”. Да, Алтъпармаков скочи от третия етаж, но без парашут и абсолютно неволно, а няколко съвипускника наистина направиха опити за самоубийство с различна успеваемост. Няма справедливост, защото ние бяхме и парадна рота, и пет години шампиони по теглене на въже. Какво пречеше да ни викат Парадните или Каяците...
На Ръбовете пък командир на рота бе Калчо Добрев, ама никой не ги именува така. Между тях имаше „ръбове”, но там бяха и Габъра, Алекси Филипов, Дончо Хаджиев, Жечо Леондиев, Юрката, Данчо Гочев, Коста Малев...
Командир на навигаторите „двойки” бе капитан „Никольов”, при тях бе и Ръба, но никой не им вика Ръбове. Там бе и моят братовчед, съсед и съселянин Саво Савов и покрай него познавам прекрасни момчета от тази рота. Ицо Лаков, Цолето, Гарела, Големия Търев, Манджука, Киро Ников - срещахме се и след завършването, а с някои от тях и плавахме  заедно по корабите.
Няма как да съм бил приятел с „Единиците” (за тях бях абсолютен салага), но по корабите най-често плавах с тях. Ще кажа само, че пазя добри спомени за тези хора: Драго Янев, Коцето Боксьора, Иван Ненчев, Вальо Папазов, Цецо Цонков, Светльо Юрекчиев, Миро Насалевски, Иван Войнски, Стрелата, Миладинката... 
С „Нулите” сме съименици по линия на Мадамата, а в морето Иван Говедото, Панчо Грънчаров, Владо Тачев, Стефчо Петков и Минчо Цанев бяха добри хора и печени механици.
От „Тройките” не мога да се оплача - приятели бяхме и в Морското, и на корабите: Емо Шишков, Владо Брюкнер, Митко Шопов, Ники Тасков, Божо Дечков, Стефчо Зехирев, Тошко Йовчев.
„Четворките” са по-малоброен випуск и си падаха малко разбойници. Те бяха пристрастени към рокендрола, което им придаваше ореол на бунтари, а всъщност според мен са по-скоро непукисти. Много известни имена има сред тях: Стоян Добрев, Сашо Арабчев, Карата, Костурков, Томата, но аз ще спомена един вероятно позабравен мой градски - Трайчо, иженарицаемий Чори. Той и в пети курс беше с една хамсийка на пагона, после лежа в затвора на Гибралтар, накрая плаваше по Дунава и отново се прочу с рокендрол изпълнения...
Най-симпатичният  випуск по мое време категорично бяха „Шестиците”. Няма как да е иначе. Командири и на навигаторите, и на механиците бяха двама сладури: Икономов и Здравков - Сома. Двамата и външно си приличаха, пък бяха и приятели. Това се бе предало и на тяхните питомци. Момчетата другаруваха и се веселяха някак освободено и артистично. Най-много приятели имам именно от този випуск. Четири години бяхме заедно в казармата, а с много от тях пътувах по света в какви ли не фирми. Приятели сме и до днес, радваме се искрено на всяка случайна среща по варненските улици. За мен е истинско удоволствие да си ги спомня: Асен Кирилов - Гъсо, Лукан Милев, Андро Пешев, Мишо Грама, Пешо Миланов, Коста Наумов, бачо Кольо, Нелко, Киро Мигача, Мухтарчето, Даскала, Сарията, Иван Владов, Мирчо Божков, Весо Пора, Тошо Ангелов...
Каквото и да изписваме, няма по-любим випуск от собственият. Обичам випуск Ленински, не защото е

Три „петици“, 2017.
Три „файв“ - просто сладури ...
Кацана и Данчо - от „ръбовете“, ама са готини...
„Старият кокал“ и „салагите“.
Двойка „двойки“.
Три „четворки“.
по-добър от другите (това се подразбира още от името му), а заради петте години съвместно съществуване и споделяне. Винаги съм ги обичал всичките: от капитан Петров - Мадамата, до Иванчо Малкия от Толбухин. Какво щях да правя без вас, съвипускници мои? Вие ми бяхте и приятели, и колеги, и съучастници, вие бяхте моето семейство. И уж ходя по погребения, научавам и за такива, които са си отишли, без моето присъствие, но списъкът в паметта ми си е все същия. Не мога никого да залича от този списък, а напоследък съвсем почнах да бъркам кой с какъв земен статус е. На всяко погребение, когато стоя до изкопания гроб, сякаш целия випуск заравят в дупката и всички умираме едновременно...
Винаги съм завиждал малко на другите випуски, че си имат някой „голям човек” или поне известен такъв, а ние дори и някой като Чори си нямаме. Има випуски, които успяха да се „обзаведат” с отличия от благороден метал, Оскари, Икари, високи постове... За Нобел още не съм чул, но кой знае... Затова ще помоля другите випуски да ни признаят поне един Гинес, вън от официалната процедура. Рекордът не е за пиене на бира, макар че и там няма да се изложиме, пък за „тежкото гориво” да не говориме.
Претендирам, че нашият випуск е поставил рекорд за най-много представители от ЕДИН випуск, на ЕДИН кораб, за ЕДИН рейс.
Рекордът бе поставен някъде около 1980-а. Тогава бях главен механик на „въглищаря” м/к „Беласица”. Прекрасен „малък японец”, плаващ на ужасна линия. Мераклии да плават на тази линия нямаше, смени се намираха трудно, хората работеха с години без отпуска и почивка.
Гого Манолов е добродушен симпатяга от випуска. Той бе работил по брегови морски учреждения и трябваше да се качи на кораб като четвърти механик. Гого можеше да си избере къкъвто кораб иска, но той избра мен и аз много се зарадвах да го посрещна на борда.
По същото време друг наш съвипускник - Манол Манолов, си уреждаше нещо на брега и трябваше да остане като втори механик на някоя от близките линии. Той също можеше спокойно да си избира кораб, но избра „Беласица” преди всичко заради Гого Манолов, с когото бяха голями авери в Морското. С идването на Манол, когото аз приятелски наричам „Манолло”, „петиците” на кораба станахме трима, но предполагам, че и други випуски са постигали този резултат.
Траян Бобев е брат на съвипускника Панчо и син на известния главен механик от БМФ Мишо Бобеца. Траян бе голям приятел на „Петиците”, викахме му Тито и тъкмо бе завършил „люпилнята” за мотористи „Родопи”. Някакво глупаво недоразумение му пречеше да се качи на кораб, но „шестицата” Мухтаров му помогна и Тито дойде при нас.
Траян, Гого и Манол бяха весели и сърдечни хора, екипажът ги обичаше, а долу в машината бе удоволствие да се работи. Ще отбележа, че ние се шегувахме изключително и само със себе си, никой от нас не злоупотребяваше с алкохол, дори и не пушехме.
Третият механик не бе от Училището и от няколко месеца ме врънкаше да го пусна един рейс в почивки, но как да му намеря смяна... Тогава се сетих за Панчо Бобев, братът на Тито, който работеше в Института по воден транспорт и имаше всички документи, защото правеше рейсове във връзка с изследванията си.
Помолих Панчо и той смени третия механик за един рейс. Станахме четири „петици”, но нека не избързваме. Рейсът продължи десетина дни, а при завръщането във Варна ни предстоеше регистров преглед за потвърждаване на класа. Капитанът бе свестен човек и ме остави да организирам събитието. Реших, че рекорд ще поставим ако на прегледа дойде друг наш съвипускник - Ники Събев от БеКеРе-то. В това ми помогна „двойката” Мишо Кючуков - чудесен приятел, моряк и човек.
Цял един ден при освидетелстването на кораба участваха пет „петици”, което си е рекорд отвсякъде.
И ако някой претендира, че Ники не е правил целия рейс, а само е освидетелствал машината, то ще смятам Събев за половин бройка. Другата половинка с пълно основание мога  да добавя от незабравимия Тито Бобев, който в спомените на нашия випуск е повече и от единица...
Сигурен съм, че приятелите от Училището ще признаят рекорда на „Петиците”, а аз ги поздравявам с ГИВ МИ ФАЙВ!!!  

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от личния архив на автора