НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И Л
Рано почнах да чета книги, а татко ме водеше и на кино. Още в предучилищна възраст бях чел Майн Рид и гледал Хари Пил. Имаше обаче пасажи в книгите и сцени от филмите, които откровено разваляха драматургията и пречеха на приключението и екшъна.
Върви си всичко нормално, героят избива методично враговете, израства морално и физически и изведнъж се влюбва. Действието се забавя, направо спира, а лентата се хаби за едри планове на женски лица.
Джек Лондон го почнах с „Белия зъб” и „Морския вълк”. Веднага ми хареса. Няма ненужни терзания, въобще няма жени, а ако ги има, те са екстериор, част от пейзажа. После Лондон много ме разочарова със „Сияйна зора”, „Малката стопанка” и „Мартин Идън”...
Чак в отделенията разбрах, че любовта не е художествена измислица. О, не съм се влюбил, а я забелязах при другите хора. Това бяха по-голямите батковци и каки, и най-вече - сестра ми, с десетина години по-стара от мен. Въпросните индивиди придобиваха отнесен вид, мечтаеха за глупости, а нас малките нежно пренебрегваха или безскрупулно използваха за своите мъгляви цели - я като вестоносци, я като невинен повод за срещи. И от всичко това какво - само мъки и терзания. Че и сълзи. Бях се заклел никога да не се влюбвам... А бе, в какви ли не глупости се зарича човек на младини...
Първата любовна история ми я разказа татко. Тя бе за дядо ми Пешко, когото много обичах. Той е роден още преди Освобождението от турско робство. Когато навършил 20, дядо се оженил за момиче, което вероятно много е обичал. Живели щастливо цяла година, но момичето умира. Тогава дядо Пешко дал обет - никога да не се жени. Двадесет години по-късно дядо нарушава обета и се жени за моята баба Атанаса. Тя е вдовица с трима сина ... Скоро след това умира сестра й Въла, също вдовица с един невръстен син. Дядо осиновява сирачето, а в следващите години на Атанаса и Пешко се раждат още две момчета...
Когато бях малък си мислех, че красивите момичета се влюбват само в бедни момчета, неудачници и представители на пролетариата. Книги като „Знамена на кулите”, „Педагогическа поема” и „Как се каляваше стоманата“ здраво бяха размътили мозъка ми. Аз не бях нито беден, нито с пролетарски произход. Ходех на училище с гумени „галотки” и торбичка, та някое красиво момиче да се впечатли от моята бедност. Нито едно момиче не се загледа в мен. Харесваха ме възрастните хора, но това само ми досаждаше. Та нали всеки може да бъде отличник и примерен син...
Ама я бъди беден, да те видя тогава.
Именно досадните възрастни заговориха, че Елка ми е гадже. Бях на 10 години. И от къде на къде Елка. Тя е само на девет и е цъклава (светлоока)...
Възрастните в наше село са доста безцеремонни. Получих комплекси на тема Елка. За нещастие тя живееше някъде между нас и училището и всеки ден бях принуден да минавам по два пъти покрай тях, защото в селото имаше само една улица. Започнах да прибягвам бързо покрай елкината къща, а в училище съзнателно я отбягвах. Никога не съм говорил с това момиче, нито съм я поглеждал.
Преди десетина години я видях в Монтана. И знаете ли, тя е доста красива жена: стройна, по-висока от мен, тъмнокоса, сини очи, леко румена и малко тъжна. Не й се обадих, пък и тя въобще не ме забеляза, макар че половин час разговаря с моя племенник на половин метър от мен. Тогава си помислих, че възрастните си знаят работата. Глупаци сме ние младите...
В Мала Кутловица любовта бе на живот и смърт, но само за момчетата, които се биеха безмилостно за румените и по-ячки девойки. То не бяха вричания, клетви и приставания. И моята сестра Надка пристана на своя любим Гаврил още докато учеше в последния
клас на гимназията, а той бе леяр в „Занкооп“. Признавам, че те се обичаха до края на живота си, радваха се на деца, внуци и правнуци.

С Цветан Цветанов във ВНВМУ 1966 г.
Първият главен механик на „Алеко Константинов“ Стефан Енев и съпругата му в деня на вдигането на флага на кораба, 11 март 1985 г.
Любов по време на война - 20.04.1942 - Туларе, Сърбия.
В малкото селце темата „любов” бе табу, в техникума бяхме само момчета, в Морското - също, за корабите да не говорим. В тези мъжки общества имаше и сантиментални хора. Те пишеха стихове и дълги писма, пазеха свидни снимки по джобовете си, а някои се самоубиваха от любов. Имаме такъв случай във випуска, случваше се и на другите роти. Нашето момче бе много свястно и преди трагичния край пишеше стихове, а като човек бе смел, честен и немногословен.
Като че ли друг бе случаят с един мой приятел и съученик още от техникума в Михайловград. Цветан Цветанов от с. Громшин бе маниакално влюбен в ... криминалните романи. За любов и девойки не сме си говорили никога. Само за книги, филми и музика. В Морското по втория начин се бях сдобил с няколко броя на сръбското списание „Джубокс”. Цецо много обичаше да ги чете, защото там пишеше и за великите филмови звезди, имаше и адресите на тяхните фен клубове. Защо курсант Цветанов е решил да пише на популярната холивудска звезда Беба Лончар, никога няма да разбера. Адресът е взел от списанията, а преводът е направила даскалицата ни по английски Чернева. Именно тя бе споделила пред цецовото класно, че е била развълнувана от българския текст, който й е  даден за превод. След Морското Цецо плаваше на Дунава, за любовния му живот никой не знае нищо, а семейният му такъв, бе абсолютна бъркотия...
В  по-ново време Цецо работИ като главен инженер на мината в с. Чипровци, а после живя в родното си село. Преди няколко години се опитах да го поканя на поредната среща на випуска, защото той имаше верни приятели от тяхното класно и си бяха гостували през годините. Не го открих на никакъв телефон и изпратих наш общ приятел в с. Громшин. Там му казали, че Цецо на Санко е мъртъв. И „си е помогнАл да Умре”... Така деликатно в нашия край се говори за самоубийците...
Възможно е суисидалния комплекс на Цецо да е бил наследствен, но сигурно ще се намерят хора да кажат, че любовта и стиховете не водят към добро...
В кабината на м/к „Мед Леричи” имам цветя - палма и теменужки. Палмата се зеленее гордо, цъфна веднъж и прецъфтя, а от теменужките винаги има пет-шест цъфнали...
С м/к „Портинари” цял ден изплавахме от завода в Тузла, Турция. Протекоха сто тръби, петдесет крана и пет охладителя. Накрая се пукна корпуса... Преди да си легна вечерта, пия какао в кабината. Уморено разглеждам порцелановата чаша. На нея е изобразено момиче, което плете. Не е Вермеер, но е красиво, а надписът е: „Любовта е плетене на бебешки ританки по вечерно време.”
Има много красива песен на Наутилус Помпилиус. „Криле” се казва. Мъж наблюдава в гръб жена, която се съблича. Пада вечерната рокля и мъжът вижда скорошни белези по гладкия като коприна гръб. И тогава я пита „къде са крилете ти, които толкова харесвах?” Не получава отговор и сам ръзсъждава. „По-рано имахме време, а сега - работа. Да доказваме, че силният изяжда слабият, че успехът е всичко.” Това е песента. Няма рефрен, няма дрън-дрън, няма друс-друс.
Впрочем, къде са крилете ви ?
Джон Кийтс - дребничък английски поет , загубва любовта на живота си поради нисичкия си ръст. Умира на 26...
Майтапа настрана, но в Морското най-дребните курсанти все си избираха за гаджета по-височки девойки. Помня, че по-ръстовите зевзеци от випуска пееха на дребните любовчии едно двустишие по Пенчо Славейков:
За сърцата що се любят
и РЪСТТА не е раздяла...
Има много песни за любов, но две силно са ме впечатлили, тъй като думата и обекта на чувството са подминати в текста. Първата е „Всичко, което обичам ме убива” на великолепния кънтри певец Алан Джаксън. Алан изброява цигарите, уискито, кафето и накрая казва: „и ти”...
Другата песен е на „Тен Си Си” и е озаглавена „Не съм влюбен” ...
За тази песен ми напомня писмо на сръбска девойка от 1942-а до български войник по време на Втората световна война. Виждате и писмото, и опита ми за превод. Съдете сами.

СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!
Туларе (Сърбия) 20.04.1942

Уважаеми Господине,
Благодаря Ви, че сте сетили за мене и сте ме поздравили. Ето и аз ви се обаждам с няколко думи, за да се упознаеме по-добре.
Когато за последен път се видяхме не можах по-дълго с Вас да разговарям, макар че имах такова желание. Знаете, че последния път говорихме как сърбите са против това нашите девойки да общуват с Българи.
Всички, които ме видяха с вас, веднага ме „изпяха” на родителите и те ми се караха.
Питате ме защо не идвам в Плочник. Не смея да дойда, тъй като ще ме набедят, че го правя заради Вас. А аз ви уважавам като брат Българин и съм преценила, че не сте лош. Надявам се, че няма никому да кажете за това писмо.
А сега Ви поздравява: Милиана 

Това е писмото. Хем политика, хем човечност, хем любов...
Туларе няма и 500 жители. От същия калибър е и Плочник...
А все по онова време в моето село се рецитираше и симпатично любовно стихотворение. На французки, разбира се:
Дан ле градската жарден
Сюр льо строшената пейка
Жо те чекам
Тьо те нен...
А мон кьор тупа - лупа
Ком ла газено тенеке...
И запомнете: СТАРОСТТА НЕ Е ЗАЩИТА ОТ ЛЮБОВ, НО ЛЮБОВТА Е ЗАЩИТА ОТ СТАРОСТ...
Обича ви:

Сл. ПЕШКОВ - моряк