НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ОБЕКТЪТ С БОРДОВИ НОМЕР 206 (30 ГОДИНИ ОТ
ВДИГАНЕТО НА ФЛАГА НА КСР „КАПИТАН І РАНГ ДИМИТЪР
ДОБРЕВ“)

1. Корабът

На границата между двата века във Варненската военноморска база можеше да се види един странен тип. Около 40 годишен (или по военните стандарти - чичко), с работни дочени гащи, черно униформено яке с къс ръкав със замазани пагони и с подпетени тапочки на босо. На учудените погледи на проверяващи и проверявани, каквито в зависимост от моментната ситуация са всички военни, по-запознатите казваха: „А бе, механика на размагнитващия кораб“, а другите най-често отговаряха с - „А-а-а-а, … този ли е!?“ Този чичка бях аз.
Всеки военен механик, имал шанса да служи на повече от един кораб, когато каже „Когато бях механик на кораб...“ , най-често се сеща само за един  от тях. След три кораба, всеки по своему уникален, след почти 18 години „Командир на електромеханична бойна част“, от които 11 години само на него, мога да кажа че бях, а и в мислите си, все още съм, механик на размагнитващия кораб. На кораба с бордови номер 206 (КСР 206 - кораб-станция за размагнитване № 206 - бел. ред.).
За първи път видях кораба в деня на тържественото му посрещане, след прехода му от Полша. Не бих казал, че бях особено впечатлен, вероятно поради факта, че предният ден с

Капитан ІІІ ранг Николай Стоилов.
екипажа на пожарния катер, на който бях механик, под вещото ръководство на командира на катера капитан ІІІ ранг Велчо Панайотов, използвайки цялата водна противопожарна мощ на катера не по предназначение, в продължение на часове михме новия пирс, където трябваше да се състои посрещането. Както е казал безименният поет под пагон: „Мокро, значи чисто!“
Новият кораб, ама наистина нов, излязъл преди десетина дни от корабостроителницата в Гданск, а не кораб втора ръка с отпаднала необходимост на нечий друг военен флот, бе огромен по моите стандарти. Представете си боен кораб. Заплашително заострени контури, насочени оръдия, торпедни апарати, въртящи се антени, с една дума - акула, и то поне бяла. А това - нищо общо. Нещо като ... попче, ама много голямо. Сплескан нос, високи бордове, многопалубна настройка, изтеглена към носа и заемаща повече от половината му дължина. По палубите разположено различно оборудване с неясно, но вероятно много специално предназначение. Огромен кран, два работни катера, че и нещо като сал, разположен на кърмата. Вътре бе още по-невероятно. Кокетни каюти за по няколко човека, а не тъмни кубрици, каюткомпания, в която може да се загубиш и ... о, Боже! Сауна! Истинска, цялата в дърво, със всичките необходими атрибути.
С една дума не военно поделение, а санаториум някакъв. С климатик! Механикът на кораба, капитан-лейтенант Иван Мутафчиев, с неприкрита гордост показа машината. Главните двигатели бяха не някакви до болка познати двигатели тип „Руски дизел“, а „Зулцер“-и. Полски, но „Зулцер“-и. А винтовете - с регулируема крачка. Всякакви механизми и системи, за които само бях чел от дебелите учебници в Морското училище. Дори и пещ за изгаряне на отпадъците! ...

Пълния текст на този разказ на о.з. капитан ІІІ ранг Николай СТОИЛОВ можете да прочетете в рубриката „Спомени на флотски ветерани“.