НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПАРАД НА ПОБЕДАТА И КОЛЕЛОТО НА СМЪРТА
В началото на август 1964 г., тъкмо след като се бяхме върнали от първата ни плавателна практика, в Морското училище плъзна слух, че скоро предстои голяма учебна бойна тревога и евакуация на училището. Недоумявахме, понеже такива мероприятия обикновено се случваха късно през есента или в ранната пролет.
Чувстваше се някакво напрежение и суетене в тиловите служби, а командирите от батальона се съвещаваха до късно. В края на втората седмица, непосредствено след вечеря бе подаден сигнал за тревога. Хукнахме всеки по бойното си разпределение. Аз трябваше да изнеса и сандък с бойни патрони за карабини „Симонов”, с които ни превъоръжиха през миналата пролет. На вратата на ротната оръжейна ни спря един от командирите на взводове и ни разпореди да се строяваме на плаца без оръжие. Строихме се с надеждата, че тревогата е само съвсем учебна. Заместник-началникът на училището излезе пред строя и обяви, че много от нас ще имат честта да участвуват на Парада на победата в София на 9 септември. определени бяха участниците в сборния параден батальон. Заповядано бе до час да вземем личното си оръжие, „мешките”, одеялата, постелъчното бельо и парадната униформа на закачалка. По тъмно през Морската

Курсанти от Морското училище на парад в София. Снимката е публикувана в юбилейния сборник „75 години Морско училище 1881 - 1956“, издаден от Държавното военно издателство при Министерството на народната отбрана през 1956 г.
Шарж на МИБЕЛ, направен от неговия съвипускник от Морското училище о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
градина нашият, „колоритно окичен” строй се отправи към ж.п. гарата. Покрай строя притичваха разни командири и постоянно нервно правеха забележки да не говорим и вдигаме шум. Така „полу тихо” се качихме в пътническите вагони, предвидливо добавени към нощния влак за София.
Рано сутринта преди столицата нашите вагони бяха откачени и на някаква затревена рампа се прехвърлихме на закрити с платнища камиони. Доставиха ни в района на т.н. Гвардейска дивизия на Четвърти километър. Гвардейци не заварихме. Целият курсантски батальон бе настанен в едно огромно празно помещение със сламеници на пода. Тук спахме през нощите на следващите три седмици. В средата на помещението направо върху белосаната стена с големи букви се кипреше лозунг: „Армията не трябва да се готви за паради, а за война - Ф. Енгелс”. Така и не разбрахме, дали е било трудно да се заличи този надпис или бяхме обект на някакъв психологически експеримент, но този надпис си стоя до края на цялата ни подготовка за заветния парад.
След бърза импровизирана суха закуска се отправяме към тренировъчния строеви полигон. Там все още в своеобразен групов строй заварихме парадните батальони от другите военни училища и различните родове войски. Събра се голяма войска - почти военновременен полк. Строевият полигон се оказа една голяма, почти като стадион, асфалтирана полоса с форма между овал и елипса с дървени подиум и трибуна. Черният армейски хумор вече го бе кръстил - „колелото на смъртта”.
И отпочнаха целодневни нескончаеми строеви тренировки: „Строй се, преброй се, равнис, за среща от ляво, за среща по фронта, за по... ооо.. чест, за тържествен марш по батальонно, на два линейни дистанция, хо... оо... дом - марш, марш, марш, марш ...
Пече ли, пече онова августово слънце, краката тръпнат, слюнка не остава. Най-мъчително строево упражнение бе по командата: „Мир... р... р ... но! За по... о...о...чест!” Замръзваш с карабина пред гърдите. Минават командирите, и те изтощени, оглеждат те, оглеждат редиците, а минутите текат. Кръвта спира във вените. Често някой колабираше. Над смълчаният строй се чува само звук - „джин ... туп”. Значи е припаднал някой от курсантите. Първият звук е от изтърваната му карабина, а вторият е от съприкосновението на тялото му със земята. По-често се чуваха три звука - „джин... туп ... джан”. Веднага разбирахме, че е припаднал някой от пехотните батальони. Третият звук беше от удара на каската му в земята. По-опитните и печени наши командири ни съветваха да не стягаме мускулите на краката си, а да поддържаме стойката „мирно” основно с тялото. Поради възшироките ни морски униформи това помагаше, но на ония с ботушите и клиновете не им се отдаваше.
Тренировките за парада на Победата се ръководеха от възнисичък, кривокрак с ботуши и с един такъв особен поглед генерал. Всеки ден той обхождаше батальоните, придружен от командирите им и други офицери. Щом се спреше пред нашия строй, той винаги възклицаваше: „Тц, тц, тц ... какви високи моряци! Бря, за пръв път виждам такива едри моряци!” И като се обръщаше към някой от командирите в зелени дрехи, добавяше: „Този път май моряците ще ви бият.” Малко се обиждахме, че ни наричаше моряци, нали все пак бяхме курсанти, но толкоз знаеше човечецът.
Строевите тренировки протичаха определено в съревнователен дух. Често ни се напомнеше, че класираните на първо место ще получат по десет дни допълнителен домашен отпуск, тези на второ по пет, а третите по три. И офицерите бяха силно заинтересовани. При добро класиране на техните батальони висшето командване щеше да добави доста положителни точки към техните атестации. В края на втората седмица нашият морски курсантски батальон се откъсна решително напред по строеви показатели. И ние се стараехме, ей богу как се стараехме! Но не би...
Една нощ, в деня преди първата утринна генерална репетиция на жълтите павета пред мавзолея, се събудих неочаквано и виждам надвесена над мен главата на едно граничарско куче. Помислих си, че от преумора сънувам кошмари и затворих очи. След малко отново се събудих, виждам в края на помещението група войници в маскировъчни дрехи, кучето и подкарани пред тях двама с цивилни дрехи. Умората явно отново надделя и заспах. На сутринта след закуска разбрах, че изобщо не съм сънувал. Двама парадажии от нашият батальон се свързали с две софийски нимфи, незнайно от къде набавили цивилни дрехи и след вечерната проверка през отдавна ползван проход в оградата и живия плет, отпрашили за среща с тях във „Феята”.
Пили що пили, правили що правили и в ранните часове се промъкнали по обратния път. Но не знаели, че късно вечерта в района на Гвардейската дивизия е съсредоточена и нова бойна техника на Българската армия, която да участвува на репетициите и парада. Охраната била засилена със секретни и подвижни постове. И един от обходите ги спипал и повел към поста на портала. След влизането в района, двамата, без да се наговарят хукват между сградите и се вмъкнали под завивките на своите сламеници. Започнала бясна стрелба между отделните постове. По едното чудо се разминало без жертви. И както се полага, пристигнали командоси със следово куче и бързо открили бегълците.
Много е разказвано и писано за съперничеството между армията и флота, което понякога взимаше най-чудновати и уродливи форми. Тогава битуваше и крилатата фраза „Където свършва дисциплината в армията, започва флотът”, повтаряна често от дребни и средни армейски началници. Вярно е, че поради спецификата на корабната служба, където взаимопомощта е решаваща, съществуваха по-свободни отношения между началници и подчинени, но чак пък толкоз?!
Злополучния инцидент отпуши цялата армейска злоба, още повече, че се очертавахме като първенци на парада. Привикано бе цялото ръководство на Морското училище, да се оправя със своите „неблагонадеждни” подчинени. Изсипа се над главите ни порой от укори и предупреждения. Определиха ни възможно най-дългия обходен маршрут до столовата, за да не сме пречели на офицерите от щаба на втория етаж. Дори и пред лавката, често и най-малък зелен началник по старшинство ни изместваше и даваше предимство на тези от сухоземните батальони, равни на нас по звание.
Арестуваните бегълци бяха подменени с други от резервния ни взвод и тренировките и репетициите продължиха. На самия парад на победата се представихме блестящо. И нито един от нашия строй не припадна. Имаше и празничен обяд подкрепен с канче не лошо червено вино. След обяда прочетоха заповедта за класирането. Нашият батальон не бе класиран. Останахме си с обявената ни благодарност. Другите батальони ги пуснаха в столичен гарнизонен отпуск. Ние се натоварихме на камионите и вече не помня на коя софийска гара се качихме на влака за Варна.
След двадесетина дни се прибраха в Морското училище и нашите бегълци. Остригани нула номер и придобили допълнителна квалификация на зеленчуковъди в градините на софийския гарнизонен арест. Години по-късно те станаха авторитетни капитани от търговския ни флот.
МИБЕЛ

Бележка на главния редактор:
Публикацията
4 юли 2018 г. Морското училище на парад (60-те години на миналия век) бе посрещната с интерес от читателите на „Морски вестник“. Авторът - о.з. капитан І ранг Евгени Ценов, получи заслужени похвали. Имаше и критични бележки, което е съвсем нормално, когато става въпрос за спомен, при това за събитие от преди повече от половин век. Редакцията обобщава тези бележки и ще ги предаде на автора. Дискусия по спомени няма да правим. Но ще изпълним читателското желание да публикуваме още един спомен на тази тема. Той е поместен в книгата на МИБЕЛ „Морска смехосбирка“ (Второ доп. издание, ИК „СТЕНО“, Варна, 2017 г., с. 55 - 59) - 17 юли 2017 г. Второ допълнено издание на „Морска смехосбирка“ плава към своите читатели. Имаме и разрешението на автора за това.