НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДИСИДЕНТСТВОТО
Какъв всъщност беше Геша от нашия випуск - завеян паметливец, леко чалнат моряк или дисидент? Преди мен, той бе изкарал като четвърти механик цяла година на добрия стар грозник м/к „Гоце Делчев” (бивш „Аргус”). Изключителната осведоменост и словохотливост на Четвъртия бе принудила екипажа да го нарече Гошо Бетеато. БТА - българска телеграфна агенция. Само няколко месеца по-късно същият екипаж го бе „повишил” в прякор на Гошо Тасса. ТАСС - телеграфна агенция на Съветския Съюз, а накрая го бяха удостоили с високото звание „КаГеБето”, въпреки молбите на самия Геш да му викат КейДжиБито...
Мисля си, че истинският дисидент е онзи, чието име не знаем, а е възможно и той да не осъзнава, че е такъв ...
През 2001-а с м/к „Сакар” си купувам в руски порт вестник „КаПе”. Така викат руснаците на „Комсомолская Правда”, един от най-уважаваните вестници в държавата. В броя критикът Игор Вирабов плюе книгата „Руки вверх! Или враг номер едно”. Нещо повече, той нарича глупак всеки, който би дочел тази книга…
Изтръпнах. Някъде в началото на 80-те купих „Руки вверх” на български, аз и синът ми сме я чели многократно от кора до кора, знаем я наизуст и искрено сме й се възхищавали. Авторът се казва Лев Давидичев, а илюстрациите бяха на неподражаемия Генчо Симеонов ...
Главен герой на прекрасната книга е ученикът Толя Прутиков. Останалите герои са: полковник Скрито Покрито, фон Гадке, Фонди Монди Дунди Пек и Ъх - три нули ... Впрочем, това е един и същ човек ...
Да приема ли, че в ония далечни години аз и невръстният ми син сме били неосъзнати дисиденти?
През 1968 г. Йоско от третото класно отделение имаше връзки в книжарница (изключителна привилегия) и ни снабдяваше с книги по наш избор и количество. Не зная чия е била идеята, но покрай другите заглавия, той ни достави тридесетина „Люти чушки” на Радой Ралин. Книгата бе в малък формат, илюстрирана от Борис Димовски и евтина. Много момчета от випуска се „обзаведоха” с тази книга. Някои заради цената, други от любов към Радой, а аз харесвах Димовски. Само месец по-късно книгата бе инкриминирана, иззета от книжарниците и унищожена. Немалко „петици” от випуск „Ленински” на ВНВМУ се оказахме неволни, но не и невинни дисиденти.
Признавам, че в книгата се вгледахме чак след като я забраниха. Започнаха да ни търсят от другите роти, а прасето с опашката - подпис, стана абсолютен хит. Моят приятел Къки тогава беше студент във Варна. Той взе книгата, научи я наизуст (виж „451 градуса по Фаренхайт”), а после я преписа, заедно с илюстрациите ...
Дисиденти по неволя ще нарека моите съвипускници, но аз не зная точно кои са си купили книгата. Може би Йоско е имал списък на притежателите, нали е събирал заявки и пари, но никога не съм се сетил да го питам за аферата „Люти чушки”...
Пък и няма смисъл, защото не съм чул да дават пенсия „активен дисидент”.
На м/к „Гоце Делчев” (стария) в груба тенекиена кутия имахме на две метални ролки филма „Привързания балон”. Никой не го харесваше, но героите му говореха езика на родното ми село, случките и баирите пак бяха от там. След полунощ си пусках многократно този филм в празния салет и чак години по-късно узнах, че филмът е бил забранен...
Не е било на необходимата идеологическа висота по онова време ръководството на БМФ! Партията е забранила филма, а престъпната немарливост на отговорните фактори в Параходството е позволила това „вредно” произведение на филмовото изкуство да достигне до българското морячество. За успокоение на днешните социалисти ще отбележа, че от целия „Ге Делчев” само аз гледах (макар и многократно) този филм. При това си нямах и понятие, че филмът е бил забранен. Пак не се вредих за дисидент...
Аз и „Кит” съм гледал много пъти заедно с Ники Събев, дори знаехме и повтаряхме непрекъснато много от репликите във филма, но бихте ли повярвали, че сме били дисиденти? Особено единият... 
Преди поче от 15 години съобщиха, че Доньо Донев и Божана Димитрова са били доносници на КДС. Хората се стъписаха. Тия двамата бяха всенародни идоли, почти дисиденти.
Тогава Слави Трифонов покани Божана. И почна едно близане: Ах, каква журналистка, какъв талант, как не ги е срам да я обвиняват. В отговор: Ах, какъв водещ, какъв ум...
Нито повърнах, нито изключих телевизора. Четях си книжка...
А можех да си спомня как от националния ефир преди много години другарката Димитрова ме убеждаваше, че проблемът на българина е цветът на оградата му, грубостта на ватманите и най-вече - на продавачите. Като че ли имаше какво да се продава по магазините. Впрочем, Божана е имала доста за продан - чест, достойнство ... приятели!
Горките приятели! Бедните слушатели!
Не всички моряци бяха дисиденти, но всички дисиденти, които познавах, бяха моряци. В този списък имаше навигатори, механици, мотористи, кърмчии, камериери, журналисти от „Маяк”, хора от администрацията на БМФ и ДИК.
През 1977 г. с м/к „Вола” (бивш „Ачернар”) разтоварвахме слитки и сляби в Анверс. В малките часове на нощта ме събуди палубният боцман Митко Червения.
- Шефче, прощавай, но ще умра ако не ти кажа, въпреки, че ни предупредиха да мълчим.
- Кажи, Митак.
- Вуйчо се насра!

Кораб „Вола“ 1976 г. Звона e в дясно от мен, а останалите са подполни дисиденти...
Телми не е с униформа, а аз свиря Стравински на стъклено шише с ножовка - чисти дисиденти...
Геша е вторият от дясно наляво, до него аз слушам забранени станции...
Солженицин за късни дисиденти...
Любима книга за дисиденти...
Лошите пият скоч и четат Плейбой - невероятен Генчо Симеонов.
Ученик пише писмо до министерството в „Руки вверх!“ Обичам тази книга!
Помполитът не беше лош човек и екипажът го харесваше. Той бе плавал на тази линия, а ние за пръв път идвахме тук, затова предложил на трима моряка след вечеря да ги разведе из Анверс. Червения бил сред щастливците. Разгледали Гранд Базара, бара на вдовиците и този на гейовете, а накрая отишли на нонстоп порно кино. Било вече късно и вуйчо уговорил белгиеца да ги пусне в салона без пари. След гратиса във киното, пили по една бира, качили се на такси и потеглили към кораба, все под ръководството на първия помощник капитан. За зла участ два от мостовете били вдигнати за преминаване на кораби и се наложило да чакат. Вуйчо почнал да нервничи. На втория мост дори слязъл от таксито и вдигнал бариерата с ръце, за да не се бавят. Моряците си помислили, че чак толкова скъперничество не бива, защото на стоянка броячът ще изцъка само няколко цента.
Когато слезли на десетина метра от кораба, вуйчо с все сила побягнал към трапа. Моряците се досетили, че зора на човека не е бил за пари, но било вече късно - вуйчо се „изтървал” още по средата на пробега, а на палубата изчакал момчетата и ги помолил да не споделят с екипажа за „случката”. Той дори бил сигурен, че вафлата, която готвачът дал за десерт на вечеря е била развалена, а за капак студената белгийска бира е свършила останалото.
Винаги, когато имаше вафли за десерт, капитан Петър Звона изрично и много сериозно предупреждаваше всички в салета да не пият студена напитка след хранене, защото вафлите може да са развалени. Вуйчо се включваше на мига:
-Да, другарю капитан, мен точно така ме преряза една студена бира...
Не зная кой е изтропал на Звона за случката на трапа в Анверс, но всички съвсем невинно разказваха на всеослушание, че и те са имали стомашни проблеми след консумация на въпросните вафли...
За оправдание на онзи симпатичен екипаж, ще отбележа, че единствените членове на БеКаПе през този рейс бяха вуйчо и един от придружилите го моряци в Анверс...
През 1973 г. от Лас Палмас донесох за приятелите си „Архипелагът Гулаг” на Солженицин. Заедно с братовчед ми Саво копирахме книгата и я разпространявахме сред съмишленици. Признавам, че не за всичко вярвах на Александър Исаевич. Особено на написаното за вожда и учителя на българския народ ... Искам да кажа, че не бях истински дисидент. Нима Звона и Червения бяха дисиденти?
Днес като слушам спомените на тогавашните големци, със закъснение разбирам, че по онова време всички сме били ДИСИДЕНТИ ПОД ПРИКРИТИЕ ...

Сл. ПЕШКОВ - моряк