НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПАМЕТТА
Не харесвам книги и филми, в които героят губи паметта си и после на стотина страници или за два часа екранно време, си я възстановява. Авторите могат да ми пробутват каквато история си искат, нали човекът няма памет...
За една изкуствено придобита памет се сещам и ще се опитам  да ви разкажа.
След дълъг контракт на м/к „Кейп Бретън” се върнах със самолет до София, а после прескочих до Михайловград да видя Саво и Къки. Там разбрах, че някакъв мой братовчед по майчина линия е искал да ме види.
РодАта на майка ми е бамбашка от тази на моя татко, далеч по - артистична и свободомислеща, поради което нямахме чести контакти с тези хора, освен с децата на единствената й истинска сестра - тетка Евка.
Историята се случваше през 90-те години на миналия век, някои от роднините на моята майка бяха собственици на търговски вериги, имаше известни бохеми, една фатална жена, няколко алкохолици на късо разстояние от смъртта и един национално известен наемен убиец, за когого непрекъснато съобщаваха печатните и електронни медии.
Братовчедът, който бе проявил интерес към мен, се казваше Любо, бе с десетина години по-малък и в момента изпълняваше длъжността директор на фирма от културния фронт, като едновременно водеше арт предаване по националната телевизия. Нещо типично за роднините на моята майка. Кабинетът му бе в центъра на града, имаше няколко служители и секретарка. Срещата продължи около час, оказа се, че нямаме общи спомени, само доста смътно помнех баща му.
След два месеца аварийно се наложи пак да се кача на „Кейп Бретън” и на път за аерогарата в София, отново минах през родния град. Реших да се обадя на оня братовчед от майчината родА и ето какъв разговор се състоя:
- Братовчед, ти нали си завършил техникума по механотехника?
- Да - отговорих веднага аз.
- В такъв случай искам да знаеш, че моята секретарка много те мрази.
Секретарката бе съвсем младо момиче, без никакви шансове да сме се срещали преди това. При предишното ми посещение, като поръчвал кафе за гостите си, Любо споменал името ми. След заминаването ми момичето попитало къде съм учил и от къде съм, а след като получило информацията, заявило, че аз съм съсипал живота на майка му. Били сме гаджета, после съм я изоставил, тя се върнала на село с мисълта да ме забрави, дори се омъжила за кратко, все със същото намерение, но споменът за мен не я напускал, родила, развела се, отчуждила се от света и досега живеела самотна и тъжна на село...
Бях ошашавен, нищо не казах на Любо, полетът ми бе на другата сутрин и заминах за София. Пътят ми до Некочея в Аржентина се проточи пет шет дена с влакове, самолети, хотели, автобуси и таксита.
Имах много време и аз го посветих на спомени и мислене. А не трябваше! Всичко бе много просто - за петте години в Техникума бях общувал с едно единствено момиче. Дори бях държал ръката й няколко пъти, но никога нищо за любов не съм говорил. То толкова съм и говорил, но момичето наистина бе от недалечно село. Помнех и името й, но не знаех нищо за по нататъшната й съдба. Пък и как да съм я „оставил”, като не съм я „вземал”...
Реших, че като се кача на кораба и ще забравя за този неприятен случай. Да, ама не. Няколко пъти пресичахме Тихия Океан, застояхме се в Китай, а паметта ми все „налиташе” на историята с момичето, което и до днес обича един единствен мъж.
Не знам защо, но съвсем спокойно приех ролята именно на този мъж. Беше пределно ясно, че няма как „той” да съм аз, но паметта ми дори започна да допълва историята с „достоверни” факти и детайли. На няколко пъти сънувах „момичето с разбитото сърце”. И най-простата аритметика показваше, че днес „девойката” има барем шейсет лазарника, но в сънищата ми тя винаги бе в образа на момичето, което ми бе позволило да държа ръката му. Вглеждах се в жените по далечните държави и искрено се учудвах как устискват да запазят спокойствие при среща с доказан сърцеразбивач като мен...
Контрактът продължи почти година и когато се качих на самолета за полет към дома, аз вече се бях вживял в ролята на мъж, който невинно е разбил сърцето на младо момиче от Дивия Северозапад. Бях повече от сигурен - секретарката на Любо ще каже, че майка й е същото онова момиче, което помнех от леярската си младост в ТеМеТето.
При Любо младата девойка назова съвсем друго име, а майка й е била родена цели пет години по-рано от мен...
Оказа се, че братовчед ми не знае моето име, а ме назовава с прякора ми от детските години. Тогава си спомних, че пет години преди мен в нашия техникум бе учил младеж с прякор като моя. Той бе от Живовци или Кошарник - села, които в последствие станаха квартали на града. Като моята Мала Кутловица.
Докато бяхме при Любо приемах спокойно откритието, че не съм човекът разбил живота на красиво момиче от недалечно село.
Със секретарката се разделихме моролюбиво, но хладно. Трудно ми бе да реша кой е по - ощетен от този край на историята. Аз бях лишен от правото да се чувствам мъж, който оказва магнетично въздействие върху жените, но на любовата секретарка бе отнет образа на реален обект за продължително мразене.

Салвадор Дали, „Постоянство на паметта“.
Село Сичево, Сърбия 1942-а -на гърба на снимката татко ми е написал: „Памет за слободия по време на война“...
1918-а. Стогодишна памет - родАта на майка...
1933-а. Майка с татко и родАта му в типична обстановка...
1975-а. Кораб „Копривщица“ - памет за Шоколада - първият от ляво.
„Мъжагите не танцуват“ - кримка за изгубената памет.
По време на шумно корабно иху - аху реших да пробвам със стари мръсни песни. Родените около девети септември, референдума и национализацията, се вдъхновиха и хорово изпяхме доста мръсни хитове от онова време: Горе в рая чудо става, Темпико, Аз съм Мара Пушламата, Дай ми дупе - нА ти, Ай сифон бе, чиче, но безспорен фаворит на компанията стана „Ходил ли си, бако, на луната”.
При това наборите помнеха и текстовете, и мелодиите. Като е за простотия...
Ровя из паметта си за свестни песни от онова време. Джон Ленън възпяваше ИРА и Анджела Дейвис, Боб Гелдоф - Мандела, а Стинг - СССР! Никой не се сети да изпее песен за нас, които живяхме в комунистическия рай. Какво им пречеше ли? Тлъстите им сметки в американски банки и имотите им - пак там.
Много харесвам песента на Висоцки „Ой где был я вчера - убий меня, не помню”. После другите почват да му разказват какви ги е вършил „вчерА”, но той все не си спомня... или не му се иска. Много пъти съм пял тази сравнително неизвестна песен. Заради лесните гами, а и за фината ирония към избирателната човешка памет.
Неотдавна прочетох роман на мой любим автор от младостта - Норман Мейлър. За моя изненада романът се оказа криминален. От друга страна разказвачът е изгубил паметта си и през цяпото време се мъчи да си спомни какво се е случвало последните няколко дни... Книгата се казва „Мъжагите не танцуват” и въпреки моята неприязън към сюжетите тип „изгубена памет”, я прочетох. Прекрасна книга! Препоръчвам я и на вас. За освежаване на паметта.
С моята памет като че ли, нямам проблеми. Бях само и единствено моряк със всички последствия от този избор. Придобил съм знания и умения, които ме правят това, което съм, а това какво съм бил е в ръцете на моряшката общност, която ми е дала днешната самоличност. Именно моряците имат властта да потвърдят или отхвърлят паметта за мен.
Аз съм моряк и винаги ще остана такъв. Дори и днес, когато само наблюдавам събитията и си спомням за дните, в които животът ми имаше друг смисъл и не се занимавах със запетайки, пълен член и „и кратко”...
Ще изпиша нещо, което няма как да забравя. Често споменавам актуални книги и филми. Моля ви, не си мислете, че ги купувам от книжарниците или ги гледам по моловете. Тегля ги от „Читанката” и „Замундата”, защото времето, когато можех да си купя всяка интересна книга, да гледам филмите в киносалон и да плащам високи сметки в ресторант, остана единствено в паметта ми!
Всъщност ДРУГОТО ИМЕ НА ПАМЕТТА Е СЪВЕСТ...

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са предложени от автора