НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И БЕГЪЛЦИТЕ
Първият морски беглец, за когото се сещам, е едно момче, герой от роман на Майн Рид. То се скрива в товара на презокеански кораб и в „автобиографичната” книга разказва за оцеляването си, затрупан между сандъците в корабния хамбар. Книгата бе собственост на Тома Томов, адвокат от село Мала Кутловица и татков приятел, а историята на момчето - беглец завършваше щастливо, помня я и до ден днешен, след повече от 60 години!
Вторият беглец с кораб, когото срещнах, също имаше щастлива съдба. Казваше се Асанте Сампсон от Гана и бе камериер на израелския кораб „Астрон” през 1990 г. Екипажът наричаше камериера Самсунг и всички знаехме, че е „сляп беглец”. Когато бил само на 12 години той тайно се качил в хамбара на случаен кораб. За щастие корабът бил собственост на Израел. На евреите им трябвали работници. Издават му паспорт в съответствие с устните показания на беглеца. В тях  Самсунг прибавя 10 години към възрастта си и веднага е назначен за корабен камериер. От тогава е сменял кораба само веднъж поради бракуването на стария. Щастлив е от съдбата си. Има всичко - подслон, храна, топлина, дрехи, пари, телевизор, видео и стотици касети.
Историята на ганаеца ми бе разказана от друг беглец в същия екипаж Степан Фарианац - Стипе, механик на кораба и също израелски гражданин, но бягството му е по суша от разпадащата се Югославия.
Като моряк Сампсон два пъти е бил в Бургас. Харесало му. Вероятно му е напомняло за Гана...
Следващите бегълци вече се наричаха „стоуейси” и съдбата им не бе толкова щастлива.
През 1994 г. на м/к „Оборище” след отплаването от Казабланка се разигра „стоуейс”, трагикомедия, която ме накара да забравя Майн Рид и Сампсон, като променИ и отношението ми към „слепите” бегълци.
Първият го хванахме минути преди отплаването. Беше се скрил нескопосано (по-късно щяхме да разберем, че не е баш така) в салета, дишаше лепило и плюеше по пода. Намерихме и торба с продукти в спасителната лодка, но от други стоуейси нямаше и следа. Свалихме лигльото от салета на кея и потеглихме.
След два дена Здравко Дявола, докато човъркал нещо на теферич до комина, чул немощен глас: „Амиго, амиго”. Вдигнал очи Дявола и видял горе на димохода две мазни арабски муцуни. Екипажът се събра на лодъчна палуба, а бегълците слязоха при нас - добре опушени и опечени. Плачат арабите и се молят да ги пощадим. Вторият помощник и един моторист, хора с опит в подобни истории, предложиха веднага да ги хвърлим в океана. Останалите се възмутихме от варварското предложение, но десетина дни по-късно щяхме да разберем причината за „мъдрия” съвет. 
Капитанът бе добро момче и след първоначалния гняв нареди да настаним арабите в прилична кабина срещу готвача. По време на прехода ги хранихме редовно, давахме им дрехи и цигари, а през деня излизаха на разходка по палубата. Не проявиха никакъв интерес към каквато и да е корабна дейност. В Хелзинборг, Швеция, властите ни предупредиха, че ако бегълците избягат, корабът ще бъде солено глобен.
Избягаха още на втория ден... На третия шведите ги гепиха и ги оставиха в местен затвор до края на престоя ни, като разходите плащаше корабът.
Имаме си наши работи за ремонт в машината, но всички се включваме в подготовката на нов „затвор” за мангалите.
Корабната кабина е направена така, че при пожар или наводняване да можеш лесно да я напуснеш. Унищожаваме една чудесна корабна кабина, като заваряваме решетки на финистрините и сменяме вратата с желязна. За Санкт Петербург сме спокойни - бягството е невъзможно. Цената - прекрасна японска кабина. Тук арабите пробват друг номер. По време на контролата викат „Амнести интернешънъл”, хвърлят се в краката им и ронят сълзи, че ги малтретираме и не ги храним! За щастие руснаците не повярваха на арабите, дори ги посритаха, което съвпадаше с тайното желание на целия екипаж, след преживяното до тук. Всички се бяхме превърнали в расисти под прикритие...
За наш „късмет” на връщане Биская ни разказа играта. Пълзим като хлебарки по канижели и салети, но сме отворили вратата на „затвора” и се наслаждаваме на гледката. Двамата гадняри са оповръщали и осрали кабината, но не могат да направят и крачка. От Мароко се обадиха, че ще си приберат „стоката” на рейда пред Танжер. През няколкото спокойни дни най-изстрадалите от екипажа: камериери, фитери и дарители, минаваха периодично пред заключената кабина и провлачено - мазно се провикваха: „Танжер полииис”. От вътре се чуваха жални стонове.
При предаването разбрах защо: Полицаите смляха от бой бегълците още в лодката, пред очите на екипажа... освен ако пак не е било номер!
На м/к „Сакар” през 2000 г. в тунела на машината се скри един мароканец. Споменът за двамата наглеци от същата националност, които четири месеца тровиха живота ни на „Оборище”, ми навява нечестиви идеи, но стискам зъби и разпитвам арабина, за да изготвим протокол според международните закони. Арабинът - беглец бе открит от Жечо - втори механик, а аз опитвам на няколко езика да узная повече за стоуейса. Мангалинът се прави на ударен, защото уж говорел само френски. Накрая и на френски го попитах как се е качил на кораба и той всичко си призна. На английски... Никога няма да забравя как е „по какъв начин” на френски - кел фасон. След два дена сме във Франция. Не е любимата ми държава.
Стоим по-дълго в Руан и мароканецът успя да избяга. Франсетата го върнаха с препоръка да уважаваме човешките му права. Арабинът е в кабина с баня и тоалет, храним го три пъти на ден. Той няма телевизор и марокански вестници, но от телевизия и български вестници е лишен и целият екипаж. Френската телевизия е на система, която никой телевизор не хваща, а на французите няма да им навреди ако са по-учтиви и четат поне една книжка годишно...
Ще ви разкажа стоуейс история от преди сто години. След Първата световна война във Варна спрял голям

Моторният кораб „Сакар“, на борда на който се развиват част от описваните събития, 2012 г.
Поглед към главната палуба на „Сакар“ по време на натоварване, 2015 г.
Моторният кораб „Оборище“, на борда на който се развиват част от описваните събития, 1977 г.
Момент от всекидневието на главната палуба на „Оборище“, 1977 г.
Ловецът на бегълци Жечо Леондиев е най в дясно. Личен архив на автора.
Стипе - сухопътният събрат на Сампсон. Личен архив на автора.
презокеански параход. На път за Америка, още в Средиземно море, от въглищата изпълзял млад мъж и моряците го отвели при капитана. Оказало се, че беглецът е българин, а опитът да му намерят някаква корабна работа за предстоящия океанския преход се оказал труден, тъй като по професия човекът бил художник. Капитанът вероятно е казал: „Я да те видя що за художник си. Сядай да ме рисуваш!”
Портретът бил толкова сполучлив, че оставили българинът на спокойствие чак до Ню Йорк. Там барото му казал: „Млади момко, ти имаш голям талант, но за да успееш в Америка трябва да бъдеш и добър търговец. Затова от пристанището иди в най-големия хотел и се представи за художник - милионер. Давам ти един костюм и десет долара. Пет дай на таксито, а другите пет - на портиера. Аз пък ще съобщя на журналистите, че с парахода ни е пристигнал велик европейски художник портретист.”
Така започнала кариерата на световноизвестния български художник Никола Михайлов.
Не съм много сигурен в достоверността на тази история, но вярвам, че всеки от вас помни чудесния портрет на Иван Вазов, седнал в красив стол с книга в ръка...
По същото време, едва десетгодишен, на два пъти бяга с кораби популярният варненски моряк Владо Паркера. Опитите му за съжаление са неуспешни, но това не му пречи след години да стане машинен боцман в Параходство БМФ. Разказвал ми е тези истории на борда на п/х „Панагюрище”, но много вино тогава се изпи и много песни се изпяха, та „сал споменът остана”...
Има една безумна история за стоуейси, която ми бе разказана от капитан Ники Марчев. По време на дълъг престой в африканско пристанище, на един от „войводите” (май беше „Загубански”) успели да се скатаят пет - шест жители на бедната държава. Корабът продължава далекоизточния си рейс заедно с африканците. На връщане африканската родина отказва да си вземе поданиците и те се озовават в България. По време на двумесечния престой в БеГе, стоуейсите на три пъти бягали от кораба. Нали са бегълци! Последния път ги гепили чак в Перник...
Накрая отплавали с кораба на нов далекоизточен рейс. Екипажът се мъчи да ги приобщи към моряшкото братство, но не успява. Та те са стоуейси, а не моряци! Забравил съм подробностите, пък и Ники Марчев обичаше да украсява морските лакърдии, но мисля, че историята се проточва няколко години. Правени са опити да се „изтърват по невнимание” бегълците в някоя друга държава, но все неуспешно, защото всички държави, които „Загубански” посещаваше, бяха по - бедни и от тяхната родина.
Не помня края на тази история, но съм сигурен, че много от читателите на МВ знаят повече за този уникален случай в световната емигрантско-стоуейстко история...
Днес светът преживява огромна бежанска криза, а ние моряците се оказваме с дългогодишен опит по тази тема. Ако трябва да дадем някакъв съвет от нашите морски преживявания, то той е: КАКВИТО И ДА СА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА И ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ПРЕСТОЯ МУ НА КОРАБА, СТОУЕЙСЪТ НИКОГА НЕ СТАВА МОРЯК!

Сл. ПЕШКОВ - моряк