НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И АЛАБРОСЪТ
Не зная как е по вашия край, но в Мала Кутловица алабросът бе важно, ама много важно нещо. В годините до Априлския пленум по-важно нещо от алаброса нямаше. След този пленум - още повече, но за това - после.
По малките полянки край малакутловската главна улица можеха да се видят групи деца, които упорито трият с длани растителността по главите си. Модната мъжка прическа по онова време бе „петльов гребен”, а дамската - „конска опашка”.
На момчетата с такава прическа им викаха суинги, на „опашатите” момичета - зози. Ние, малките, също искахме да сме суинги, за да ни харесват зозите, но за да обърнем косата си назад, трябваше да я трием с ръце. Тук техниките бяха различни: с две ръце, с една, с плюнка и без, с шекер, без такъв и т.н.
Към подрастващите винаги имаше някой суинг за консултант. Той правеше дребни забележки, а на по-неопитните хващаше главите под мишница с едната ръка и търкаше перчема им с другата. След такава интервенция косата ставаше доста смачкана, но за сметка на това лесно се обръщаше назад, което бе задължително за оформяне на „петльов гребен”.
За някои по-упорити коси се прилагаше намазване със захарен разтвор, а за най - непослушните прически - дамски чорап денонощно.
Не всички успяваха да обърнат назад косата си. Като крайна мярка се прилагаше „близане от крава”. Мажеш главата със сол и клякаш пред кравата, а тя си знае работата. Когато някой идваше със идеално обърната назад коса, всички възкликвахме: „Ау-у-у, да те не е близАла кравата!”
Къдрави в Кутловица бяха само Славчо на Ерменко и Цецо - внукът на Цеко Даскало. Всички много им завиждахме, но не мисля, че те разбираха причината. Днес и двамата са плешиви.
Аз бях от отличниците по алаброс. Главата ме болеше от търкането, косата ми ставаше като на мериносова овца руното, но стоеше стабилно обърната без шекер,  чорап или близане.
През 1956-а Бил Хейли си пусна „кис кърл” (целуваща къдрица) и ние всички засукахме по една лимба на челата си.
След 1960-а обърнахме косите напред и ги събрахме в един кичур между очите. Прическата се наричаше „калипсо”. Старците й викаха „акъллипсо”...
През 1962-а „Битълс“ тотално решиха проблема с обръщането на косата, защото я оставяхме да расте на воля над очите и ушите.
В периода 1965 -1970-а Дичо Узунов с помощта на Мето бръснаря, ни превръщаха в „банда голи глави”, по заглавието на популярен източногермански пропаганден филм. При това го правеха с някаква необяснима за мен наслада, която граничеше със садизъм.
Във времето след 1970-а цели 15 години не се виждаха нито очите, нито ушите ми. Върнах си го на Дичо и Мето за петте години стригане!
През 1985-а дойде „ска” - то. Заточих се като кохинор и видях, че очите и ушите ми не са чак толкова лоши.
Забелязахте ли, че съм пропуснал пънка? От мързел!
Само не си въобразявайте, че съм бил маниак на тема прическа. В сравнение с истерията, която проявяваха към косата ми някои институции, аз спокойно мога да мина за алабросов нихилист.
От Тодор Живков, през Дичо Узунов, уличните милиционери, корабните капитани, помполити, директори, партийни секретари, квартални ОФ дейци, та до случаен пенсионер в автобуса, всички се взираха втренчено и развълнувано в косата ми. Колко е дълга, как е сресана и как гледат очите ми зад перчема.
Съзнателно пропускам темата за брадата, бакенбардите и мустаците. Там простотията на властта бе неописуема и безгранична...
Стригали са ме насила, дори на улицата, скубали са ме (докато стигнем до участъка), глобявали са ме, отказвали са да ме пуснат на кино, театър, ресторант, хотел, на работа, не са ми давали заплатата...
Е, и? Остриганото и оскубаното оставях така, докато ми порасте нова коса, но никога не лиших прическата си от естествения й контакт с раменете ми. Единственият начин оскотялата власт да попречи на този контакт, бе да отреже главата ми. Ленин и Сталин обаче вече не бяха между живите и този метод все по - рядко се прилагаше.
Абсурдът е в това, че не ми пукаше особено за косата ми, но се удивлявах колко много се вълнува от нея официалната власт. Не мога да отрека известна изобретателност на тази власт. Те твърдяха, че не били против косата ми, а против онова, което съм искал да кажа чрез нея. Мога да имам дълга коса, но трябвало да изглеждам прилично - като Маркс, Енгелс, Благоев и Димитров. Беше толкова плоско, че чак гнусно.
На корабите, особено по време на дълъг рейс, прическата бе обект на безумни експерименти, както и на многократно бръснене с цел подобряване гъстотата й.
На м/к „Плана” през 2002 г. корабната модна прическа бе повлияна от световното по футбол. Там Кристиян Циге, един американец, двама японци и един турчин се изтипосаха на терена с индиански прически. По цялата глава от челото до тила минава ивица коса широка два - три пръста. Останалото - нула номер. На Биско моряка тази прическа много му харесала, размечтал се за нея и споделил това с екипажа, докато гледахме мачовете от световното.
Замислих се. Салвадор Дали е изработвал маси, а Пикасо - вази. Да, но те са го правили за богати хора, а Биско е беден. Аз пък не съм нито Дали, нито Пикасо и предложих  на момчето да му измайсторя мечтаната прическа. Цял час си играх с косата му. За щастие тя бе гъста и черна. Прическата стана трепач. Екипажът я нарече „Вожда на червенокожите”. В Монфалконе излязох заедно с младия моряк. За да изпъкне оригиналната му прическа, аз остригах косата си. Направих се нула номер - нито една къдрица не оставих. Така де, колегата Гог ухото си е отрязал, аз за една коса ли ще го правя на въпрос!
Екипажът непрекъснато се заглеждаше по прическата на Биско, а третият механик Наньо, бивш офицер, ме помоли да го подстрижа. Върша си аз работата дето най я умея, а Наньо току пипа главата си и хленчи: „Ох, шефе, направи ме на бразди.”
Накрая всички много харесаха резултата, а Наньо налетя да ме черпи. Отказах му така: Представяш ли си да помолиш Сезан да ти боядиса хола и докато той си върши работата, ти да му подвикваш: „Зеленичкото малко по-тревно не може ли? Още жълтичко тук ще е добре да се добави”...
А аз си спомних как моят татко ме научи да го подстригвам когато още нямах пет. Косата на баща ми бе почнала да побелява и му оформях нещо като канадска ливада. Косата му някога е била черна, очите - сини, мургав, строен, широки рамене, мускули. Впечатляващ мъж ще да е бил моят татко!
На края на този рейс се подстригах сам. Направих си пънк прическа. Сложничка е, но през цялото време си виках: слепите как се справят. Екипажът взе, че хареса фасона ми. Оформих още няколко пънкара сред моряците. Дали като се пенсионирам да не стана коафьор? А, не - стилист!
Подстригвал съм ежеседмично над сто човека в Морското, двама първи рангове, няколко капитан-лейтенанти, някои - приятелски, други - по заповед. На корабите бе най-весело: експерименти, импровизации, шинлици и много творчество.
Най-известният човек в Мала Кутловица не бе Цено Ушко - шивач, Рустем Артикъл Дефиникъл - ковач, или Кусай Бай Дани - духовит пияница. Пръв по популярност бе Бай Начо Бръснаря. Данчо Радичков бе написал, че не трябва да спориш с него, защото ще те направи да приличаш на пипон в главата, а Георги Парцалев в един скеч бе споделил, че от колегата бай Начо е научил рецепта за СЛАДКО ОТ МУШМУЛИ...

Сл. ПЕШКОВ - моряк

Моторният кораб „Плана“, на борда на когото се развиват част от описаните случки. Такъв „алаброс“ пред носа на кораба само Нептун може да направи!
Чичо ми Точе с „кис кърл“ като войник през 1931 г.
1931 г. - Цено Пешков - предтеча на бъдещите коафьорни моди. И то като войник!
1953 г. - братовчед ми Боко с петльов гребен.
1969 г. Прическа „Бай Мето“.
1972 г. Подстригвам Бат Марин Цанев - м/к „Оборище“.
1991 г. М/к „Кейп Бретън“ - Ах, къде са Дичо и Мето...
2010 г. Ню имидж.