НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЮБИЛЕЯТ
В началото бе четенето. Тогава писането ми изглеждаше фасулска работа, но преди няколко години реших да се пробвам и занятието се оказа доста трудно. Не заради пълния член и запетайките, за тях си има редактори, а поради простите въпроси - какво искам да кажа, кому и защо...
Първом реших, че искам да кажа нещо на самия себе си, защото е приятно да си спомням минали плавания и случки. После Наско, що му трябваше, ми подшушна, че и други освен освен нас двамата, четат моите писания. Тогава започнах да се измъчвам от загадката какво биха искали да им разкажа моите невидими читатели. Та аз каквото и заглавие да напиша, накрая като в историята с краставицата на Мирча Кришан, пак ще го докарам до моряците...
Чак след смъртта на моя татко през 1991 г. открих, че през целия си съзнателен живот той е изписвал всеки ден по едно изречение. Ако трябва да бъда съвсем точен - по един ред от тетрадка. В негова памет реших да започна да правя същото. Не успявах съвсем, защото едно единствено изречение се оказа недостатъчно да опише моментните ми чувства, но старателно изпълнявах ежедневния си синовен дълг да списвам моите актуални впечатления и настроения. Имаше нещо досадно и безнадеждно в това действие, но се надявах, че други хора няма да прочетат написаното от мен.
Минаха години. Един ден отворих стара тетрадка и се зачетох. Стилът и правописът бяха ужасни, но информацията бе прелюбопитна. Бях изумен да разбера, че много интересни

Рисунка на художника Петър Н. Петров (1952-2013), публикувана във в. „Народно дело“ през 1988 г.
неща са се случвали, въпреки личното ми усещане за скука и монотонност. На „стари години” се замислих за правописа и граматиката, но признавам, че и грешките от предишните ми текстове си стояха баш добре по страниците.
Ще ви попитам нещо. Колко на брой са живите моряци, които са плавали с Бай Даньо, Дели Андон, Корсара, Кюфтето, Звона, Йогата, Йотата, Фоса, Буги, Шишето, Дявола, Райо, Пича, Червения, Камбура, ЖИтата, Кодуна, Танина, Таната, Камъша, Пача, Черкеза, Лудия Павка, Краставия, Джибрата, Чорбата, Кума Рапа, Стара Майка, Паркера, Злото, Магданоза, Ментата, Фанфана, Кукумингото, Бижуто, Кекемето, Стенлика, Черното Гоче,Петранов, Дъба, Чочо, Пандо, Черния Геш, Бистра, Трайчето Лъва, Янка Партизанка, Кико Петров, Войнски, Пасака, Иван Говедото, Колката, Плашеята, Вихъра...  
Малко са, нали? Още по-малко са онези, чието физическо и ментално състояние би им позволило да възстановяват толкова отдавнашни събития. А колко от тази нищожна бройка ще напишат спомени?...
Е, аз съм плавал с всичките тези моряци и все още ясно си ги спомням. Засега!...
Ще дойде ден, когато бъдещите хора ще съдят за нас и по тези спомени. За щастие с подобна марино - мемоаристика се занимават и Вальо, и Любен, и Атанас Панайотов, а и такива, за които не зная. Не иде реч само за художествена литература, а и за най-прости свидетелски показания. Като „Записките” на Захари Стоянов.
Преди повече от две години написах първия си спомен от поредицата „Морякът и”. Не ми работи „търсачката” в „Морски вестник“, но с достатъчна (за литературата) точност изчислих, че настоящото есе (така определя формата самият главен редактор на вестника) е стотното по ред, а това си е едно красиво кръгло число.
Има една сцена във великия филм „Непокорния Люк”, която никога няма да забравя. Затворникът Люк Джаксън (Пол Нюман) се хвана на бас за голяма сума, че ще изяде 50 варени яйца само за 15 минути, без да повърне. Парите бяха заложени, яйцата се варяха, а приятепят на Люк (играеше го Джордж Кенеди) се доближи до Нюман:
- Защо ти трябваше да казваш 50 яйца? Можеше да кажеш 35 или 39!
- Защото 50 звучи по - кръгло - отговори му Нюман.
И аз можех да празнувам юбилейно есе номер 50 или 75, но 100 звучи много по - кръгло, нали?
На правителствата им дават сто дена спокойствие, театрите празнуват стотните представления на пиеса, известните хора тържествено отбелязват всяка своя годишнина на нула и пет, а аз честитя на „Морски вестник“ юбилейната стотна публикация на тема „Морякът и”.
Наско пък нарича писанията ми есета, защото според него „есето е като прасето - всичко яде”. В „Морякът и” наистина има от всичко: маринистика, хумор, драма, романтика, екшън, история, анекдот, изкуство, култура, музика, мемоаристика, философия, поезия и откровена простотия...
Познавам няколко човека, които са прочели доста от есетата. Сашко Тангото си ги принтира и събира в папка с надпис „Истории от дивия северозапад”. Тези от моя випуск ги съхраняват (аналогово поколение сме) в „специален раздел” от паметта си под надслов „Сказание за великия випуск Ленински”. Един варненски капитан пък е запленен от родната ми Мала Кутловица и все пита  как помня всички тези истории.
А аз си мисля, че строя „паметник неръкотворен” на моряка…
Вчера се върна от Канада приятелят ми Любо Майничката. Той изкара там половин година и каза, че всеки четвъртък отварял МВ, четял „Мирякът и” и това го правело щастлив...
То в Онтарио и измачкана страница от стар брой на „Работническо дело” може да стопли душата ти...
Писането на есе е като карането на велосипед. Веднъж като му свикнеш... Днес се сетиш за кораб, утре за капитан, а вдругиден - за Енгелъберт Хъмпърдинк. Няма начин, обаче, в едно есе да се не поразсъблечеш. Понякога - просто по домашному, друг път и повечко. Един вид - духовен стрийптийз. И така от дума на дума, някой ден ще дойде ред и на гащите...
Себичен човек съм, признавам, и колчем прочета изписаните от мен страници, все ще намеря кусур. Ту времената не съм улучил, ту прилагателните тежки и тромави, ту пълни глупости съм списвал. Ще ми се пО така да съм го изкусурил. По-фръцкаво! Ама знам ли. Да бях се старал, можеше и по-зле да се получи.
Пък има и страници, които си харесвам. Направо се чудя как съм ги издокарал. Днес да седна - няма да мога. Написаното е като живота ми - ту весел и безгрижен, ту тежък и мрачен. Аз просто разказвам за дребните моряшки преживелици и вълнения и се надявам да не остана неразбран. Ако досега си ме чел, значи и натам ще продължиш, Читателю. То е ясно, че по-добър няма да стана, но ми стига, ако си разбрал, че се старая.
Дължа на читателите едно пояснение за снимките. Идеята за фототографиите и тяхния подбор бе изцяло и само на редактора, а някои от тях не просто допълваха, но и обогатяваха есетата. Разбирам, че фотографията е велико изкуство, познавам творчеството на големите майстори и искрено им се възхищавам.
Старая се да пиша, а не да снимам. Смисълът е не да публикувам снимка, а после носталгично да хленча над нея. Точно обратното - снимката трабва да допълни изписания текст и да го погледне от друг ъгъл.
Ще ми се особено много ценни мисли (ОМеЦеМе) да изпиша по страниците и те да трогнат сърцето на Читателя. Както и да го изпиша, все се домогвам до читателската любов.
В публикуваните есета бях: артист в селска вечеринка, спортист, лингвист, патриот, хлебар, дисидент, художник, музикант ...
О, как можах да забравя: бях и неотразим сърцеразбивач...
А някои от темите са като „Приказка без край”...
Може би във всички текстове има едно единствено изречение: Моля ви, споделете самотата ми! Защото писането е занятие самотно.
Закъде съм без теб, Читателю. Без Теб ще се затрие списмовното ми слово... Ще повяхнат крилете на спомените и ще спра да мечтая.
Преди време проумях простата истина, че ако нещо ти е на сърце, напиши го, та и да не става за публикуване. Зарови го някъде и после го прочети пак след десет години.
Длъжен съм да кажа на всички мои минали, настоящи и бъдещи читатели: Героите и събитията, описани в есетата, са истински. Приликата с действителни личности и истории е търсена честно, съзнателно и буквално.
Последното изречение ще напиша от сърце, без никаква връзка с рекламен слоган:
ЧИТАТЕЛЮ, ТИ СИ МНОГО ВАЖЕН ЗА МЕН!

Сл. ПЕШКОВ - моряк