НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И АВТОБИОГРАФИЯТА
Колегата Нушич (Бранислав) е казал, че писането на автобиография е „работа, с която се занимават само пропаднали политици, изгонени владетели, безделници - пенсионери, бивши дворцови дами и членове на Академията на науките.”
Усетил ме е преди цял век и то още от третия опит, но пък компанията не е лоша, особено тази след мен... Те и биографиите не са стока, но там хвалбите са оправдани. Не че има много биографии на моряци, а за автотакива - сещам се само за Шоколада, но той има сериозно оправдание.
В годината, когато завърших Морско училище, пуснаха един български филм, който нямаше щастлива съдба, а в поддържащите роли участваха няколко моряци во главе с Григор Вачков. Във филма „Кит” бреговата глупост  бе превърнала във фалшиви герои моряците от малък  риболовен кораб. Стоянка Мутафова, като майка на капитан Димитър Критиклийски (Вачков), разказваше пред будната общественост биографията на своя син - моряк. От малък обичал морето, опитвал се да плува още докато го къпела в детското корито, после се увлякъл по адмирал Нелсън, но Стоянка му казала да се откаже от проклетите експлоататори и той залюбил адмирал Ушаков, барабар с моряците от крайцера „Надежда”...
На деветнадесет години видях за първи път морето, а две години по-късно, Ицо Парата ни отведе на голям кораб и се възхитих от онова, което видях в машинното отделение на п/х „Шипка”. Бях учил леярство в михайловградския техникум и представата ми за голямо техническо съоръжение се изчерпваше с училищната вагрянка...
Точно половин век (смятам и Морското училище) бях действащ моряк и много вода премина под краката ми, красиви морски изгреви и залези видях, непознати земи и хора срещнах, стотици кораби и машини опариха ръцете и душата ми с незабравими преживявания.
Днес спокойно мога да кажа, че в досегашния си живот бях голям късметлия. Случих на родители. Добри, мъдри и изключително честни хора. И добри учители ми се случиха: в началното селско училище, в техникума по механотехника и в Морското. Помня всичките си учители, нямам фаворити и ще съм им благодарен завинаги. Добри бяха и командирите ми във Военноморското  училище. Те имаха най-трудната задача - да ме направят моряк. Не зная как е при другите професии, но на кораба, както казват в моето село, „нема лабаво”.
На площ от стотина квадратни метра ти си пред очите на всички в продължение на много дни и месеци без прекъсване. Няма място и възможност за преструвки, имитации и скатаване. Част си от малък колектив и задължително трябва да намериш своята роля в тази общност от хора. За щастие на кораба има място и за непукисти, и за веселяци, и за мечтатели.
Морският ми късмет бе в това, че българското морячество е с добри традиции и качества. Във вените на нашите моряци тече не кръв, а сол, казваше капитан Корсара...
Вървях по варненски площад и срещнах познат мъж. При това споменът за този човек бе ярък и весел. Здрависахме се, дадох му знак да мълчи и почнах: „Копривщица?” Човекът не реагира. „Рила?” - мъжът се опита да ми каже нещо, но го спрях. „Родопи?” - в погледа му се появи учудване и побързах да продължа: „Габрово?”, „Стара Планина?”, „Вола?” - продължавах  да изреждам корабите, на които съм плавал, после почнах да ги повтарям, но моят познат все клатеше отрицателно глава. Накрая изгубих търпение и го попитах: „Кажи най сетне на кой кораб плавахме с теб?” ... „Лекувахме се заедно във варненската терапевтична болница.” - бе отговорът...
Чак тогава си спомних. Докараха го след инфаркт, лежеше неподвижно до прозореца, а ние пазехме тишина по изрично указание на лекуващите лекари.
После няколко палави девойки от неговата фирма му донесоха цветя, бонбони, цигари и уиски. Споделихме всичко без цветята, той живна и се оказа много весел и сърдечен човек ...
Винаги съм изпитвал досада, когато мои брегови събеседници търсеха някаква изключителност в моряшката ми професия. Работа като работа, ще кажа аз, но съм длъжен да призная, че в живота си не съм работил нищо друго, освен моряклъка, така че ми е трудно да сравнявам. От друга страна, между моите брегови познати и приятели има лекари, художници, бачкери, писатели и счетоводители, но не съм забелязал особена разлика между мен и тях.
Първият кораб е като първата целувка - никога не се забравя. Моят първи кораб бе параходът „Родопи” - стар, ръждив и мръсен, а в екипажа бяхме Фоса, Куция Дявол, Дели Данчо, Дели Андон, Кольо Змея, Гого Чумата и Пешо Джибрата... „Родопи”-то едва креташе, гореща пара и вода свистеше от тръбите и механизмите в машината, а трясъкът от разбитите лагери на парния двигател, тревожеше морските обитатели на няколко мили разстояние. „Родопи” бе стара бракма и моряците с право го отбягваха, но ние - екипажът му, го обичахме безгранично и необяснимо...
Шест месеца по-късно вързахме нашия кораб за вечна стоянка в езерото. В Параходството остана само един толкова стар и немощен кораб - сестричката на „Родопи” - параходът „Рила”.
„Рила” бе вторият ми кораб. След година плаване откарахме „Баба Рила” на режището за кораби край Шабла.
В онези години корабите на българския морски флот представляваха невероятен коктейл от тип, дизайн, задвижване, постройка и история. Някои бяха като шедьовър от велик майстор, със славни корабостроители и собственици, а много от машините, устройствата и архитектурните елементи можеха да бъдат перли в колекцията на световните музеи на корабоплаването. Истинско бижу и моряшка мечта бяха петнадесетте „японци” поръчани и получени в периода 1965-1970 г.
В битността ми на моряк съм работил на бълкер, карго, танкер, ро ро, пасажер, контейнеровоз, обо, дълбачка, смукачка, бункеровчик, влекач, дървовоз, камоиновоз, водолей... Задвижването на тези кораби се осъществяваше от парни машини, парни турбини и различни модификации дизели.
Неотдавна един приятелски випуск от Морското се канеше да отбележи подобаващо годишнина от завършването на Училището. Богат и успял тяхен съвипускник предложил да спонсорира издаването на юбилеен сборник на випуска. За целта всеки от тях трябва да напише и изпрати автобиография за времето след дипломирането. Да се акцентира на постове, звания, титли, публикации, социален и семеен статус.
Идеята ми се стори доста лепкава и не съм се интересувал от реализацията й, но ще ви разкажа за един моряк без автобиография...
Преди много години трябваше аварийно да сменя главния механик на м/к „Кейп Бретън”. Пътят бе дълъг, включваше влак, самолет и автобус, но за мой късмет, щях да имам компания - един моторист от кораба се бе разболял и с мен пътуваше смяната му. Казваше се Пенчо, бе слабичко момче с лице на мечтател, а „Кейп Бретън” щеше да е първият кораб в живота му. Преходите и полетите минаха добре, но в Аржентина се наложи на два пъти да чакаме кораба по малки хотели в Буенос Айрес и Некочеа. Мислех си за главния двигател, за проблемите, които ме чакат на кораба и не обръщах специално внимание на Пенчо. Бе времето на т.н. преход и в България животът бе сложен и труден. Нас двамата ни хранеха богато и в самолетите, и по хотелите, а мен навсякъде ме чакаха дълги телекси от чорбаджиите, с описание на корабните проблеми, които трябва да решавам. Понякога се разхождахме из градовете, но повечето време прекарвахме в сън. Всеки път, когато се опъвахме да дремнем,

Знаменитата автобиография на Нушич.
И Марлене е в списъка на Нушич.
Моето семейство и други животни - има и такива автобиографии.
На съфамилника (Максим Пешков) всичко е разрешено…
Тодор Живков май не е писал автобиография докато е бил № 1 в държавата. А и към биографията, която му е спретнал Милко Балев, никой не проявява интерес. Виж, към този бюст, направен от талантливия му адаш Тодор Цонев (1934 - 2004 г.) преди 40 години (през 1979 г.), интерес има. Продава се и сега в Дома на хумора и сатирата в Габрово.
Пенчо казваше: „Време е да отморим.” Разбирах иронията му, но нямах желание да му обяснявам какво ни чака на борда на „Кейп Бретън”.
Качихме се на кораба и оставих Пенчо на „обща работа”, цял месец да се обучава, преди да го включим във вахтите. Виждах го всеки ден, докато работехме долу в машината, казвах му някоя дума за кураж, ясно бе, че момчето се старае и ще го бъде. Посетихме още няколко южноамерикански пристанища от западния бряг - много маневри и постоянна готовност на машините по време на товароразтоварните дейности. Накрая отплавахме за Китай.
Една вечер потърсих Пенчо, за да се уверя, че вече е готов за ходова вахта, не го намерих и попитах камериера от моряшкия салет дали новият моторист е вечерял. Камериерът не разбра за кого го питам и след кратък разговор установих, че за целия месец, откакто се е качил на кораба, мотористът нито веднъж не е идвал да се храни в салета. Никой не го бе срещал и в другите помещения по надстройката. В кабината му също го нямаше. Нямаше го и в пулта за управление ... Хукнах из машинното отделение и го открих да човърка нещо по разпределителната кутия на баластните танкове...
Половин час слушах разказа на това момче...
Нямал баща, с майка си живеели бедно и трудно, завършил техникум, кандидатствал в БМФ и менинговите фирми, но никъде не го взели, накрая го назначили моторист на малко катерче в ДИК-а. Пет години изкарал на катера Пенчо. Продължавал да мечтае за големите кораби, но за да те вземат там, фирмите искат да имаш стаж на тези кораби - истински „Параграф 22”.
Накрая добрият човек Дончо Меледжиев го пратил на „Кейп Бретън”...
Още докато пътувал към кораба заедно с мен, Пенчо разбрал, че по света е възможно да те хранят добре и да ти плащат хубави пари, дори и когато не работиш. Това последното истински го измъчвало, но си мълчал, защото се срамувал да го сподели с мен. На кораба душевният му дискомфорт продължил. В ЦПУ-то било пълно с чай, кафе, мляко и всякаква храна, а за закуска, обяд и вечеря трябва да отиваш в салета, за да си дояждаш... Но най - впечатлен бил Пенчо от машините на м/к „Кейп Бретън”. Огромни, чисти, лъскави, красиви - нищо общо с моторчето на катера.
Така момчето не излязло цял месец от машинното отделение на кораба. Храната в ЦеПеУ-то била в изобилие, моряците го обучавали спокойно и с уважение, задачите, които му възлагали били леки и интересни, кабината му била точно срещу входа към машината, а заплатата му - недостижима мечта  за болшинството българи от онова време...
Не съм преразказвал тази автобиографична история никому. Пенчо ми обеща да го виждам всеки ден за храна в салета, написах му добра характеристика накрая, а от по-нататъшната му съдба не съм се интересувал - твърде болезнен е споменът за съдбата на това момче.
Двадесет и пет години изминаха оттогава и днес трябва да споделя с вас моряшката си биография. Дали някой ще сподели историята на моряка Пенчо с читателите? Надали!
Е, аз го сторих и се надявам, че сте разбрали какво искам да кажа. Никой не е по-голям моряк от другите, защото иде реч за нещо невидимо.
ЗА СОЛТА, КОЯТО ТЕЧЕ ВЪВ ВЕНИТЕ НА ИСТИНСКИТЕ МОРЯЦИ...

Сл. ПЕШКОВ - моряк