НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СЪНИЩАТА
Я да ви попитам нещо. Как заспивате? Не дали лесно или трудно. Това е бaнален въпрос. Питам ви за какво мислите преди да заспите.
Във „Бонифас Сомнамбулът” (1951 г.) Фернандел броеше овце, за да заспи. И достигаше страхотни числа. Франция е аграрна държава със силно развито животновъдство и сигурно Бриджит Бардо брои някакъв друг вид чифтокопитни.
У нас това не е модерно. В моето детство ние бяхме партизанска държава с най-много партизани на глава от населението... После бяхме априлска, развита социалистическа, на победилия социализъм, на победения социализъм, дисидентска и на победилия капитализъм.
Когато бях малък се завивах през глава и си представях, че съм партизанин. В землянка. Други партизани нямаше, бях партизанин - единак. Стоя си аз, стискам карабината и се взирам в тъмнината. Защо ми бе пушката и защо все се взирах, така и не разбрах, защото заспивах преди да се е случило нещо.
В Морско училище заспивах като пън. Нито се взирах, нито за пушки се сещах, защото знаех, че някой върши тия неща вместо мен. Там някой и мислеше вместо мен...
По корабите сънят е лукс, за който трябва да се бориш. Тук всичко е против съня. Отначало пробвах със землянката, но това ме разсънваше. Вживявах се и в ролята на дисидент - пак в землянка, но с „Доктор Живаго” в ръце. Никакъв резултат. Смених „Доктора” с „Архипелага” - пак същото.
Тогава се върнах към аграрното начало. Като Бардо.
Трудностите в машината се пренасят в сънищата ми.
На м/к „Додо” след дни на ужасни несполуки и аварии, сънувам такъв сън:
От някъде се чуват странни писъци. Тъжни и болезнени. Излизам в широк коридор - такива са канижелите на „Додо”. Виждам че от тавана виси обесено куче. Връщам се в кабината, вземам стол и откачам животното. Слагам го на пода. То не дава признаци на живот, но аз хуквам да търся мляко... Тук сънят губи очертанията си, но това не е важно, защото през цялото време аз зная, че кучето е било обесено от Слободан - суперинтендантът в Лондон...
26.10.1996. Издемир Турция, м/к „Мургаш”:
Сънувам, че някой ме гони с пистолет. За разлика от други сънища, този път виждам преследвача си ясно: висок, слаб, прическа „петльов гребен”, мустак „пезевенк”, черен костюм и шпицарки. Колчем ме види, стреля. Сума народ изби около мен, а аз все успявам да избягам. На едно корабно стълбище ме сгащи кофти. Стреля няколко пъти от горната площадка и аз легнах под стъпалата, за да избягна куршумите. Когато реших отново да побягна, чух, че той слиза надолу към мен. Реших да се престоря на умрял. Леко извъртях главата, изцъклих поглед и изкривих устата в гримаса. Тогава се сетих, че нямам оръжие. Е, колко му е. Само да ми дойде по-близичко. Той още не бе влязъл в полезрението ми, когато се събудих - изкривен и облещен...
Това го сънувах на м/к „Сакар”: Моята майка лежи мъртва в ковчег. Навеждам се и целувам ръцете й. Татко и Надка стоят зад мен. Наяве не целунах майчините ръце за последно сбогом, защото бях на рейс. На сън го сторих. Пак на рейс.
Мисля, че сънищата за смърт са сънища за това, което освобождаваме от себе си.
Сънувам държавен преврат в България. Площадите - покрити с трупове. Въоръжени субекти скитат по улиците и стрелят по всеки, когото срещнат. Аз се промъквам по сокаци и площади, срещам смъртта и от нещо се крия. Оръжие нямам. И идеите ми са неясни...  Спя на кораб, някъде в средата на океана. Ей, хора, бдете!
Всички сънуваме лоши сънища. Това са филми, които прожектира умът ни, това са откъси от ежедневието, подсъзнателно преплетени с любопитни нива от спомените ни, тъй като паметта ни не изхвърля нищо. Някои от тези сънофилми са страшни, други - забавни, а трети - забранени за малолетни! 
Седя сам в стая. Влизат двама възрастни. Чувствам, че ми носят лоша вест. Вест за близък човек. След това влезе младеж, а после - някой, когото познавам. Питам: Надка? Не. Първан? ... и се събуждам. Ама, че сънища сънувам. И кой, по дяволите, е този Първан?
Братовчед ми Саво се заканваше като завърши Морското да наеме циганин, който всяка сутрин в 05.00 ч. да свири под прозореца му с флигорна сигнала за ставане. Да се излежаваш след този сигнал е най-сладкото нещо на света, а за сънищата така и не успях да попитам Савата, докато бе жив...

1931 г. Войнишко спално помещение. Култово място!
Русе, 1967 г. - речна практика. Калин е вторият от ляво. До него е Дукича.
Стоимен Стоилов - морякът и сънят.
Кораб „Суатлинкс 9“ - колективен сън на летището в Дъблин. Само Здравко Дявола бди ...
С бай Мутаф на кораб „Кейп Бретън“, 1992 г
Сънуването е изкуство - Кастанеда го е казал.
21.04.2005-а, м/к „Портинари”:  Бях в нещо като киносалон или амфитеатър. Доближи ме Стоян Дуков от нашия випуск, хвана ме за ръка и ме поведе надолу през редовете. От сцената идваше светлина, та виждах лицата на хората. Спряхме и Дукича все така мълчаливо ме остави до един зрител. Той бавно вдигна глава и видях, че това е Калин Герасков - наш голям приятел. Стана ми мъчно и много, много тъжно. „О, Кали...” прошепнах и го прегърнах...
В сънищата ми най-мъчителни са смените на влака в Бойчиновци. Хората на перона ми даваха противоречива информация и все не откривах влака за дома.
М/к „Мед Леричи”, 19.06.2004 г. ...Този път минах покрай Радион, под Поличката, направо през Ябълките. Край Страната вече подтичвах, та да стигна по-бързо до Брекьето и после нагоре по тясната пътека да изляза на Банджи до лозето. Над Сурджийте спрях и погледнах отсреща към Лишковото, Изремецо и Лъката. Когато очите ми се наситиха, вдишах въздуха. Оня въздух: треви, плодове, гнила шума и лек дъх на дим... Събуждам се. Пътуваме за Рио де Жанейро. Не завиждайте! Нищо не струва Рио пред Кутловица...
На м/к „Портинари” сънувам, че стоя в края на Малката Кутловичка и гледам. Пладне е. Слънчицето срамежливо огрява Червенецо. Виждам промишлената зона на Монтана и квартал Бангладеш (Щешнещеш). Червените угари на Червенецо меко контрастират на зелените ливадки и шубраци. Скромен каньон прорязва веронезето и дава принос към английското червено на  угарите... Боже, каква красота!
В един сън на м/к „Сакар” през 2001-а бях в Лишковото. От Лилкова обръшина до Лаковия градеж - цялото го оскитах. Къде по пътечки, къде през храстите, а някъде и по гъз през урвите. Вдишвах аромата на трева и шума, сладникавия вкус на гнило, търкалях се по полянките, брах гъби и глогинки, а накрая седнах на ръба на стръмния баир, точно над Джоринци. Долу Барата лениво се виеше покрай дворове и вековни дървета. Вляво селската църквица гиздаво се е изпъчила на Попското, а вдясно е нашата къща - цялата в цветя и лайкучка. И ми намига с прозорците...
Няколко дена по-късно сънувах погребението си под огромно дърво. Имаше много дървета. Яки, вековни стволове, разкошни корони и зелена трева. Отчето бе някак светски облечен, по-скоро - хипарски. В бяло, с широкоръкавопола тога. Четеше от книга, не от библия. Стихове май бяха. Звукът бе изключен, та не чух музиката, а имаше такава. Ще трябва да уточня в завещанието си за поезията и песента!
За друго ви разказвам този сън. Погребението бе в България. Обичам я моята Родина, така както си обичам старите обувки. Поожулени са и вече не са на мода, но са толкова удобни...
На м/к „Кейп Бретън” вторият механик Иван Мутафов бе най-възрастен в машинна команда. Апо започна да му вика бай Мутаф. На всички ни хареса и с радост се включихме. Една сутрин в ЦПУ-то вторият ни разказва: „Чуден сън сънувах нощес. Стоя си във варненския двор, а срещу мен тича внучката ми и вика: „Бай Мутаф, бай Мутаф!”...
Сънувам татко. Казва ми нещо, но аз не мога да му отговоря. Иска ми се, но не мога. Събуждам се и мисля. Няма какво да отговарям. Достатъчно е да слушам.
ДО НОВИ СЪНИЩА, ТАТКО!

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са от личния архив на автора